ТЕМА: Произход на българите - коя е истината ? - 6

По милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос той стана пастир и учител на славянския народ, който тънеше в невежество и в греховен мрак. И [както Даниил затвори устата на лъвовете], той затъкна устата на вълците – еретиците-триезичници, [които, помрачени от завист, казваха: “Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на латински и на гръцки“. Поради злобата си те станаха съучастници на Пилат. С ясни доказателства той разори техните заблуди, възпламенен от силата на Светия Дух]. Той, според пророчеството, направи ясен езика на гъгниви (Ис. 32:4) и с книги насочваше всички по пътя на спасението. [Като преведе църковния устав от гръцки на славянски език, той отиде в Рим, водейки към съвършенство избраното си стадо. С радост той завърши житейския си път.] Господ Бог благоволи пречестното му тяло да почива в Рим.

arhangel.bg/bg/kiril-i-metodij.html

ИСТИНАТА, КОЯТО НИКОЙ НЕ ИСКА ДА ЗНАЕМ, НО ЕДИН БЪЛГАРСКИ РЕЖИСЬОР РАЗКАЗА!

burgas-podlupa.com/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0...Vzc1_XqoXhomZ0wlK6UQ

Елена Блаватска за българите и древният Арийски обичай - „Кръстът и огънят“ !
Повече от хиляда години този народ, за който преди последната 12-та, руско-турска война малцина знаеха, е бил покръстен в християнството. И въпреки това те си остават същите последователи на древните си арийски обичаи, както и по-рано. Ето например как те празнуват Рождеството и Новата Година. И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния бог Суря. В Aрийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините ва вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на бога на Слънцето Суря и са посвещавали празника на Новата Година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и поцъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и макар че във всяка една местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи.
В навечерието на Новата година българите не работят и са задължени да постят. Младите моми приготвят голям сладкиш – платий – в който слагат корени с различна форма с млади кълнове, като дават на всеки име според неговата форма. Така един от корените те наричат къща, друг – градина, други – воденица, лозе, кон, кокошка, котка и така нататък, в съответствие с това каква поземлена собственост и какви земни богатства притежава семейството. В този символ на рога на изобилието са представени дори такива ценности като украшения и кесии с пари. Освен това в сладкиша поставят старинна сребърна монета, наречена бабка, която се превързва с червена нишка така, че да се получи кръст. Тази монета се смята за знак на късмета и щастието.
След залез слънце и някои обреди, включващи молитви към залязващото светило, цялото семейство се събила около голяма кръгла маса, която се нарича паралия; върху нея се поставя описаният по-горе сладкиш, сушени плодове, царевица, тънка восъчна свещ и накрая голяма кадилница с благовоия от най-високо качество – за бога. Главата на семейството, обикновено най-възрастният от неговите членове – дядото или бащата – с особено благоговение взема в едната си ръка кадилницата, а в другата свещта и обикаля къщата, окадявайки всичките четири ъгъла, като започва и завършва откъм източната страна; при това той произнася различни обръщения към бога, завършвайки с християнското “Отче наш, иже еси на небесех…”, адресирани към Сурва. След това свещта се скрива и се пази през цялата година, до следващия празник. Смята се, че тя притежава чудотворни лечебни свойства и се пали само когато някой от семейството е болен, като се смята, че това ще излекува болния.
След този обред най-възрастният взема нож и разрязва сладкиша на парчета, според броя на членовете на семейството. Получавайки своето парче, всеки бърза да го разгледа. Най-щастлив през предстоящата година ще е този, у когото в сладкиша се окаже старинната монета с кръста от червен конец; той е смятан за избранник на Сурва и всички завиждат на щастливеца. Следващи по важност са символите на къщата, лозето и останалите; в съответствие с намереното човек узнава своя хороскоп за предстоящата година. Най-нещастен ще бъде получилият котка; той пребледнява и трепери: горко му, защото е обкръжен от врагове и трябва да се подготви за тежки изпитания.
