ТЕМА: Александър Македонски

16.
ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА СИРИЯ И ФИНИКИЯ
Доскоро повелител на огромна войска, Дарий, който бе влизал в сражение гордо изправен в колесницата си и си беше спечелвал славата на победител, бягаше през места, неотдавна изпълвани от безчислените му войски, а сега запустели и почти безлюдни. Следваха го малцина, защото не всички перси бягаха по един и същи път. Конете се изморяваха и не можеха да догонват тези, които царят неколкократно беше подменял. Накрая пристигна до град Онха , където го очакваха четирите хиляди гърци. Веднага се отправи с тях към река Ефрат, като се надяваше да запази това, което успее бързо да завземе.
Александър заповяда на Парменион да пази старателно със стража плячката и пленниците и го назначи управител на Сирия, наричана от жителите ѝ Целесирия . Въпреки пораженията сирийците се чувствуваха все още силни и презираха новата власт. Но след като за кратко време бяха покорени, започнаха послушно да изпълняват заповедите на Александър. Предадоха се даже и жителите на остров Арад заедно с царя им Стратон, който тогава владееше не само крайбрежието, но и много области навътре в сушата. Александър сключи снего съюз за вярност и устрои лагера си в град Маратон . Тук му беше предадено писмо от Дарий, написано горделиво, от което се почувствува засегнат. Особено го възмути, че Дарий беше прибавил титлата „цар” към своето име, а не към неговото и по-скоро искаше настоятелно, а не молеше Александър да върне майка му, жена му и децата: щял да получи срещу тях толкова пари, колкото би събрал от цяла Македония. Пишеше още, че ако Александър желае, той го кани да си премерят в бой силите за правото на равностойна власт; и още, ако може да се вслуша в тези разумни предложения, да се задоволи с бащиното си царство, да напусне чуждата земя, да му стане съюзник и приятел, срещу което той е готов да даде честната си дума и да приеме неговата.
Александър отговори на писмото така: „Цар Александър пише на Дарий III: Дарий I, чието име ти си приел, разори най-жестоко гърците, които живеят по брега на Хелеспонт и по йонийските острови, а след това премина морето с голяма войска и обяви война на Македония и Гърция. След него с огромни варварски пълчища дойде Ксеркс, за да завладее отново Македония и Гърция. Победен в морско сражение, той остави в Гърция Мардоний с войски, за да опустошава градовете, да изгаря нивята. А кой не знае, че моят баща Филип бе убит от хора, подкупени от вас с много пари? Вие предприемате грабителски войни и макар да имате оръжие, обещавате пари за главите на противниците си. Така и ти, повелител на толкова голяма войска, неотдавна беше се опитал да подкупиш с хиляда таланта човек да ме убие. Тъй че аз ти се отплащам, а не ти обявявам война. Пък и боговете са на страната на правдата: аз поставих под своя власт голяма част от Азия, а тебе те победих в бой. И макар и да не заслужаваш никакво снизхождение, тъй като не спазваше правилата на войната, все пак, ако ми се покориш, обещавам, че ще ти върна без какъвто и да е откуп майка ти, жена ти и децата ти. Аз зная и да побеждавам, и да щадя победените. Ако се страхуваш и не ми вярваш, аз ти давам честната си дума: ще си отидеш невредим. За в бъдеще, когато ми пишеш, запомни: пишеш не на „някой си” цар, а на „твоя” цар.”Терзап беше изпратен да занесе отговора.Александър се отправи за Киликия и зае град Бибъл , който му се предаде доброволно. Оттам достигна до Сидон — град, прочут със своето древно минало и със славата на основателите си. Неговият цар се казваше Стратон и беше поддържан от Дарий. Той предаде града повече по волята на народа, отколкото по своя воля. Затова Александър сметна, че е недостоен да запази властта, и нареди на Хефестион да постави за цар на сидонците човек, който той прецени, че е най-достоен за тази чест.
По това време на Хефестион гостуваха двама млади мъже, известни с доброто си име. Те отказаха да поемат управлението на града, тъй като според техните обичаи цар може да стане само човек, който произлиза от царски род. Учуден от безкористието им, тъй като не се съблазниха от властта, към която други се стремят с огън и желязо, Хефестион им каза: „Хвала на доблестта ви! Вие разбрахте колко по-достойно е да се презре властта, отколкото да се приеме. Доведете някого от царско потекло, който да не забрави, че е посочен от вас за цар.”
Младежите разбраха, че много от приятелите на Александър го ласкаят поради голямата си жажда за власт. Те решиха, че никой не е по-достоен за тази чест от Абдаломин, свързан чрез далечно кръвно родство с царски род. Сега поради бедност той обработваше зеленчукова градина в околностите на града срещу скромно заплащане. Причина за бедността му, както е у мнозина, беше честността му. Залисан в ежедневните си грижи, той не бе чул дори звъна на оръжието, разтърсил цяла Азия.
Двамата младежи влязоха в градината, която Абдаломин почистваше от плевели. В ръцете си те държаха атрибутите на царската власт. Поздравиха го, както подобава на цар. Единият от тях заговори: „Ти трябва да замениш скъсаната си дреха с тази, която виждаш в ръцете ми! Измий тялото си, замърсено от калта и плевелите, почувствувай се цар и запази скромността си и в това щастие, за което си достоен! А когато седнеш на царския трон и станеш господар на живота и смъртта на всички граждани, внимавай да не загубиш тези качества, заради които поемаш властта!”
Абдаломин помисли, че сънува. За момент се усъмни дали са с ума си тези, които така дръзко го подиграват. Но след като му свалиха окъсаната дреха и му наметнаха пурпурна, обшита със злато, и всички присъствуващи положиха пред него клетва, той вече като цар се отправи към двореца. Мълвата бързо се разнесе по целия град: у едни тя предизвика умиление, у други — негодувание. Богаташите започнаха да злословят пред приятелите на Александър, че е от долен произходи бедняк. Царят заповяда да го извикат, наблюдава го дълго и каза: „Външният ти вид не противоречи на това, което се говори за произхода ти. И все пак кажи ми как си понасял бедността?” Абдаломин отговори: „Дано с такава твърдост на духа успея да изпълнявам и задълженията си на цар! Тези ръце са ми помагали с труд да се препитавам. Нищо не ми е липсвало, макар че не съм притежавал нищо.” Александър разбра, че придворните са го наклеветили. И заповяда не само да му предадат имуществото на Стратон, но
...............................

