БЪЛГАРСКИЯТ ПОВЕДЕНЧЕСКИ СТЕРЕОТИП ЖЕСТ С ГЛАВА В ЗНАК НА СЪГЛАСИЕ У ГЕТИТЕ В TRISTIA НА ОВИДИЙ
А. Орачев
Десетата елегия на петата книга «Скръбни елегии» (Tristia 5.10), която Овидий написал в 12 г. от. н. е.., многократно е коментирана и превеждана за исторически, етнографски и литературни цели.
Специално във връзка със «Скръбните елегии» (5.10. 41—42) е отбелязано, че е «явно съмнителен текст» и се дават преводи, които не отразяват същността на елегическите наблюдения на този римски поет.
През 1975 г. Фридрих Хаубен уловил смисъла и провел етнографски паралел, за да покаже, че само съвременните българи и гърци имали противоположна на общоевропейската система жестове с глава в знак на съгласие или отрицание.
**Описаният от Овидий «етнически стереотип» в Европа е характерен само за българите. **
Въпреки това при отбелязаното одобряващо кимане (отгоре-надолу) или въртене на главата (отляво-надясно) в знак на отрицание в съвременна Турция, Македония и Албания следва да се търси древна основа (наличие на подобни традиции, така също и в Индия изисква допълнителни изследвания).
Гетското кимане с глава в знак на съгласие сега няма с какво друго да се обясни, освен с факта, че гетите, подобно на други тракийски общности, не само че не са «изчезнали», но са се влели в съществена част от българската народност.
На фона на достъпните данни и недостатъците на немската теза за Völkertode — «смъртта на старите народи», колкото и парадоксално да звучи, няма необходимост да се доказва, че гетите и даките съставлявят основната част на тези северотракийски селски общности, които в писмените източници започвайки от края на VI в. се обозначават на гръцки като склабини (Σκλάβήνoɩ) или склавени (Σκλαύηνoɩ), а на английски — Sclaueni, Sclavi, Sclauini.
Произведенията на Публий Овидий Назо(Publius Ovidius Naso) многократно са използвани за исторически, „етнически“ и литературни цели , като започва да се мисли и да се открива някаква „гетизация“ на гръцкия език и дори „сарматизация“ на Томи 3. Сред произведенията на римския поет особено място заема стихосбирката Tristia (виж за Tristia (Тъги):
Bakker 1946; срв. Nagle 1980; Classen 2009): тя се състои от 50 скръбни елегии, които са групирани в пет книги.
Овидий ги твори долу-горе по една на година (от 8 до 12 г. сл. Хр.) по време на своето „изгнание“ (Stroh 1981; Williams 1994; Classen 2008; Tola 2008), когато — по думите на F. Millar, мисли за „Рим, видян от Томи“ (Millar 1993). Избраният за анализ текст в Tristia 5.10.1—43 (ed. Hall) гласи:
Ut sumus in Ponto, ter frigore constitit Hister,
Facta est Euxini dura ter unda maris…
Quem tenet Euxini mendax cognomine litus,
Et Scythici vere terra sinistra freti…
Exercent illi sociae commercia linguae:
Per gestum res est signifi canda mihi.
Barbarus hic ego sum, qui non intellegor ulli,
Et rident stolidi verba Latina Getae;
Meque palam de me tuto
male saepe loquuntur,
Forsitan obiciunt exiliumque mihi.
Utque fi t, in me aliquid fi cti dicentibus illis
**Abnuerim quotiens adnuerimque, putant…“
**Елегията е написана през лятото или есента на 12 г. сл. Хр. (Гандева 1968: 58; срв. Besslich 1972), а прoф. Руска Гандева превежда този пасаж на български език (Гандева 1949: 176—177), прави бележки към „тънките“ места в текста и по повод на „Et Scythici vere terra sinistra freti“ заявява:
„С тоя израз поетът означава земята край западния бряг на Черно море. За този, който влиза от Босфора в Черно море, тоя бряг се намира от лявата му страна. Не трябва да се забравя, че латинската дума „ляв” (sinister) има и значението неблагоприятен, злокобен” (Гандева 1949: 181, бел. 19).
Нейната бележка обаче в действителност се разминава с наличната информация, защото добре начетеният Овидий е знаел, щото за елинските автори Черно море (Pontos Euxeinos — рис. 1) се състои от две части „ляв“ и „десен Понт“, което е отразено добре и в „География“ на Страбо .
Същевременно за интересуващия ме пасаж (Utque fi t, in me aliquid fi cti dicentibus illis Abnuerim quotiens adnuerimque, putant)
липсва коментар, а даденият превод
(И както става в подобни случаи, те заключават за каквото и да било в моя вреда, колчем кимвам „да» или „не», когато нещо ми казват) (Гандева 1949: 176)
не разкрива същината на елегичното авторско наблюдение над едно специфично за гетите кимане с глава.