В това време в пещта слагат голяма цепеница, символизираща пламтящ олтар, и запалват огън. Това дърво гори в чест на Сурва и представлява оракул за цялото семейство. Ако то гори през цялата нощ и не угасне – това е добър знак; в противен случай се очаква смъртта на някой от членовете на семейството и празникът завършва със силен плач.
През тази нощ не спят нито момите, нито момците. В полунощ започват предсказания, чудеса и разнообразни обреди, в които горящата цепеница изпълнява ролята на оракул. Млада пъпка, хвърлена в огъна и гръмко пукнала се, означава бърза и щастлива сватба – и vice versa. Късно през нощта младите двойки излизат от домовете си и отиват на гости на познати, минавайки от къща на къща, разменяйки си поздрави и въздавайки благодарност към божеството. Тези двойки се наричат Сурвакари; всички момци носят големи клони, украсени с червени ленти, старинни монети и изображение на Сурва; по пътя те пеят в хор песен, толкова своеобразна, колкото и необикновена.Тя заслужава да бъде цитирана тук, макар преводът на друг език да намалява нейните достоинства. Ето думите, с които се обръщат към стопаните на всеки дом:
Сурва, Сурва, Господине,
Прати ни щастлива Нова Година,
здраве и късмет на този дом,
успех и благословление до следващата година.
Да имате добра реколта и пълни класове,
да имате злато и коприна, грозде и плодове,
да имате пълни бурета с вино и сити стомаси.
Бъдете благословени от Бога - вие и вашият дом...
Неговото благословение да е върху всички ви.
Амин! Амин! Амин!
Пеещите Сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си… Ето така символите на екзотеричния култ към Кръста и Огъня на древната АРИАварта вървят ръка за ръка в християнска България…
Кръстът и Огънят; последният е символ на Слънцето. Като символ крастът се нарича Свастика, а като оръдие, изработено от свещено дърво и притежавано от всеки брамин – Арани.
/ При скандинавските народи е съществувал същият знак, наречен Чукът на Тор поради неговата тайнствена магнитно-електрическа връзка с Тор, бога на гръмотевиците – подобно на въоръжения с мълнии Юпитер той държи в ръка тази емблема на властта не само над смъртните, но и над злите духове на стихиите, които са му подчинени./
Surya (/ suːriə /; санскрит: सूर्य, IAST: '' Sūrya '') е санскритска дума, която означава - Слънцето !!!
Синонимите на Сурия в древната индийска/персийска литература включват Адтийа, Арка, Митра и тн . Във ведите е описано, че Слънце (Сурия) е създателят на материалната вселена !
В случая бълАрите почитаме върховният Бог Ахурамазда и неговият непорочно роден син Митра изобразен на скалите на Мадара, като мадарският конник. В някои части на Индия Митра е познат под името Майдар - Ма-й-дар (без Й-кратко – става Мадар) - Митра - наричан още Непобедимото Слънце, или бога на древните бългАри !
В персийската/древнобългарска митология бог Митра е син на богинята-майка Анахита и върховния бог в зороастризма Ахура /Аура/ Мазда. Анахита ражда Митра в една пещера - от там и митреумите са в скални пещери. Такива в България вече има открити 6.
Аура значи Светлина, Блясък. защо ли бойният вик на българите още е Ура, което или идва от аура за светлина, чийто символ е слънцето, или идва от ахУРА, от върховният ни Бог Ахурамазда ? Персийската култура е древнобългарска и този бог е и български !
Българите сме слънцепоклонници и глаголицата е слънчево ориентирана азбука !
bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%85%D1%83...B0%D0%B7%D0%B4%D0%B0

Slavitoooo писа: Абе Слави!От ей такива политически емисари като тебе ни се ебава мамата..Да не знаем кои сме и откъде сме!.
Траките са българи и българите са траки,а славяните са същите тези траки и черноморски скити!...Празнодумци,прочели по няколко реда история,и нагласили фактите както им е угодно!Българите не идват отникъде!Генетиката го потвърждава отвсякъде!!!Политически подлоги!Произхода с руснаците ни е в голяма част един...Това не можеш да преглътнеш,и продаваш всичко родно и свято заради низките си страсти!