17.
н част от плячката, заграбена от персите. Постави под негова власт и земите около града.
В това време Аминта, който беше избягал от Александър и беше преминал на страната на персите с четири хиляди гърци, пристигна в Трипол [8]. Той ги натовари на кораби и ги прехвърли на остров Кипър. Като смяташе, че има законно право да владее това, което сам завоюва, реши да завземе властта в Египет, неприязнено настроен и към двамата царе. Успя да насърчи войниците си, вдъхна им надежда за голям успех и ги увери, че управителят на Египет Сабак е убит в сражение; че войските на персите са слаби и без предводител; че египтяните винаги са били враждебно настроени към своите управители и ще посрещнат гърците не като врагове, а като съюзници.
Необходимостта подтикна войниците да се съгласят. И тъй като съдбата не оправда първите им надежди, те сметнаха, че бъдещето може да бъде по-благоприятно от настоящето. Те се развикаха да ги води, където пожелае. Аминта прецени, че трябва да използува повишеното им настроение, и ги доведе чак до Пелузий, в устието на река Нил. Там се представи като пратеник на Дарий, завзе града и придвижи войските си към Мемфис. Щом се разпространи мълвата за неговото пристигане, египтяните, народ лекомислен и по-склонен към преврати, отколкото към стабилно управление, се събраха от всички градове и села, за да изгонят персийските гарнизони. Персите, ако и изплашени, не губеха надежда, че ще задържат Египет. Но Аминта ги победи, затвори ги в града, а сам се разположи на лагер и започна да поощрява своите „победители” да опустошават посевите. Имуществото на противника се разграбваше и всеки си вземаше каквото му е нужно. Мазак, управителят на Дарий в Мемфис, макар и да беше разбрал, че духът на войниците му е сломен от неуспешното сражение, все пак призова разпръснатите и загубили вяра в успеха жители на Мемфис без колебание да излязат от града, за да си възвърнат загубеното имущество. Този съвет се оказа разумен и резултатен: всички врагове заедно с вожда им бяха убити. Така Аминта заплати с живота си измяната спрямо двамата царе: и спрямо този, при когото беше избягал, и спрямо онзи, когото беше напуснал.
Военачалниците на Дарий, оцелели в битката при Иса, заедно с войската, последвала бягащите, събраха още младежи от Кападокия и Пафлагония и се опитаха да си възвърнат Лидия. Антигон, управител на тази област, поставен от Александър, макар и да беше изпратил по-голямата част от войските си на царя, все пак безстрашно се отправи с останалите срещу персите. Станаха три сражения на различни места. Победени, персите се разпръснаха.
В същото време и македонският флот, повикан от Гърция, нанесе поражение на Аристомен, изпратен от Дарий да възвърне персийската власт по крайбрежието на Хелеспонт. Персийските кораби бяха потопени или взети в плен. Началникът на персийския флот Фарнабаз, след като взе пари от жителите на град Милет, постави гарнизон в град Хиос на едноименния остров. След това нападна със сто кораба островите Андрос и Сифнос, завладя ги и им наложи паричен данък.
Големият размах на войната, която се водеше от най-великите царе на Европа и Азия с намерението да завладеят целия свят, подтикна както хората в Гърция, така и на остров Крит да се хванат за оръжието.
Спартанският цар Агид привлече на своя страна осем хиляди гърци, които бяха побягнали от Киликия и се връщаха по домовете си. С тяхна помощ реши да започне война срещу Антипатер, оставен от Александър за управител на Македония. Критските стрелци се сблъскваха ту с едни, ту с други войскови части и биваха обграждани ту от спартански части, ту от македонски. Но сблъскванията между тях бяха незначителни, докато съдбата не подготви едно решително сражение, което щеше да предопредели изхода на борбата. Цяла Сирия и Финикия, с изключение на град Тир, бяха в ръцете на македонците. Александър беше разположил войската си на лагер на сушата, от която град Тир беше отделен чрез тесен проток. Той прецени, че е по-добре да сключи съюз с този град, който надминаваше и по големина, и по слава останалите градове на Сирия и Финикия, отколкото да го превземе със сила. Пратеници на града му поднесоха златен венец и щедро и гостоприемно докараха провизии от града. Александър заповяда да се приемат даровете и като поведе разговор с тях, благосклонно каза, че желае да принесе жертва на Херкулес , особено почитан от тирийците, защото и македонските царе вярват, че водят произхода си от него, а и самият оракул му е подсказал да стори това. Пратениците му отговориха, че храм на Херкулес има извън града, на склона Палетир: там царят може да извърши жертвоприношение, както е обичаят.
Александър не можа да се овладее и разгневен каза: „Понеже живеете на недостъпен остров, вие не се страхувате от моята пехота, но аз скоро ще ви докажа, че сте на континента! И знайте, че аз или ще вляза в града с ваше съгласие, или ще го унищожа.” Пратениците започнаха да убеждават сънародниците си да приемат и те царя, както го бяха приели Сирия и Финикия, и да му отворят вратите на града. Но жителите му, уверени в непристъпността на острова, вярваха, че ще удържат обсадата.Проток, широк четири стадия, отделяше града от сушата. Африканският вятър предизвикваше силно вълнение в него.
Този вятър пречеше най-много на македонците, които започнаха да изграждат насип до острова. Едва смогнали да нахвърлят камъни и пръст в затихналото море, африканският вятър надигаше вълни, които разбиваха насипа. Освен тази имаше и друга, не по-малка трудност: под бойните кули и крепостните стени на града морето беше дълбоко. Обсадните машини можеха да действуват от корабите, но под стените не можеха да се поставят щурмови стълби. Отвесна крепостна стена, която се издигаше над морето, преграждаше пътя на пехотата. Царят не разполагаше с кораби и дори да успееше да набави, те можеха да бъдат отблъснати даже с метателно оръжие. Това разпали увереността в успеха у тирийците, макар силите им да бяха малки.

18.
ОБСАДАТА НА ГРАД ТИР
От Картаген дойдоха пратеници, за да извършат по стар обичай ежегодното жертвоприношение: защото тирийците бяха основали Картаген и бяха почитани като родоначалници. Пуните започнаха да ги насърчават непоколебимо да удържат обсадата, тъй като скоро ще им дойде помощ от Картаген. По това време картагенските кораби господствуваха над повечето морета.И тъй, след като решиха да се сражават, тирийците поставиха бойни каменни ядра по крепостните стени и кулите, разпределиха оръжието между младежите, а занаятчиите изпратиха в работилниците, каквито имаше много в града. Всички се приготовляваха за бой. Изработваха се железни пръти с куки накрая — наричат ги харпаги, — които да бъдат хвърляни върху вражеските кораби. Изработваха се и куки за издърпване на корабите. Приготовляваха и други защитни съоръжения. Казват, че когато желязото било поставено на наковалнята и огънят бил раздухван с мехове, от пламъците бликнали потоци кръв. Тирийците изтълкували това като предзнаменование за гибелта на македонците. Когато някакъв македонски войник започнал да чупи хляба, забелязал капки кръв. И тъй като и царят се изплашил, Аристандър, най-опитният от гадателите, казал, че ако кръвта тече от кората, това предвещава гибелта на македонците. И обратно — ако тя изтича от средината на хляба, предвещава гибел за града, който царят е обсадил.
Александър знаеше, че дългата обсада ще забави осъществяването на по-нататъшните му планове, тъй като флотът му беше далеч. Затова проводи пратеници, които да поведат преговори за мир. Противно на международните обичаи тирийците ги заклаха и ги хвърлиха в морето. Разярен, Александър реши да превземе града.
Преди всичко трябваше да се изгради насип, който да съедини града със сушата. Отчаяние обхвана войниците, като гледаха протока, който би могъл да се напълни едва ли не само с помощта на боговете. Къде ще намерят толкова големи камъни, толкова дълги стебла на дървета? Трябва да се опустошат цели области, за да се запълни протокът. Защото вълните все ще се издигат и колкото повече насипът наближава острова, толкова морето по-силно ще бушува. За да успокои войниците, царят разгласи, че насън му се явил Херкулес с протегната десница и воден от него, той влязъл в града. Съобщи им след това за убийството на пратениците, за вероломното нарушаване на обичаите. Тир бе единственият град, който се беше осмелил да се противопостави на победителя. След това възложи на военачалниците да ободрят войниците си. Убедени, всички се заловиха за работа. Наблизо имаше огромна маса камъни — развалините на стария Тир. От ливанските планини започнаха да докарват материал за направата на салове и обсадни кули. Насипът започна постепенно да се издига от дъното на протока, но все още не се изравняваше с повърхността на водата. Тирийците, качени на малки корабчета, се подиграваха на македонците, че след като са се прочули в боевете, като добитък носят товари на гърбовете си. Даже иронично питаха дали Александър е по-силен от Нептун. Обаче подигравките само разпалваха упоритостта на македонските войници. Насипът се издигна над водата, стана по-широк и приближаваше града. Тирийците, стреснати от нарастването на насипа, изграждането на който бяха сметнали за невъзможно, започнаха да приближават с леките си корабчета още незавършените части на строежа и да обсипват със стрели македонските войници. Мнозина бяха ранени, без врагът да се излага на опасност, тъй като своевременно се отдалечаваше с корабите си. Македонските войници изоставиха работата си, за да се отбраняват. Колкото повече насипът се отдалечаваше от брега, толкова повече дълбокото море поглъщаше насипните материали. Александър заповяда да опънат кожи върху скели от дъски, за да се предпазват от стрелите. Издигнаха и две дървени кули върху насипа, от които хвърляха стрели върху приближаващите се корабчета. Тогава тирийците скрито започнаха да приближават с корабчетата си брега и ненадейно започваха да избиват тези, които носеха камъни. В ливанските планини пък селяни араби нападнали неподготвените за бой македонски войници и избили тридесет души, а други пленили. Това принуди Александър да раздели армията, като главните сили останаха пред Тир, обсадата на който възложи на Пердика и Кратер, а той потегли с леко въоръжена пехота към Арабия.
Тирийците докараха голям кораб, натоварен в задната част на палубата с камъни и пясък така, че да може носът му да се повдигне по-нависоко. Заляха го със смола и сяра и когато платната се издуха от вятъра, бързо го обърнаха към строежа на насипа. Когато носът на кораба пламна, гребците наскачаха в предварително приготвените лодки и отплуваха. Преди да бъде ограничен, пожарът на кораба обхвана кулите и машините върху насипа. Тирийците в малките лодки разпалваха пожара със запалителни вещества и факли. Не само върховете на македонските кули, но и основите бяха обхванати от огъня. Войниците, които бяха в тях, изгоряха или захвърлили оръжието, се хвърлиха в морето. Тирийците предпочитаха да ги хващат живи, отколкото да ги избиват: с колове и камъни те разраняваха ръцете на плаващите, хващаха ги и омаломощени, без да им оказват съпротива, ги качваха на лодките.
Не само пожарът унищожаваше съоръженията, но и силният вятър, който предизвикваше голямо вълнение. Сглобовете на съоръженията се разхлабиха и нахлулата вода разсече насипа по средата. След като се сринаха куповете от камъни, пръстта, която беше нахвърляна между тях, потъна в морето. Когато се завърна от Арабия, Александър не намери даже следа от насипа. И както става при несполука, започнаха да прехвърлят вината един на друг, докато всъщност можеха да се оплакват единствено от непостоянството на морето.
Царят заповяда да се започне строежът на нов насип, но сега срещу, а не по посока на африканския вятър, така че да играе ролята и на заслон. Увеличи и широчината му, тъй че дървените кули, издигнати по средата, да са далеч от ударите на стрелите. Хвърляха в морето и цели дървета с огромни клони, след това ги засипваха с камъни и отново хвърляха други дървета, а след това прибавяха и пръст. Върху тях натрупваха ред камъни и ред дървета. Тирийците правеха всичко възможно, за да затруднят строежа. Далеч от погледа на неприятеля те се промъкваха под водата, незабелязано достигаха до насипа, закачаха с куки стърчащите клони на дърветата и ги повличаха след себе си. След това се потапяха в морето. Освен това разклащаха стеблата и клоните на дърветата в основата на насипа и така го разрушаваха.
Ядосан, Александър се колебаеше да се оттегли ли, или да продължи обсадата, когато пристигна флот от остров Кипър и Клеандър с гръцките наемници, неотдавна доведени в Азия. Раздели сто и деветдесетте кораба на две групи: лявата командуваше царят на кипърците Питагор заедно с Кратер, а в челния кораб на дясната група бе самият той. Тирийците не се осмеляваха да влязат в морско сражение. Под крепостните стени бяха пуснали котва три кораба. Царят ги нападна и ги потопи.
На следващия ден Александър придвижи флота до крепостните стени и започна да ги руши с каменохвъргачките и най-вече с тараните. Тирийците запушваха незабавно дупките с камъни. Започнаха да издигат и

.........................................