Впрочем не му обръщат нужното внимание и всички други известни ми изследователи на Tristia.
Едва през 1975 г. Friedrich Hauben в „Adnuo and abnuo in Ovids Tristia 5,10,41—42“ долови смисъла и направи етнографски паралел, за да посочи, че единствено българите и гърците били имали противополoжна на общоевропейската система на кимане с глава в знак на съгласие (Hauben 1975).
Десет години по-късно го последва и Александър Подосинов, който превежда:
„Случается, что когда они говорят про меня какую-
то ложь, всякий раз, когда я кивком отрицаю,
они считают, что я признаю [это]“ (Подоси-
нов 1984: 116).
В съответна бележка той коментира „Эта жанровая оценка должна была, по-видимому, внушить римским почитателям Овидия особую жалость“ и посочва
„Любопытная этнографическая параллель“, като цитира Fr. Hauben и приема неговия анализ (Подосинов 1984: 202, бел. 458;
срв.Podosinov 1987). Л. Гаспаров и С. Ошеров, които не познават публикацията на Hauben, коментират Ovid. 5.10.41—42 5 и превеждат (Гаспаров, Ошеров 1978: 81):
„Если качну головой, соглашаясь иль не соглашаясь, Мненье мое все равно против меня обратят.“
Изследванията на Fr. Hauben и Ал. Подосинов с нищо не промениха писанията за гетите , макар текстът да е с изключителна важност и през 2007 г. да посочих, че „Според Страбон, Елий Кат през 4 г. прехвърлил 50 000 отвъдунавски гети в Мизия, а заточеният в Томи Овидий описва изумителен стереотип.
Гетите кимали или клатели глава в знак на отрицание или съгласие обратното на обичайното. Този стереотип да се кима или върти глава в знак на съгласие или отрицание по противоположен на общоприетия в Европа начин и днес представлява една от същностните отлики на българите“ (Орачев 2007: 71).
Обърнах внимание на този факт и по-късно (Орачев 2013: 19—20), но не ми е известен български класически филолог, историк, етнолог или археолог, който да е взел сериозно отношение към текста и възникващата от него проблематика.
Същото важи и за румънските колеги, които иначе са твърде обстоятелствени, но в случая изводите от елегичното наблюдение на Овидий определено не изнасят на утвърдените в Румъния историографски концепции за гетите
Впрочем (напреки изследването на Hauben) и в наши все още се предлага следния превод на Ovid. Trist. 5.10.35—42:
„They hold communication in the common tongue: I have to make myself understood by gestures. Here I’m the barbarian no one comprehends, the Getae laugh foolishly at my Latin words, and they often talk maliciously to my face, quite safely, taunting me perhaps for my exile. As is usual they think there’s something wrong about my only nodding no or yes to what to they say“ (Kline 2003).
Дойде времето и аз („на попрището жизнено към края“) да дам собствен превод и да коментирам Ovid. Trist. 5.10.35—42:
„Възможности имат те на общ език
да си хортуват,
а аз принуден съм със пръсти
да посочвам нещата.
Варваринът тук съм аз,
когото нивга не разбират,
и хили се на латинските ми думи
на гетите глупотевината.
Пред мен и за мене често
неприкрито и лошо приказват,
изгнанието мое е възможно
за вина да ми приписват.
Случва се, щото — когато някаква
лъжа за мен да казват,
всеки път, когато с кимане отричам,
че се съгласявам те разбират.“
Повечето изследователи на този пасаж се концентрират върху „варварин“ , за да посочат, че елинското βάρβαρος е „точното понятие, с което древните гърци разграничават всички хора извън техния собствен кръг“
(Cadbury 1955: 342) .
Същото обаче правят на практика всички народи, а кимането с глава (нагоре-надолу) в знак на съгласие и нейното въртене (наляво-надясно) в знак на отрицание в Европа е характерно единствено за българите и може да се включи към „етническите стереотипи“.
Лично аз предпочитам да го определя като български поведенчески стереотип и защото твърдението на Hauben, че той се срещал и при гърците, се разминава с фактите. В Беломорието (Егейска Тракия) и днес кимат одобряващо с глава само онези възрастни вече грецизирани „славофони“, които в литературата се определят и като „македонски славяни“ (виж напр. Horncastle 2009), макар да са българи по произход. И това е несъмнено, защото българското одобрително кимане с глава се нарежда сред най-устойчивите поведенческо-народностни стереотипи.
Същевременно и в Егейска Тракия (дн. Северна Гърция) понякога отрицателното въртене на глава се придружава с „цъ“ — звукова частица за подсилване на отрицанието („не“), която се произнася инспираторно. Това неизследвано от езиковедите „цъ“ наистина се среща и при гърците, като се изписва „τσου“. При тях обаче този звук за отрицание се придружава с повдигане на главата нагоре, т. е. прави се точно обратното в сравнение с българския поведенчески стереотип.