Ти знаеш ли кои са иранците и от къде са тръгнали?Знаеш ли,че те са тръгнали от там,от дето идва Аспарух,а?...Как няма да имат общо с нас и ние с тях,като те тръгват от черноморските степи!От културата Ямна!И все пак,ако човек се разрови и прочети повечко - ще знае,че с източноиранците сме много по- далечни,отколкото със западноиранците!С кюрдите!...Щото ВЕКОВЕ сме съседи!Мала Азия е изцяло тракийска до н.е.!А народите комуникират помежду си и си влияят!Българския език е много много близък до кюрдския,не до източноиранските!!И това е хронологически и исторически много добре обяснимо с тракийския ни произход!И в изворите е ясно и точно отбелязано!

Искаш да кажеш, като прочете малко и си измисли повечето...
Само лъжи! Комплексарска, маймунска история!
На кого е нужна неистината и защо?
Колкото фиромците станаха македонци, толко и ти ще станеш трак!
Генетичните изследвания показаха, че нито българите са траки, нито маймуните! Но лъжата прави българите маймуни!!!
Една лъжа, повторена 100 пъти, става истина само за простия и глупавия! Проблема ти е че не всички са прости и глупави! За жалост, по тази причина, контингента ти е специфичен и ограничен...!

bobo писа: Не се напрягай толкоз
Сакън някой да не те отдели от любимите ти руснаци .
Руснаците са в Украйна а тия сега дето управляват са Московитите - туй го знаем по малко дето сме чели !

Абе ного траки ментета се навъдиха напоследък
Тия дето у 18 век се правеха на гърци, сега се правят на траки...

kaveiros писа: Ами ти от кои се бе,аланкоолу?!....Или на теб ти е по рождение? ...Страшна работа сте вие гърците
..Страшна,та опасна!

Slavitoooo писа: Напрегнат съм по рождение сигурно...Или се е появило после в процеса на опазнаване на заобикалящата ме среда?!...Не знам!...Но знам много други работи!

Личи си ,че си натурализиран българин !