19.
вътрешна крепостна стена, та ако външната не издържи, да се укрият зад нея. Но злощастието ги дебнеше отвсякъде. Насипът достигна на разстояние хвърлей на копие. Флотът обгради крепостните стени. Заплашени бяха от гибел едновременно и по суша, и по вода. Македонците навързаха по две квадриремите , така че носовете им да се допират, а кърмите им да са раздалечени колкото е възможно повече. Опънаха между кърмите въжета и здраво завързани за тях греди, отгоре поставиха плотове, които да издържат войската. Подкараха квадриремите към града. Вече защитени, започнаха да засипват със стрели бранителите на крепостните стени.
В полунощ царят заповяда така подготвеният флот да обкръжи града. Към Тир се придвижваха отвсякъде кораби. Тирийците бяха загубили надежда за спасение, когато неочаквано гъсти облаци забулиха небето и всякаква светлинна угасна. Морето се развълнува. Високи вълни започнаха да блъскат корабите един в друг. Връзките, с които бяха скачени квадриремите, се късаха, плотовете рухваха и със страшен трясък повличаха със себе си в морето войниците. Завързаните един за друг кораби не можеха да се управляват в бурното море: войниците пречеха на моряците, гребците пречеха на войниците и както обикновено става в такъв случай, опитните се подчиняваха на невежите. Кормчиите, свикнали да управляват корабите по свой начин, сега уплашени се подчиняваха на чуждите заповеди. Най-после след усилено гребане морето отстъпи на опитните моряци, които сякаш изтръгнаха от дъното му корабите. То изхвърли на брега много от тях, и то повечето разтрошени.
По това време пристигнаха тридесет картагенски пратеници — по-скоро да изкажат съчувствие, отколкото да помогнат на обсадените. Те съобщиха, че и пуните са заети във война, но те се борят не за властта, а за спасението си. Сиракузяните бяха нападнали Африка и недалеч от стените на Картаген бяха разположили войските си на лагер. Тирийците не паднаха духом и макар да бяха почти загубили надежда за спасение, не дадоха жените и децата си да бъдат отведени в Картаген. Така по-смело щяха да посрещнат нещастието, след като близките им споделят участта им. Един от гражданите каза, че насън му се явил Аполон, когото почитаха изключително много. Той напуснал града, а насипът, изграден от македонците, се превърнал в огромен лес. Макар и да считаха, че не трябва да се вярва на това съновидение, изплашени от предзнаменованието, завързаха статуята на бога със златна верига за жертвеника на Херкулес. Той беше покровител на града и искаха чрез него да задържат Аполон.
Някога картагенците бяха донесли тази статуя от Сиракуза и я поставили в Тир, откъдето водеха своето родословие. С плячката от други превзети от тях градове те украсяваха не само Картаген, но и Тир. Даже някои предлагаха обред, който не вярвам да е бил по волята на боговете и не беше прилаган от векове — да се пренесе в жертва на Сатурн момче от знатен род. Това бе по-скоро светотатство, отколкото свещенодействие. Самите жреци се противопоставиха. Картагенците казваха, че този обичай им е завещан от прадедите и те са го спазвали дълго. Ако старейшините, на които всички се подчиняваха, не се бяха противопоставили, дивото суеверие би надвило човещината.
Заставени от необходимостта, която е по-изобретателна от всяко бойно изкуство, тирийците създадоха нови бойни средства. Те завързваха дебели греди с въжета, придвижваха ги с макари и ги прехвърляха върху корабите, които идваха под крепостните стени. Куки и коси, закачени на тези греди, или нараняваха войниците в корабите, или пък разтрошваха самите кораби. Нагряваха на силен огън медните си щитове, напълваха ги с горещ пясък и вряща смола и ги хвърляха от стените надолу. Нямаше по-страшна от тази гибел: проникнеше ли горещият пясък между ризницата и тялото, не можеше с нищо да се изхвърли и изгаряше всичко. Като захвърляха оръжието и всичко, което можеше да ги предпази, македонските войници получаваха тежки рани, без да могат да отмъстят. А железните куки, спускани с макари, сграбчваха мнозина от тях.
Уморен, Александър се канеше вече да вдигне обсадата и да се отправи за Египет. Защото след като беше прекосил Мала Азия толкова бързо, той се бавеше под стените на един град и пропускаше благоприятната възможност да извърши други големи подвизи. Срамуваше се не толкова, че ще отстъпи без успех, колкото, че се бави. Но ако изоставеше Тир, той щеше да засенчи славата, която беше постигнал с оръжието си. Затова заповяда да докарат още по-големи кораби и да натоварят в тях отбрани войници.
Случайно някакво невиждано по големина животно се показа над повърхността на водата и допря огромното си тяло до насипа, издигнат от македонците. Животното, което цепеше вълните, бе забелязано и от македонците, и от тирийците. То ту се потапяше във водата, ту се издигаше над вълните и накрая недалеч от брега изчезна. Появата му зарадва и македонците, и тирийците. Македонците изтълкуваха появата на животното като предсказание за успех, а тирийците сметнаха, че Нептун, повелителят на моретата, е отвлякъл звяра и насипът скоро ще рухне. Зарадвани от това предзнаменование, те устроиха пиршество. Замаяни от изпитото вино, при изгрев слънце те се качиха на салове, обкичени с цветя и венци. Повярваха, че този случай е предзнаменование за победа, и дори се поздравяваха помежду си.
Александър беше заповядал да откарат флота на отвъдната страна на града, а тридесет малки кораба бяха оставени откъм северната страна срещу пристанището. Тирийците плениха два от тях. В останалите настъпи суматоха. Царят, дочул глъчката, подкара флота си към брега, откъдето идеше този шум. Пръв се притече на помощ един петвеслов кораб, който бе най-бързият. Тирийците насочиха два от своите кораби откъм двете му страни. Единият от тях с голяма сила заби тарана на носа си в петвесловия кораб. Другият се насочи бързо към неговия борд. Тогава една трирема от флота на Александър връхлетя върху тирийския кораб, който заплашваше петвесловия, с такава сила, че кормчията му отхвръкна от кърмата в морето. Пристигнаха след това и други македонски кораби. Дойде и царят. Тирийците с големи усилия измъкнаха своя кораб, пробил петвесловия. И останалите им кораби потеглиха към пристанището. Македонските кораби ги последваха, но не можаха да влязат в пристанището. Задържаха ги стрелите, с които ги обсипваха от крепостните стени. Все пак потопиха или завладяха почти всичките им кораби.Александър даде на войниците си два дена почивка. След това заповяда да приближат към града и флота, и обсадните съоръжения. Искаше да притисне от всички страни обсадените, които бяха много изплашени. Самият той се изкачи на най-високата кула, като прояви изключителна смелост, тъй като с царските си одежди и блестящото си оръжие стана прицелна точка за противниковите стрели. Александър прояви възхитителна доблест: прободе с копието си мнозина защитници на крепостните стени. Други в ръкопашен бой с меч и щит хвърли надолу презглава, тъй като обсадната кула, на която стоеше, почти допираше до градските стени. Крепостните стени, разкъртени от ударите на тараните, се рушаха. Флотът беше влязъл в пристанището и някои от македонските войници се бяха изкачили на бойните кули, напуснати от врага. Тирийците, сполетени едновременно от толкова многозлини, започнаха да бягат — едни търсеха помощ от боговете в храмовете, други се самоубиваха пред затворените им врати, трети се втурваха срещу неприятеля, за да умрат, след като си отмъстят. Преобладаващата част от жителите на града се бяха качили на покривите на къщите и оттук хвърляха долу върху македонците всичко, каквото им попаднеше подръка.
Александър заповяда да бъдат избити всички освен тези, които се бяха укрили в храмовете, и да се подпалят къщите. Това беше разгласено чрез глашатаи. Никой не търсеше вече помощ от боговете. Момчета и девойки изпълваха храмовете. Мъжете стояха всеки в преддверието на своето жилище, готови да посрещнат смъртта от свирепия враг. Мнозина бяха спасени от сидонците, които се сражаваха сред частите на македонската армия. Те влязоха в града заедно с победителите. Помнейки, че и двата града бяха основани от един и същ праотец, те отведоха тайно много от жителите на Тир на своите кораби, а след това ги откараха в Сидон. Така петнадесет хиляди души бяха спасени от страшна смърт.
Проляха се потоци кръв. Само между двете стени на града бяха изклани шест хиляди войници. След това гневът на царя стана причина за още по-печално зрелище. Две хиляди души, за избиването на които яростта не беше достигнала, приковани на кръстове, увиснаха по протежение на цялото крайбрежие. Пратениците от Картаген Александър пощади, но ги заплаши с война, която засега отложи.
Тир, град, който заслужава да се запомни от поколенията заради древния произход и променливостта на съдбата му, падна на седмия месец от началото на обсадата. Основан от Агенор, дълго време той е владеел не само околното море, но и моретата, до които са достигнели неговите кораби. Ако може да се вярва на мълвата, този град или пръв е измислил писмото, или пръв е започнал да го разпространява. Неговите колонии са били разпръснати по целия свят: Картаген в Африка, Тива в Беотия, Гадес при океана. Предполагам, че като пътували често по моретата и достигали непознати за останалите народи земи, те ги заселвали със своите синове. Или пък земеделците, измъчвани от честите земетръси, са се принуждавали да търсят с оръжие земи за обработване в по-далечни места. И тъй, преживял много злощастия, възобновявал се многократно, сега обновен след дълъг мир, градът процъфтява под защитата на римската благосклонност.
..............................................