Този вид стереорипи днес се изследват предимно от социални психолози (виж напр. Haslam et all. 1998; Стефаненко 1999; Özyürek et all. 2008; Kita 2009; Kettner, Carpendale 2013), антрополози (Morris et al. 1997), езиковеди (виж напр. Jakobson 1972; McNeill 2000; Миньяр-Белоручева, Покровская 2012) и рекламни специалисти (Halatyan 1996).
Време е и колегите историци да разберат, че по правило и в „езиковото пространство“, и в „областта на жеста“ подобни стереотипи се „засукват с майчиното мляко“ и няма как да се взаимстват, защото при тях човек не мисли, а действа подсъзнателно (срв. Миньяр-Белоручева, Покровская 2012).
Интересът към „кимането с глава в знак на отрицание или съгласие“ (nod gesture, noding Yes or No) е провокиран от Чарлс Дарвин през 1872 г., който посочва, че „кимането за „да“ е общо за много различни групи“ (Darwin 1913: 272 sqq.).
На свой ред Роман Якобсон посочва колко е сложно да се оглеждат културните различия „като индикация дали един жест има естествен или конвенционален произход“ (Jakobson 1972: 92).
Постепенно чрез интернет започнаха да се популяризират цяла редица неверни твърдения, които —наред с всичко друго, показват колко опасен може да бъде „Уикипедичния“ псевдоенциклопедизъм .
Сред тях си заслужава тук да отбележа дълбоко погрешното виждане, че кимането с глава в знак на съгласие се e появило в България през VII век или пък че се било дължало на „Османското завоевание“. Както вече посочих, не издържа критика и твърдението, че и елините били имали подобни жестове, откъдето специфичното кимане с глава се било разпространило и в Южна Италия преди „2000 години“.
Ето защо поетизираното от Овидий през 12 г. сл. Хр. възприемане на кимането с глава у гетите буквално обезсмисля почти всичко писано по въпроса. При всички случаи когато се регистрира и анализира одобряващо кимане с глава (нагоре-надолу или пък на нейното въртене наляво-надясно в знак на за отрицание) в дн. Турция, Македония и Албания (Morris et al. 1997; Özyürek et all. 2008) трябва да се търси неговата по-древна подложка, до-като наличието им и в Индия изисква допълнителни проучвания.
За гетите (Γέται, Getae) се е натрупала толкова изобилна литература, че намирам нейния преглед тук за излишен. Важното е, че в крайна сметка и на тях и изобщо на най-голямата европейска селска общност — траките, историографията отрежда съдбата да
„изчезнат“ в рамките на германската теза за „Völkertode“ на „старите народи“ .
Все пак специално на тракийската гетска общност
чрез Касиодор и най-вече чрез готския историк Йордан
(„De origine actibusque Getarum —За произхода и делата на гетите“) им е „позволено“ да се „германизират“ (Wolfram 2011),
макар и само в рамките на „миграционния мит“ (Christensen 2002; Geary 2002).
За други изследователи пък те били „оцелели“, но чрез
„раджпурите“ в Индия (Jhutti 2003).
Зарегистрираният у Овидий поведенчески стереотип („кимане с глава“ в знак на съгласие) у гетите обаче няма с какво друго да се обясни освен с факта, че и те, както и другите тракийски общности, които продължават да обитават бившите римски провинции Дакия, Мизия и Тракия (рис. 2), не само че не са „изчезнали“, но са се влели като същностна част в българската народност.
Наличните писмени известия и археоложки материали очертаха нищетата на германската теза за „Смъртта на старите народи“ и —колкото и парадоксално да звучи, буквално няма защо да се доказва, че гето-дакийскийте „племена“ са основната част на онези севернотракийски селски общности, които в писмените известия от края на VI в. сл. Хр. насетне започват да се обозначават на гръцки като склабини (Σκλάβήνοι) или склавени (Σκλαύηνοι), а на латински — Sclaueni, Sclavi, Sclauini.
По въпроса подготвям специално изследване (Orachev 2019), като една от отправните точки ще е и вече преведеното тук известие на Овидий, щото „Exercent illi sociae commercia linguae: Per gestum res est signifi canda mihi.“
Този „общ език“ кореспондира с редица други данни — включително и от „История на августите“ (HA). Там се открива показателен текст за император Максимин Тракиец (235—238), които „бил родом от тракийско селце, на границата с варварите; варвари били неговите баща и майка, от които единият е бил от страната на готите, а втората — от народа на аланите…“, поради което „говорел трудно латински, почти на тракийски език” .
Именно етапите във формиране то на този „тракийски език“, а не някаква „гетизация“ на гръцкия или пък „сарматизация на Томи“, тепърва има да се изследват като едно балканско социо-културно койне от типа „socia lingua“.
www.e-anthropology.com/Katalog/Arheologi...Uij4whUvQ7Suo6la80QA