БЪЛГАРСКИЯТ ПОВЕДЕНЧЕСКИ СТЕРЕОТИП ЖЕСТ С ГЛАВА В ЗНАК НА СЪГЛАСИЕ У ГЕТИТЕ В TRISTIA НА ОВИДИЙ
А. Орачев
Десетата елегия на петата книга «Скръбни елегии» (Tristia 5.10), която Овидий написал в 12 г. от. н. е.., многократно е коментирана и превеждана за исторически, етнографски и литературни цели.
Специално във връзка със «Скръбните елегии» (5.10. 41—42) е отбелязано, че е «явно съмнителен текст» и се дават преводи, които не отразяват същността на елегическите наблюдения на този римски поет.
През 1975 г. Фридрих Хаубен уловил смисъла и провел етнографски паралел, за да покаже, че само съвременните българи и гърци имали противоположна на общоевропейската система жестове с глава в знак на съгласие или отрицание.
**Описаният от Овидий «етнически стереотип» в Европа е характерен само за българите. **
Въпреки това при отбелязаното одобряващо кимане (отгоре-надолу) или въртене на главата (отляво-надясно) в знак на отрицание в съвременна Турция, Македония и Албания следва да се търси древна основа (наличие на подобни традиции, така също и в Индия изисква допълнителни изследвания).
Гетското кимане с глава в знак на съгласие сега няма с какво друго да се обясни, освен с факта, че гетите, подобно на други тракийски общности, не само че не са «изчезнали», но са се влели в съществена част от българската народност.
На фона на достъпните данни и недостатъците на немската теза за Völkertode — «смъртта на старите народи», колкото и парадоксално да звучи, няма необходимост да се доказва, че гетите и даките съставлявят основната част на тези северотракийски селски общности, които в писмените източници започвайки от края на VI в. се обозначават на гръцки като склабини (Σκλάβήνoɩ) или склавени (Σκλαύηνoɩ), а на английски — Sclaueni, Sclavi, Sclauini.
Произведенията на Публий Овидий Назо(Publius Ovidius Naso) многократно са използвани за исторически, „етнически“ и литературни цели , като започва да се мисли и да се открива някаква „гетизация“ на гръцкия език и дори „сарматизация“ на Томи 3. Сред произведенията на римския поет особено място заема стихосбирката Tristia (виж за Tristia (Тъги):
Bakker 1946; срв. Nagle 1980; Classen 2009): тя се състои от 50 скръбни елегии, които са групирани в пет книги.
Овидий ги твори долу-горе по една на година (от 8 до 12 г. сл. Хр.) по време на своето „изгнание“ (Stroh 1981; Williams 1994; Classen 2008; Tola 2008), когато — по думите на F. Millar, мисли за „Рим, видян от Томи“ (Millar 1993). Избраният за анализ текст в Tristia 5.10.1—43 (ed. Hall) гласи:
Ut sumus in Ponto, ter frigore constitit Hister,
Facta est Euxini dura ter unda maris…
Quem tenet Euxini mendax cognomine litus,
Et Scythici vere terra sinistra freti…
Exercent illi sociae commercia linguae:
Per gestum res est signifi canda mihi.
Barbarus hic ego sum, qui non intellegor ulli,
Et rident stolidi verba Latina Getae;
Meque palam de me tuto
male saepe loquuntur,
Forsitan obiciunt exiliumque mihi.
Utque fi t, in me aliquid fi cti dicentibus illis
**Abnuerim quotiens adnuerimque, putant…“
**Елегията е написана през лятото или есента на 12 г. сл. Хр. (Гандева 1968: 58; срв. Besslich 1972), а прoф. Руска Гандева превежда този пасаж на български език (Гандева 1949: 176—177), прави бележки към „тънките“ места в текста и по повод на „Et Scythici vere terra sinistra freti“ заявява:
„С тоя израз поетът означава земята край западния бряг на Черно море. За този, който влиза от Босфора в Черно море, тоя бряг се намира от лявата му страна. Не трябва да се забравя, че латинската дума „ляв” (sinister) има и значението неблагоприятен, злокобен” (Гандева 1949: 181, бел. 19).
Нейната бележка обаче в действителност се разминава с наличната информация, защото добре начетеният Овидий е знаел, щото за елинските автори Черно море (Pontos Euxeinos — рис. 1) се състои от две части „ляв“ и „десен Понт“, което е отразено добре и в „География“ на Страбо .
Същевременно за интересуващия ме пасаж (Utque fi t, in me aliquid fi cti dicentibus illis Abnuerim quotiens adnuerimque, putant)
липсва коментар, а даденият превод
(И както става в подобни случаи, те заключават за каквото и да било в моя вреда, колчем кимвам „да» или „не», когато нещо ми казват) (Гандева 1949: 176)
не разкрива същината на елегичното авторско наблюдение над едно специфично за гетите кимане с глава.
Впрочем не му обръщат нужното внимание и всички други известни ми изследователи на Tristia.
Едва през 1975 г. Friedrich Hauben в „Adnuo and abnuo in Ovids Tristia 5,10,41—42“ долови смисъла и направи етнографски паралел, за да посочи, че единствено българите и гърците били имали противополoжна на общоевропейската система на кимане с глава в знак на съгласие (Hauben 1975).
Десет години по-късно го последва и Александър Подосинов, който превежда:
„Случается, что когда они говорят про меня какую-
то ложь, всякий раз, когда я кивком отрицаю,
они считают, что я признаю [это]“ (Подоси-
нов 1984: 116).
В съответна бележка той коментира „Эта жанровая оценка должна была, по-видимому, внушить римским почитателям Овидия особую жалость“ и посочва
„Любопытная этнографическая параллель“, като цитира Fr. Hauben и приема неговия анализ (Подосинов 1984: 202, бел. 458;
срв.Podosinov 1987). Л. Гаспаров и С. Ошеров, които не познават публикацията на Hauben, коментират Ovid. 5.10.41—42 5 и превеждат (Гаспаров, Ошеров 1978: 81):
„Если качну головой, соглашаясь иль не соглашаясь, Мненье мое все равно против меня обратят.“