20.
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГАЗА
По това време пристигна писмо от Дарий, отправено най-после до Александър като до цар, Дарий му предлагаше да се ожени за дъщеря му Статира. Добавяше, че ще ѝ даде като зестра цялата област, разположена между Хелеспонт и река Халид , и да се задоволи с тези земи в Азия. И да не се колебае да приеме това, което му се предлага, защото щастието е изменчиво. Дарий пишеше, че хората, колкото и да са щастливи, един ден привличат завистта на боговете; че той се страхува да не би Александър като птиците, които се издигат чак до звездите, да се увлече от безразсъдна младежка смелост; че няма нищо по-рисковано от това на неговата възраст да получи толкова голямо щастие; че той и сега има много земи и че не винаги ще може да се справя с трудностите: предстои му да премине реките Ефрат и Тигър, Аракс и Хоасп — прегради, защищавали персийското царство; че ще стигне в земи, където ще се срамува от малочислеността на войската си — Мидия , Хиркания , Бактра. А кога смята да достигне до индите и до жителите на океанското крайбрежие, до зогдианите, арахозите и останалите племена в Кавказ и край река Танаис . Та той ще остарее, преди да обходи толкова много земи дори и без да се сражава. И нека престане да го кани при себе си, защото дойде ли той, това ще бъде гибелно за Александър.
Александър отговори на Дарий чрез пратеници, че той му предлага чужди неща и че иска да разделя с него онова, което е загубил; че му дава като награда Лидия, йонийските градове, Еолида, брега на Хелеспонт — а това той вече владее като победител, защото законите на войната гласят, че условията се диктуват от победителите, а се приемат от победените; че той е преминал морето не за да завладее Киликия и Лидия. Твърде малка е придобивката за понесените жертви във войната, но е решил да завземе Персепол, столицата на персийското царство, и след това Бактра, Екбатана и бреговете на Ориента; че където и да избяга, той ще го преследва; да престане да заплашва с реки този, за когото знае, че е преминал морета.Такива писма си размениха царете. Междувременно родосците предадоха своя град и пристанището му на Александър. Той беше поверил Киликия на Сократ, а на Филота беше заповядал да охранява областта около Тир. Парменион предаде на Андромах Сирия, наричана Целесирия , а сам той щеше да продължи да участвува в предстоящите сражения. Царят заповяда на Хефестион да охранява с флот брега на Киликия и с цялата си войска пристигна в град Газа.
През тези дни се проведоха традиционните Истмийски игри , за които бяха дошли гости от цяла Гърция. Гърците, които зорко следяха събитията, решиха да изпратят при Александър петнадесет души със златен венец като дар за подвизите, извършени от него за свободата и спасението на Гърция. Малко преди това те бяха усетили полъха на несигурната слава и затова се съобразяваха с капризите на съдбата.Впрочем, не само Александър влизаше в градове, които все още не признаваха властта му, но и неговите служители и отлични пълководци, които бяха проникнали в Азия: Калан в Пафлагония, Антигон в Ликаония; Балакър победи Хидарн , управител на Дарий, и превзе Милет за два дена, а Амфотер и Хегелох с флот от сто и шестдесет кораба върнаха под властта на Александър островите между Ахая и Азия. След като превзеха отново остров Тенедос , те решиха да завземат и остров Хиос, още повече че жителите му сами ги повикаха.Но Фарнабаз, управител, поставен от Дарий, излови гражданите, които бяха на страната на македонците, и отново предаде града на Аполонид и Атенагор , негови привърженици. Даде им малък отряд войска. Военачалниците на Александър продължиха да обсаждат града, като се надяваха повече на волята на обсадените жители, отколкото на собствените си сили. И надеждата не ги излъга: възникналото разногласие между Аполонид и неговите военачалници стана удобен повод македонците да нахлуят в града. Те разбиха вратата, за да влезе македонската кохорта. Гражданите, които отдавна бяха решени да се предадат, се присъединиха към Амфотер и Хегелох. Избиха войниците от персийския гарнизон и предадоха Фарнабаз заедно с Аполонид и Атенагор в окови. Пленени бяха още дванадесет триреми с войниците и кормчиите. Освен тях плениха и тридесет напуснати от екипажите кораба и петдесет пиратски бързоходни кораба, както и три хиляди гърци, наемници на персите. С тях те попълниха своите войски. Пиратите наказаха със смърт, а пленниците откараха на корабите като гребци.
Аристоник , тиранин в Метимна , който не беше разбрал какво е станало на остров Хиос, по време на първата нощна стража пристигна с пиратски кораби до затвореното пристанище. Стражите го запитаха кой е. Отвърна им, че е Аристоник и идва при Фарнабаз. Отговориха му, че Фарнабаз вече почива, но го увериха, че пристанището е отворено винаги за съюзници и гости и че на другия ден може да види този, когото търси. Аристоник не се усъмни и сутринта влезе пръв със своя кораб в пристанището. Бързоходните пиратски кораби го последваха, но докато ги привързваха на кея, стражите ги обкръжиха. Никой не се осмели да се съпротивлява. Всички бяха оковани и предадени на Амфотер и Хегелох. Оттук македонците се отправиха към град Митилин. Неотдавна този град беше завзет от Хар , който го държеше в покорство с помощта на две хиляди персийски войници. Той не можа да издържи обсадата и примирен, предаде града, като преди това издействува да му се разреши да се оттегли невредим. Отправи се към остров Имброс . Македонците пощадиха предалите се.
Загубил всякаква надежда за мир, който се надяваше да постигне чрез писмото, Дарий се постара да възстанови силите си, за да поднови позорната война. Заповяда всички военачалници да се съберат във Вавилон, а Бес, управител на бактрианите, да събере колкото може повече войска и да дойде при него. Бактрианите са племе свирепо и диво, чуждо на персийския разкош. Те живеят недалеч от най-войнственото племе — скитите — и свикнали да се препитават от грабеж, са винаги под оръжие. Бес, макар и да заемаше второ място след царя, все пак не се ползуваше с доверието на Дарий, който го подозираше във вероломство. Действително той се стремеше към върховната власт, но предателството, с което единствено можеше да я постигне, го плашеше.
Александър положи големи усилия да издири Дарий, но не можа да узнае накъде се е отправил. Имаше обичай у персите да не издават тайните на царете си. Нито заплахите, нито обещанията можеха да ги съблазнят. Традиционното подчинение беше превърнало в свещено мълчанието за живота на царете. По-тежко се наказваше несдържаността на езика, отколкото каквото и да е друго провинение. Магите вярваха, че не може да се довери нещо важно на този, който не умее да мълчи. А за човек това е най-лесно. Александър, който не знаеше какво става у неприятелите, продължаваше да обсажда град Газа.
Бетид , известен с голямата си преданост към Дарий, управляваше град Газа и го охраняваше с малък гарнизон. Александър прецени местоположението на града и заповяда да започнат да прокопават подземен проход и да го покриват с пръст. Морето тук изхвърля много пясък и няма подводни скали и камъни, които да пречат.
Работата започна откъм тази страна, откъдето жителите на града не можеха да ги забележат. За да отклони вниманието им, царят заповяда да придвижат обсадните кули към крепостните стени. Но песъчливата почва се свличаше и пречеше на придвижването на обсадните кули. Движението на колелата се забавяше и горните етажи на кулите се отчупваха. Много войници се нараняваха, без да се сражават, защото на една и съща опасност се излагаха тези, които крепяха кулите отзад, както и тези, които ги придвижваха напред. Ето защо Александър даде заповед да се оттеглят назад, а на следващия ден заповяда войниците да се разположат около обсадните кули. На разсъмване, преди да поведе войниците си на пристъп,направи жертвоприношение по бащиния си обичай и призова боговете на помощ.Случайно прелитащ гарван изпусна буцата пръст, която носеше в ноктите си. Тя падна точно на главата на царя и се разтроши, а птицата кацна на най-близката обсадна кула, която бе намазана със смола и сяра. Гарванът напразно размахваше криле и се опитваше да литне. Войниците го хванаха. За този случай Александър сметна, че трябва да се посъветва с гадателите, защото беше суеверен. Аристандър [39], на когото вярваха най-много, каза, че случката предсказва гибел за града, но че има опасност царят да бъде ранен. Предупреди го през този ден да не предприема нищо. Александър, който се гневеше, че единствено този град го спира, за да влезе в Египет, се подчини на гадателя и даде знак за оттегляне. Това повдигна бойния дух на обсадените. Те излязоха от вратите и настъпиха след оттеглящите се македонци с надежда, че ще постигнат успех. Влизаха в бой по-скоро стремглаво, отколкото в стегнат боен ред. Щом видяха, че македонските войски ги обхождат, спряха настъплението.
До царя достигнаха крясъците на сражаващите се. Забравил за предсказаната му опасност, той пристигна в първите бойни редици, като по молба на приятелите си бе облякъл ризница. Някакъв арабин, войник на Дарий, добил неочаквана смелост, прикри меча си под щита и се хвърли като беглец в краката на царя. Той му заповяда да се изправи, за да го приеме сред своите войници. Варваринът прехвърли бързо меча в дясната си ръка и го насочи към врата на царя. Александър избягна удара, като се наведе и отсече със своя меч ръката, отпуснала се вече, без да е успяла. Така той преживя предсказаната му опасност.
Аз съм убеден, че съдбата е неизбежна. Защото Александър, докато се биеше в първите бойни редици, беше улучен от стрела, която проби ризницата му и и увисна на рамото му. Лекарят му Филип я извади. Започна да тече изобилно кръв. Всички се изплашиха, тъй като не знаеха колко дълбоко се беше забило острието, прикрито под ризницата. А царят, без да промени дори цвета на лицето си, даде да превържат раната и да спрат кръвоизлива. Още дълго участвува в боя като или скриваше, или надмогваше болката. Поради разхлабване на превръзката кръвта започна да тече по-обилно и раната се поду. Зави му се свят и коленете му започнаха да се подкосяват. Тези, които бяха най-близо до него, го поеха и го отнесоха в лагера. Бетид помисли, че Александър е убит, и ликуващ от победата, се затича към града.
Преди още напълно да заздравее раната, по заповед на Александър издигнаха насип до върха на крепостните степи и изкопаха под тях няколко подкопа. Жителите на града издигнаха нови укрепления, но и те не можеха да се изравнят с поставените върху насипа обсадни кули. Така че и вътрешността на града беше изложена на ударите на врага. Крепостната стена под подкопите се срути и македонците проникваха през развалините ѝ в града. Сам царят предвождаше войниците, които настъпваха пред знамената. Той напредваше още по-непредпазливо отпреди и бе ранен в бедрото. Облегнат на копието си, продължаваше да се сражава между първите. Даже беше разгневен, че е получил две рани при обсадата на един град. Когато започна най-ожесточеното сражение, съгражданите на Бетид, получил вече много рани, го напуснаха. Той продължаваше да се сражава с копие, почервеняло както от неговата кръв, така и от кръвта на неприятеля. И тъй като отвсякъде към него се насочиха копия, той, изчерпал докрай силите си, падна жив в ръцете на македонците. Доведоха го пред обхванатия от необичайна ярост млад цар. Удивлявал се и друг път на такава храброст, проявена от неприятел, Александър каза: „Не ще умреш тъй, както си желал, и запомни, че ще изтърпиш всичко, което може да се измисли срещу един пленник.” Бетид гледаше царя не само безстрашно, но и дръзко и не отвърна на неговите заплахи. Александър изкрещя: „Не виждате ли колко упорито мълчи? Нима е подложил колене? Нима е помолил за милост? Но ще победя мълчанието му и ако не друго, ще изтръгна от него поне последен стон!” Гневът му се превърна в ярост. С проврени през глезените ремъци привързаха живия още Бетид към колесница и конете го повлякоха около града. Царят, измислил такова наказание за противника си, се хвалеше, че подражава на Ахил, от когото води потеклото си.
Общо загинаха около десет хиляди перси и араби, но не остана неокървавена победата и за македонците. Тази обсада се запомни не толкова с известността на града, колкото с двойното премеждие на царя. А той, бързайки да тръгне за Египет, изпрати в Македония Аминта с десет триреми, за да набира нови войници. Защото даже и при тези успехи войските му все пак намаляваха, а на верността на войските от победените племена можеше да се разчита по-малко, отколкото на своите.

21.
В ЕГИПЕТ



Египтяните отдавна бяха настроени враждебно към персийската власт, тъй като нейните представители се държаха високомерно и ги ограбваха. Вестта за пристигането на Александър ги обнадежди. Дори приеха с радост беглеца Аминта , който се настани тук с изпросена власт. Към град Пелусий , където се очакваше да дойде Александър, прииждаше много народ. На седмия ден след като потегли с войските си от Газа, царят пристигна в тази област на Египет, която сега наричат Александров лагер. Заповяда на пехотата да се придвижи към град Пелусий, а той с отбран отряд тръгна по течението на река Нил. Изплашени, персите не оказаха съпротива. Александър пристигна недалеч от Мемфис. Дарий беше оставил Мезак за управител на този град. И когато царят премина река Оронт , той му предаде доброволно осемстотин таланта и царското съкровище. От Мемфис Александър се отправи за вътрешността на Египет по течението на река Нил. Той с нищо не наруши бащините обичаи на египтяните. Накрая реши да отиде при оракула на Юпитер Амон.Казаха му, че до оракула може да се отиде по път, достъпен само за опитни и малко на брой хора. Никъде нямало вода, навсякъде се разстилал само пясък — щом го нагреело слънцето, настъпвала непоносима жега и ходилата на хората обгаряли; борба трябвало да се води не само с непоносимата горещина и липсата на вода, но и с твърдия и остър чакъл, от който краката се наранявали. Вероятно египтяните преувеличаваха трудностите, но силното желание подтикваше Александър, който отиваше при Юпитер недоволен от величието си на смъртен и считаше, че Юпитер е родоначалник на рода му или поне искаше да го смятат за такъв. Затова с малцина спътници се отклони от течението на реката и тръгна към Мереотийското езеро. Тук пратеници на Кирена му поднесоха дарове и го молеха да посети и техните градове. Той прие даровете и установи съюзни отношения с тях. След това продължи към светилището на оракула.
През първия и втория ден несгодите все още изглеждаха поносими. Още не бяха стигнали до пустинята, но вече кървяха по безплодна и суха почва. Когато пред тях се разстлаха равнините, засипани с дебел слой пясък, те, сякаш навлезли в широко разляло се море, трябваше да се взират, за да открият истинска земя: не се виждаше нито дърво, нито следи от обработваема почва. Не стигаше вече и водата, която камилите носеха в мехове, нямаше го и едрия пясък, нито пък горещия чакъл. Слънцето беше изсушило всичко. Гърлата им съвсем пресъхнаха. Изведнъж като дар от боговете или по случайност облаци закриха слънцето. Това бе голямо облекчение за уморените от жегата дори и ако не завалеше. Излезе буря и заваля пороен дъжд. Всеки, както можеше, гледаше да си събере дъждовна вода, а някои, изнемощели от жажда, я поемаха направо с отворени нагоре уста.
Четири дена вървяха през безкрайна пустиня. Вече бяха недалеч от светилището на оракула, когато ги пресрещна ято гарвани. Бавно птиците ту се снижаваха до земята, тъй като отрядът се движеше бавно, ту се издигаха леко нагоре като водачи, показващи пътя. Най-после стигнаха до оазиса, където беше светилището на бога. Невероятно за разказване: беше разположен сред пустинята, но палещото слънце едва проникваше тук поради клоните на дърветата, които от всички страни го обграждаха и правеха плътна сянка; много извори с чиста вода оросяваха всичко наоколо и напояваха гората; климатът бе удивително мек, подобен на пролетния.
Най-близки съседи на тази свещена обител от изток са етиопците. На юг са арабите — презимето им е трогодити . Тяхното царство достига чак до Червено море. От запад живеят също етиопци, наричани сими . На север са назамоните , сиртско племе, което се препитава от морско разбойничество. Те наблюдават бреговете и след като престане вълнението, пленяват корабите, навлезли в познатите им заливи.
Жителите на оазиса, наричани амонийци , живеят в разпръснати колиби. В средата на оазиса расте гора. Обградена е от тройна крепостна стена. Вътрешната стена служи за защита на господарите и обгражда стар дворец. В средата живеят жените с децата и наложниците. Тук е и оракулът на бога. В най-крайните укрепления са жилищата на роднините им и на стражата. Има и друг оазис на Амон. В средата му има извор — наричат го слънчев. При изгрев слънце водата му тече топла, през деня, когато жегата е най-силна, същата вода тече студена, при залез слънце се затопля, посред нощ кипи от горещина, а когато нощта вече е към своя край, тя изпуска много от нощната топлина и приема обикновената си температура. Почитат го като божество, но изворът няма едно постоянно лице — такова, каквото ваятелите обикновено придават на боговете. Прилича на морски охлюв, украсен със смарагди и скъпоценни бодли. Когато ще се допитват до него, жреците го качват на малък позлатен кораб, от двете страни на който окачват посребрени паници за жертвоприношение. След този кораб следва друг с жени и девойки, пеещи някаква неблагозвучна старинна песен. Вярват, че така ще склонят Юпитер да каже истината на оракула.
Най-възрастният жрец, който вървеше до Александър, го нарече „син”, твърдейки, че с това е узаконил родството му с Юпитер. Забравил, че е смъртен, царят отговори, че приема благоволението на бога. След това запита дали му е предопределено да установи властта си над целия свят. Със същото ласкателство оракулът отговори, че ще стане господар на всички земи. Александър продължи да разпитва дали всички убийци на баща му са били наказани. Жрецът отговори, че неговият баща не би могъл да бъде осквернен с каквото и да е убийство и че всички са изкупили престъплението си спрямо Филип. И прибави, че той, Александър, ще бъде непобедим, докато се изкачи на престола на боговете. След това беше извършено жертвоприношение, на жреците и на бога бяха поднесени дарове. Жреците разрешиха на приятелите на Александър да се допитат до Юпитер. Те попитаха оракула само едно — дали да отдават на своя цар почести като на бог. Гадателите отговориха, че това ще бъде угодно на Юпитер.При това искрено засвидетелствуване на вярност те биха могли да доловят, че отговорите на оракула са несъстоятелни. Но съдбата често превръща тези, които разчитат само на нея, в хора, по-скоро жадни, отколкото достойни за слава. Александър не само позволи да го наричат син наЮпитер Амон, но дори заповяда да му отдават почести като на бог. Така сам унищожи славата си, заслужена с извършените подвизи, като всъщност желаеше да я увеличи. Македонците бяха свикнали да живеят под царска власт, но при по-голяма свобода, отколкото у другите народи, покорени от него. Сега те се отвърнаха от него, обладания от стремеж към безсмъртие с настойчивост, която не му подхождаше и която ги смути.