Изследванията на Fr. Hauben и Ал. Подосинов с нищо не промениха писанията за гетите , макар текстът да е с изключителна важност и през 2007 г. да посочих, че „Според Страбон, Елий Кат през 4 г. прехвърлил 50 000 отвъдунавски гети в Мизия, а заточеният в Томи Овидий описва изумителен стереотип.
Гетите кимали или клатели глава в знак на отрицание или съгласие обратното на обичайното. Този стереотип да се кима или върти глава в знак на съгласие или отрицание по противоположен на общоприетия в Европа начин и днес представлява една от същностните отлики на българите“ (Орачев 2007: 71).
Обърнах внимание на този факт и по-късно (Орачев 2013: 19—20), но не ми е известен български класически филолог, историк, етнолог или археолог, който да е взел сериозно отношение към текста и възникващата от него проблематика.
Същото важи и за румънските колеги, които иначе са твърде обстоятелствени, но в случая изводите от елегичното наблюдение на Овидий определено не изнасят на утвърдените в Румъния историографски концепции за гетите
Впрочем (напреки изследването на Hauben) и в наши все още се предлага следния превод на Ovid. Trist. 5.10.35—42:
„They hold communication in the common tongue: I have to make myself understood by gestures. Here I’m the barbarian no one comprehends, the Getae laugh foolishly at my Latin words, and they often talk maliciously to my face, quite safely, taunting me perhaps for my exile. As is usual they think there’s something wrong about my only nodding no or yes to what to they say“ (Kline 2003).
Дойде времето и аз („на попрището жизнено към края“) да дам собствен превод и да коментирам Ovid. Trist. 5.10.35—42:
„Възможности имат те на общ език
да си хортуват,
а аз принуден съм със пръсти
да посочвам нещата.
Варваринът тук съм аз,
когото нивга не разбират,
и хили се на латинските ми думи
на гетите глупотевината.
Пред мен и за мене често
неприкрито и лошо приказват,
изгнанието мое е възможно
за вина да ми приписват.
Случва се, щото — когато някаква
лъжа за мен да казват,
всеки път, когато с кимане отричам,
че се съгласявам те разбират.“
Повечето изследователи на този пасаж се концентрират върху „варварин“ , за да посочат, че елинското βάρβαρος е „точното понятие, с което древните гърци разграничават всички хора извън техния собствен кръг“
(Cadbury 1955: 342) .
Същото обаче правят на практика всички народи, а кимането с глава (нагоре-надолу) в знак на съгласие и нейното въртене (наляво-надясно) в знак на отрицание в Европа е характерно единствено за българите и може да се включи към „етническите стереотипи“.
Лично аз предпочитам да го определя като български поведенчески стереотип и защото твърдението на Hauben, че той се срещал и при гърците, се разминава с фактите. В Беломорието (Егейска Тракия) и днес кимат одобряващо с глава само онези възрастни вече грецизирани „славофони“, които в литературата се определят и като „македонски славяни“ (виж напр. Horncastle 2009), макар да са българи по произход. И това е несъмнено, защото българското одобрително кимане с глава се нарежда сред най-устойчивите поведенческо-народностни стереотипи.
Същевременно и в Егейска Тракия (дн. Северна Гърция) понякога отрицателното въртене на глава се придружава с „цъ“ — звукова частица за подсилване на отрицанието („не“), която се произнася инспираторно. Това неизследвано от езиковедите „цъ“ наистина се среща и при гърците, като се изписва „τσου“. При тях обаче този звук за отрицание се придружава с повдигане на главата нагоре, т. е. прави се точно обратното в сравнение с българския поведенчески стереотип.
Този вид стереорипи днес се изследват предимно от социални психолози (виж напр. Haslam et all. 1998; Стефаненко 1999; Özyürek et all. 2008; Kita 2009; Kettner, Carpendale 2013), антрополози (Morris et al. 1997), езиковеди (виж напр. Jakobson 1972; McNeill 2000; Миньяр-Белоручева, Покровская 2012) и рекламни специалисти (Halatyan 1996).
Време е и колегите историци да разберат, че по правило и в „езиковото пространство“, и в „областта на жеста“ подобни стереотипи се „засукват с майчиното мляко“ и няма как да се взаимстват, защото при тях човек не мисли, а действа подсъзнателно (срв. Миньяр-Белоручева, Покровская 2012).
Интересът към „кимането с глава в знак на отрицание или съгласие“ (nod gesture, noding Yes or No) е провокиран от Чарлс Дарвин през 1872 г., който посочва, че „кимането за „да“ е общо за много различни групи“ (Darwin 1913: 272 sqq.).
На свой ред Роман Якобсон посочва колко е сложно да се оглеждат културните различия „като индикация дали един жест има естествен или конвенционален произход“ (Jakobson 1972: 92).
Постепенно чрез интернет започнаха да се популяризират цяла редица неверни твърдения, които —наред с всичко друго, показват колко опасен може да бъде „Уикипедичния“ псевдоенциклопедизъм .