На връщане от оракула на Юпитер Амон Александър пристигна при Мереотийското езеро , недалеч от остров Фарос . Той огледа местността и реши да основе нов град на острова. После прецени, че островът не е удобен за голямо селище, и избра място за град там, където сега е град Александрия. Александър пресметна колко е разстоянието между езерото и морето и нареди да бъде оградено с крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Той остави хора, които да ръководят работата по построяването на града, и се отправи за Мемфис. Беше го обхванало желание — напълно естествено, но сега ненавременно — да навлезе не само навътре в Египет, но да разгледа и Етиопия. Желанието да види прочутите дори извън границите на земята със своята старина дворци на Мемион и Титон го теглеше едва ли не извън пределите на самото слънце. Но все още незавършената война не му позволяваше да странствува. Ето защо постъпи така: постави начело на Египет Есхил от остров Родос и македонеца Певцест , като им даде за защита на тази област четири хиляди войници; заповяда Полемонт да пази устието на река Нил, като за тази цел му бяха дадени тридесет триреми; начело на тази част на Африка, която е свързана с Египет, постави Аполоний , а за отговорник по събирането на данъците от същата област на Африка и от Египет назначи Клеомен ; заповяда да заселят в Александрия част от жителите на съседните градове и така изпълни новия град с многобройно население. Казват, че когато царят очертавал с ечемик линията на бъдещата крепостна стена според македонския обичай, ято птици долетели и изкълвали ечемика. Това се изтълкувало от повечето присъствуващи като неблагоприятно знамение, но гадателят обяснил, че новият град ще бъде
..........................

22.
посещаван от много чужденци и че той ще предоставя духовна храна на много народи.
Синът на Парменион Хектор, младеж в цветуща възраст и един от любимците на Александър, искаше да догони царя, качи се на малка лодка и я изпълни с повече хора, отколкото побираше. А тя потъна и всички се издавиха. Хектор дълго се бори с водата, но мокрото облекло и стегнатите в сандали крака му пречеха да плува. Полумъртъв се измъкна на брега и макар да беше в съзнание, изтощен от страх и напрежение, издъхна, тъй като не получи помощ от никого — всички бяха излезли на срещуположния бряг. Александър скърбеше безкрайно за него. Намери тялото му и нареди тържествено да бъде погребано. Към тази скръб се прибави и известието за смъртта на управителя на Сирия Андромах, когото самаряните бяха изгорили жив. За да отмъсти за това убийство, царят се отправи натам с най-голяма бързина и като пристигна, наказа предадените му извършители на това престъпление. На мястото на Андромах постави Менон . Осъди на смърт убийците на управителя и предаде на народната партия тираните, между които Аристоник и Стезилий от Метимна. Заради извършените от тях неправди ги убиха, като ги хвърлиха от крепостните стени.
Александър изслуша и пратеници от Атина, Родос и Хиос. Атиняните го поздравиха с победата и помолиха да бъдат върнати на близките им гръцките пленници. Дорийците и хиосците молеха да им бъдат изпратени помощни войски. Изпълни всички молби, тъй като прецени, че са справедливи. Поради изключителната вярност на митиленците не само им изплати парите, които бяха похарчили във войната, но им подчини и области от съседните земи. Според заслугите възнагради и кипърските царе, отцепили се от Дарий, които своевременно му бяха изпратили флот за превземане на Тир.
Началникът на флота Амфотер , изпратен да освободи остров Крит, обсаден от персийски и спартански войски, получи заповед най-напред да очисти морето от пиратите, тъй като, докато двамата царе воюваха, разбойниците станаха господари на морето. Александър поднесе в дар на Херкулес Тирийски златен кратер и тридесет златни чаши. След това заповяда да разгласят началото на похода към река Ефрат, за да продължи преследването на Дарий.
Като научи, че неприятелят е тръгнал от Египет навътре към Африка, Дарий се колебаеше дали да се спре в околностите на Месопотамия, или да продължи към по-вътрешните области на царството си: сам лично по-лесно би привлякъл във войската си отдалечените племена, които трудно обуздаваше чрез управителите си. Освен това научи от най-достоверен източник, че Александър ще го преследва с цялата си войска където и да се намира. И понеже вече знаеше с колко упорит човек има работа, заповяда въоръжените сили на всички племена да се съберат около Вавилон.
Вече бяха дошли бактриани, скити и инди. Пристигаха и войските на останалите племена. Войската беше два пъти по-многочислена, отколкото в Киликия, но много от войниците нямаха оръжие. То се набавяше трудно. Конниците имаха покривала с пришити металически плочки. Който не разполагаше с нищо друго освен с копие, получаваше щит и меч. На пехотинците раздадоха неоседлавани коне, за да ги укротят и конницата да стане по-многочислена от предишната. Двеста бойни колесници с прикрепени към тях отвесни и напречни острия бяха ужас за неприятелите. Тукашните племена възлагаха големи надежди на тях. От ока на колесниците стърчаха железни острия, от двете страни на ярема бяха поставени по три меча, от главините на колелата стърчаха много извити острия, едните насочени встрани, а другите — към земята, за да режат всичко, което би попаднало под копитата на конете. След като приготви и въоръжи войската си, Дарий я изведе от Вавилон. Отдясно течеше река Тигър. Река Ефрат пък прикриваше левия фланг.
Войската на Дарий изпълни полята на Месопотамия. След като премина река Тигър и разбра, че неприятелят не е далеч, той изпрати напред командира на конницата Сатропат с хиляда отбрани конници. На Мазей даде шест хиляди войници, с които да попречи на неприятеля да премине реката. Нареди му още да изгори храните и да опустоши областта, към която Александър настъпваше. Смяташе, че само чрез лишение може да принуди Александър да прекрати войната, след като не разполага с нищо друго освен с това, което си доставеше с грабеж. А на него щяха да му доставят припаси и по суша, и по река Тигър. Дарий достигна до Арбела, неизвестно дотогава селище, което той щеше да прослави с поражението си.
Като остави тук по-голяма част от обоза, построи мост над река Лик и в продължение на пет дена преведе войската си така, както преди през Ефрат. После продължи още около осемдесет стадия и разположи войската на лагер при река Бумел . Местността предоставяше добри условия за разполагане на бойния ред: широка равнина, удобна за бойни действия с конницата, никакви дървета или ниски храсти не покриваха земята; откриваше се отличен обзор надалеч, а разпръснатите тук-там по полето храсти той заповяда да изсекат и да го изравнят.
Македонските съгледвачи, доколкото бе възможно отдалеч, пресметнаха числеността на Дариевата войска. Те трудно увериха Александър, че въпреки големите загуби Дарий е събрал още по-многочислена армия. Александър презря всички опасности и пристигна до река Ефрат след единадесет прехода. Нареди по построения мост най-напред да преминат конниците, а след тях фалангата. Мазей, изпратен срещу него с шестте хиляди конници, не се осмели да премери силите си с македонците и да попречи на преминаването им. Царят даде няколко дена почивка на войниците за потягане и ободряване. След това продължи да следва отблизо неприятеля, тъй като се страхуваше да не би Дарий да се оттегли към вътрешността на царството си и да се наложи да го преследва през безлюдни и запустели земи. На четиринадесетия ден, минавайки покрай Армения, която остана от лявата му страна, стигна до река Тигър.
Цялата област отвъд реката димеше от неотдавнашен пожар. Където беше минал, Мезей беше опожарил всичко така, както не би го направил дори и неприятел. Димът намаляваше видимостта. Възникна опасност от изненада. Чак когато изпратените напред съгледвачи известиха, че всичко е проверено, Александър изпрати напред малък конен отряд, който трябваше да издири и да огледа речните брегове. Дълбочината на реката отначало беше до гърдите на конете, но когато достигнаха до средата, се изравни с вратовете им. Няма друга река на Изток, която влачи не само водите си, но и камъни. И заради бързината, с която тече, ѝ е дадено името Тигър — на персийски език „тигрис” значи стрела.
Пехотата, разпределена на отряди около конницата, с оръжие, вдигнато над главите, без затруднения навлизаше и реката. Начело на пехотинците царят, излязъл вече на брега, показваше с ръка на войниците плитките места, тъй като гласът му не можеше да се чуе. Те напредваха трудно и бавно, тъй като се подхлъзваха на подводни камъни или пък ги повличаше силното течение. Особено трудно се придвижваха тези, които носеха товари на раменете си: те биваха понасяни от силните водовъртежи заедно с товара им. И докато се мъчеха да спасят багажа си, сами се объркваха повече, отколкото ги объркваше реката. Купчините товари, носени от водата, спъваха хората. Царят ги предупреждаваше преди всичко да запазят оръжието си, а другото ще се възстанови. Но кой можеше да чуе съвет или заповед? Вцепеняваше ги страхът и невъобразимият крясък на блъскащите се един в друг войници. Най-после излезнаха на плитчина, където реката течеше по-бавно. Оказа се, че бяха загубили малко товари. Македонската войска можеше да бъде унищожена, ако някой се беше осмелил да я нападне. Но щастието, съпътствуващо винаги Александър, отклони и оттук противника. Така той беше преминал река Граник пред погледа на хиляди конници и пехотинци, които стояха на отвъдния бряг. По същия начин в тесните проходи на Киликия надви огромната неприятелска армия. А и разумът му тук можа да надделее над смелостта, защото никога при опасност не бе си задавал въпроса, дали не постъпва необмислено. Ако Мазей ги беше нападнал внезапно, когато преминаваха реката, без съмнение щеше да ги свари неподготвени. Но той препускаше в галоп покрай брега срещу вече готовите за бой части на македонците. Беше изпратил напред хиляда конници. Като узна за тяхната малочисленост, Александър заповяда на командира на пеонската конница Аристон бързо да ги нападне. Между двете конници този ден стана ожесточено сражение. Аристон промуши право в гърлото командира на персийската конница Сатропат, свали го от коня и отсече главата му. След това самодоволен я постави пред Александър.

23.
ЛУННОТО ЗАТЪМНЕНИЕ



Александър остана два дена в лагера. На третия заповяда да оповестят, че предстои настъпление. Около първата нощна стража обаче започна лунно затъмнение. Отначало Луната помрачи блясъка си и се скри, след това се появи цялата обляна с кървавочервени петна. Суеверен страх обхвана хората, неспокойни и без това пред предстоящото сражение. Започнаха да негодуват, че са доведени тук против волята на боговете; че вече и реките не можеха да се преминават, а и звездите не можеха да запазят предишния си блясък; че са тръгнали към запустели и изоставени от всякакъв живот земи; че за каприза на един се заплаща с кръвта на хиляди; че е забравил отечеството си и се е отрекъл от баща си и като цар се подхранва с илюзорни надежди. Едва ли не се стигна до бунт, когато неумолимият цар заповяда пълководците и старейшините да дойдат при него. Заповяда на египетските жреци, които познават най-много небесните светила, да изтълкуват това явление. Жреците знаеха, че годишните времена се сменят закономерно и че на определени интервали Луната се затъмнява, когато или попадне в сянката на Земята, или Земята е между нея и Слънцето, но пазеха това в тайна от обикновените хора. Те отговориха, че Слънцето е светило на гърците, а Луната — на персите. Затъмнението на Луната означавало, че гибел ще сполети персите. Припомниха случаи, при които затъмнението на Луната е предсказвало на персийските царе, че водят война против волята на боговете.
Нищо не влияе по-силно на тълпата, отколкото суеверието. Често слаба, свирепа, променлива, щом като бъде обхваната от суеверие, тя по-лесно се подчинява на жреците, отколкото на пълководците.
И така, известен на войниците, отговорът на египетските жреци им върна отново надеждата и вярата. Александър прецени, че трябва да използува ободряването на войниците, и при втората нощна стража вдигна войските от лагера. Отдясно беше река Тигър, отляво — планини, наречени Гордиеи . По пътя Александър получи известие от изпратените напред съгледвачи, че на разсъмване македонците ще настигнат Дарий. Александър построи войската си в боен ред и отиде при първите бойни редици. Пред тях се появи персийски отряд от около хиляда войници, който преследваше спекулантите и изкупвачите на храни. На съгледвачите отрядът изглеждаше като цяла армия, защото от страх всичко се преувеличава. Разбрал истината, с малко войници царят подгони тази тълпа, като едни съсече, а други плени. След това изпрати напред конници да разузнават и същевременно да гасят запалените от варварите села. По време на бягството си те хвърляха запалени факли под покривите, а хамбарите още не бяха обхванати от огъня отвътре. Така че когато конниците загасваха огъня, намираха в хамбарите запазено голямо количество храни. Откриваха в изобилие и други неща. Плячката подтикваше войниците да преследват противника по-енергично. Тъй като той изгаряше и опустошаваше всичко, трябваше да се бърза, за да се спаси от пожара, което е възможно. Необходимостта ги насочи към разумни действия. А и Мазей, който преди имаше време да пали селата, сега, когато бягаше, оставяше много нещо непокътнато. Александър беше разбрал, че Дарий се намира на не повече от сто и петдесет стадия от него, но необходимостта да си набави припаси го задържа на това място два дена.
В ръцете на Александър попаднаха писма на Дарий, с които той подканваше войниците гърци или да го убият, или да му го предадат жив. Той не ги извика на разпит пред войнишкото събрание, тъй като бе уверен в благоразположението и верността на гърците към него. А и Парменион го убеди, че не трябва да насочва вниманието на войниците към такива съблазни, тъй като царят не е защитен от измяна и за алчността няма нищо забранено. Като го послуша, Александър вдигна войските от лагера.
Един от пленниците евнуси, който придружаваше жената на Дарий, пресрещна задъхан току-що тръгналия на път Александър и му извести, че тя е припаднала. А след това добави, че уморена от трудностите на дългото пътуване и от душевния тормоз, тя припаднала в ръцете на свекърва си и на двете си дъщери и веднага издъхнала. След него пристигна и друг със същата вест. Царят простена, както ако беше чул за смъртта на собствената си майка. И като зарони сълзи, каквито би пролял Дарий, влезе в палатката, в която беше майката на Дарий до тялото на мъртвата. Скръбта му се поднови, като видя
мъртвата, просната на земата. Съкрушена от нещастието и спомнила си и за преживяното, Сизигамбида беше прегърнала внучките си — невинни девойки, утешение в нямата ѝ скръб. Тук беше и невръстният ѝ внук, който още не чувствуваше нещастието, което щеще да се стовари и върху него. Изглеждаше като че ли Александър плаче между свои роднини и не ги утешава, а сам се нуждае от утешение. Отказа даже да се нахрани и нареди да се отдадат при погребението почести по персийски обичай. О, богове, той бе достоен за похвала заради милосърдието си. Веднъж само беше виждал съпругата на Дарий — когато беше пленена, — а беше дошъл да посети майката на Дарий. Изключителната красота на жената на Дарий тогава беше предизвикала у него не страст, а гордост.
Тириот, един от евнусите, които бяха около царицата, се измъкна през вратата, която Александър беше оставил отворена и която се пазеше по-слабо. Дойде в лагера на Дарий. Вайкащ се и с разкъсани дрехи, той беше въведен в шатрата на персийския владетел. А Дарий, като го видя развълнуван, разбра, че го очаква страшна вест, и каза: „Не зная какво голямо зло ми носиш, но ти недей да ме щадиш! Аз вече свикнах с нещастието си, а утешение бих получил да узная съдбата си. Аз подозирам, че идваш да ми известиш за погребални игри на мои сродници, които може би са принудени на колене да просят милост?” Тириот отговори: „Не допускай такава мисъл! Каквато почит се полага на царици от подчинените им, такава им се отдава от победителя. Но преди малко съпругата ти напусна този свят.” И тогава не стенание, а бурно ридание се разнесе по целия лагер. Дарий не се усъмни, че е убита, понеже не е могла да понесе хулите, и обезумял от скръб, говореше: „Какво толкова ти направих, Александре? Кого от твоите близки убих, за да ми отвърнеш така жестоко? Ти ме намрази, без да съм те предизвикал. Но премисли справедлива ли е тази война, след като трябва да я водиш с жени?” Тириот го уверяваше в името на отечествените богове, че не ѝ било сторено никакво зло, че и Александър е простенал при вестта за смъртта ѝ и че ридае не по-малко от него. При тези думи любящият съпруг започна да подозира, че мъката по пленничката се е проявила, тъй като е била подложена на безчестие. Той изгини всички и задържа само Тириот. Въздишайки дълбоко, каза: „Виждаш ли, Тириоте, няма вече място за лъжа! Тук може да бъдат докарани и уредите за измъчване, но по-добре в името на боговете и ако уважаваш своя цар, кажи ми това, което искам да зная и ме е срам да попитам: дали той се е осмелил да посегне на нея и като господар, и като млад мъж?”