Сред тях си заслужава тук да отбележа дълбоко погрешното виждане, че кимането с глава в знак на съгласие се e появило в България през VII век или пък че се било дължало на „Османското завоевание“. Както вече посочих, не издържа критика и твърдението, че и елините били имали подобни жестове, откъдето специфичното кимане с глава се било разпространило и в Южна Италия преди „2000 години“.
Ето защо поетизираното от Овидий през 12 г. сл. Хр. възприемане на кимането с глава у гетите буквално обезсмисля почти всичко писано по въпроса. При всички случаи когато се регистрира и анализира одобряващо кимане с глава (нагоре-надолу или пък на нейното въртене наляво-надясно в знак на за отрицание) в дн. Турция, Македония и Албания (Morris et al. 1997; Özyürek et all. 2008) трябва да се търси неговата по-древна подложка, до-като наличието им и в Индия изисква допълнителни проучвания.

За гетите (Γέται, Getae) се е натрупала толкова изобилна литература, че намирам нейния преглед тук за излишен. Важното е, че в крайна сметка и на тях и изобщо на най-голямата европейска селска общност — траките, историографията отрежда съдбата да
„изчезнат“ в рамките на германската теза за „Völkertode“ на „старите народи“ .
Все пак специално на тракийската гетска общност
чрез Касиодор и най-вече чрез готския историк Йордан
(„De origine actibusque Getarum —За произхода и делата на гетите“) им е „позволено“ да се „германизират“ (Wolfram 2011),
макар и само в рамките на „миграционния мит“ (Christensen 2002; Geary 2002).
За други изследователи пък те били „оцелели“, но чрез
„раджпурите“ в Индия (Jhutti 2003).

Зарегистрираният у Овидий поведенчески стереотип („кимане с глава“ в знак на съгласие) у гетите обаче няма с какво друго да се обясни освен с факта, че и те, както и другите тракийски общности, които продължават да обитават бившите римски провинции Дакия, Мизия и Тракия (рис. 2), не само че не са „изчезнали“, но са се влели като същностна част в българската народност.
Наличните писмени известия и археоложки материали очертаха нищетата на германската теза за „Смъртта на старите народи“ и —колкото и парадоксално да звучи, буквално няма защо да се доказва, че гето-дакийскийте „племена“ са основната част на онези севернотракийски селски общности, които в писмените известия от края на VI в. сл. Хр. насетне започват да се обозначават на гръцки като склабини (Σκλάβήνοι) или склавени (Σκλαύηνοι), а на латински — Sclaueni, Sclavi, Sclauini.
По въпроса подготвям специално изследване (Orachev 2019), като една от отправните точки ще е и вече преведеното тук известие на Овидий, щото „Exercent illi sociae commercia linguae: Per gestum res est signifi canda mihi.“
Този „общ език“ кореспондира с редица други данни — включително и от „История на августите“ (HA). Там се открива показателен текст за император Максимин Тракиец (235—238), които „бил родом от тракийско селце, на границата с варварите; варвари били неговите баща и майка, от които единият е бил от страната на готите, а втората — от народа на аланите…“, поради което „говорел трудно латински, почти на тракийски език” .
Именно етапите във формиране то на този „тракийски език“, а не някаква „гетизация“ на гръцкия или пък „сарматизация на Томи“, тепърва има да се изследват като едно балканско социо-културно койне от типа „socia lingua“.
www.e-anthropology.com/Katalog/Arheologi...Uij4whUvQ7Suo6la80QA

Абе всичко убаво ама никой от вас много челите учили мислители и прочие не можете да преодолеете един въпрос
на който ви се разбиват всичките четеници и писаници ! айде пак ще го задам .

От кое тракийско племе произхожда рода ДУЛО ?