Евнухът заяви, че не се бои от изтезание, но призовава боговете за свидетели, че царицата е останала непокътната и неосквернена. Най-после Дарий се увери, че евнухът казва истината. Той наведе глава и дълго плака. А после вдигна лице към небето и каза: „О, бащини богове! Моля ви най-напред да укрепите царството ми, а след това, ако сте решили аз да си отида вече, моля ви нека цар на Азия да стане този толкова справедлив неприятел, толкова милостив победител!”
И така, макар два пъти да се беше стремил напразно към мир, а го завладяваха войнолюбиви мисли, победен от благородството на неприятеля, Дарий изпрати десет души пратеници първенци измежду роднините си с нови условия за сключване на мир. Александър свика съвета и заповяда да ги въведат. Най-възрастният от тях каза: „Нищо друго не е подтикнало Дарий за трети път да се стреми към мир освен твоята справедливост. Майка му, съпругата му и децата му не са третирани като пленници. Ти се грижиш за тяхното целомъдрие, което единствено им е останало, като че ли си им родител. Наричаш ги царици и даваш възможност да водят предишния разкошен живот. Виждам, че и твоето лице е като това на Дарий, когато бяхме изпратени от него. Но все пак той жали съпруга, а ти — пленничка. Ти щеше да бъдеш вече в бойния строй, ако не те забавяше нейното погребение. И чудно ли е, че Дарий иска мир от такъв неприятел. Защо трябва да се прибягва до оръжието там, където няма омраза? Преди Дарий определи като граница на твоята власт река Хал, границата на Лидия. Сега ти предлага земите между Хелеспонт и река Ефрат. Предлага ти ги като зестра на дъщеря си, която е съгласен да ти стане съпруга. Задръж сина му Ох, който е в ръцете ти, като залог за мир и вярност, върни майка му и двете му дъщери девици. Умолява те да приемеш откуп за трите жени тридесет хиляди златни таланта. Тъй като познавам твоята умереност, смятам, че сега е моментът не само да приемеш мирното предложение, но сам да се стремиш към мир. Погледни колко много си оставил зад гърба си! Взри се напред колко далеч искаш да отидеш! Голямата власт е тежка, защото е трудно да задържиш това, което не можеш да обхванеш. Не знаеш ли, че и корабите, когато превишат скоростта си, не могат да се управляват? Може би и Дарий загуби толкова много, защото големите богатства са застрашени от големи загуби. По-лесно е да завладееш, отколкото да задържиш завладяното. Кълна се в Херкулеса, човешките ръце могат да грабят по-лесно, а по-трудно да задържат. Смъртта на Дариевата съпруга може да ти подскаже, че вече можеш да оказваш по-малко милосърдие, отколкото си могъл досега.”
Александър помоли пратениците да излязат от шатрата и постави на разискване предложението им. Дълго никой не се осмеляваше да каже какво мисли, тъй като не знаеше волята на царя. Най-после Парменион каза, че той и преди го е убеждавал да върне пленените при Дамаск срещу откуп и че би могъл да получи много пари за тези, които поради многочислеността си изискват голяма охрана. И би трябвало да вземе предвид, че за една старица и две девойки — всъщност само бреме в похода — му предлагат тридесет хиляди златни таланта и че може да завладее това богато царство, като приеме условията, а не чрез война. Никой друг не е владеел земите между реките Истър [69] и Ефрат — толкова отдалечени една от друга — и е по-добре да помисли за Македония, отколкото да се стреми да подчини Бактрия и индите.
Речта на Парменион не се понрави на царя. Той го прекъсна и каза: „И аз бих предпочел парите пред славата, ако бях Парменион. Но аз съвсем не мисля за липсата на пари и запомни, че аз не съм търговец, а цар и нямам нищо за продаване. Не бих продал и щастието си. Ако решите, че е по-добре да му върнем пленничките, ще му ги върнем с почит и дарове, а не като ги оценяваме с пари.”
Въведоха пратениците и той им отговори така: „Съобщете на Дарий, че това, което аз правя доброволно, се дължи не на приятелско чувство към него, а на моя характер. Войни с пленнички и жени аз нямам навик да водя: само въоръжения смятам за враг! Ако ли пък се стреми към мир, ще помисля дали да му го дам. След като той подбужда с писма войниците ми към предателство, а приятелите ми се стреми да подкупи, за да вземат главата
ми, аз трябва да го преследвам, за да го убия, и да го смятам не за справедлив приятел, а за подстрекател към убийство. Ако приема условията, които ми предлага за сключване на мир, значи да призная, че той е победител. Великодушно ми предава земите, които са отвъд Ефрат. А къде ме настигнахте? Вие сте забравили. Вече съм отвъд Ефрат. Моите войски вече преминаха земите, които така щедро обещава като зестра. Гоните ме оттук, за да призная, че е ваше това, което вече сте отстъпили. Със същата щедрост ми дава и дъщеря си. Аз зная, че той се готви да я омъжи за един от своите подчинени. Наистина голяма чест ми прави, като ме предпочита за зет пред Мазей. Съобщете на вашия цар, че и това, което е загубил, и това, което още притежава, ми е награда от войната. Той може да управлява земите и на едното, и на другото царство. Но аз имам намерение да завладея и това, което все още има, и съдбата ми го е предопределила.”
Пратениците отговориха, че той постъпва така, защото предпочита войната и се бои да не би предложението за мир да му попречи. Затова помолиха колкото може по-скоро да ги отпрати при царя им, за да може и той да се подготви за война. Пратениците съобщиха на Дарий, че му предстои да води война.
Дарий изпрати незабавно Мазей с три хиляди конници да заеме пътищата, по които неприятелят можеше да се придвижи. Александър, след като отдаде погребални почести на Дариевата жена и остави в лагера най-тежкоподвижната част от армията си, под охраната на малък отряд се отправи срещу противника.

24.
БИТКАТА ПРИ АРБЕЛА



Александър раздели пехотата на две фаланги, а на фланговете им разположи конница. Обозът вървеше след войската, а напред изпрати Менид , за да разузнае къде е Дарий.
Мазей не беше много далеч и затова Менид не се осмели да отиде напред, а само съобщи на царя, че е дочул глъчка от хора и цвилене на коне и че и Мазей, като ги забелязал отдалече, се прибрал в лагера, за да извести за идването на противника.Дарий, който предпочиташе да се сражава в равнина,








заповяда войската да се въоръжи и да се построи в боен ред. На левия фланг разположи хиляда бактриански конници, толкова дахи и по четири хиляди арахози и сузенци . Следваха ги сто дрепанефори , а след тях вървеше Бес с осем хиляди и сто бактриански конници. Масагетите охраняваха фланговете на войската му с две хиляди войници. Пехотинците от различните племена не се смесваха. По-нататък Ариобарзан и Оронтобант предвождаха персийски части заедно с марди и зогдиани. Всеки командуваше отделна част от армията, като начело на най-голямата стоеше Орзин , по произход от рода на седемте персийци, дори от рода на най-славния цар Кир. Следваха ги други племена, малко известни дори и на съюзниците им. След тях Фрадат с войска, събрана от племената по Каспийското крайбрежие, стоеше начело на петдесет квадриги. Индите и жителите покрай Червено море, извикани повече заради числеността им, отколкото заради бойното им майсторство, вървяха след квадригите. Този строй се обграждаше от дрепанефорите, към които Дарий присъедини чуждестранни войски. След тях вървяха арменците от т. нар. Малка Армения , след тях вавилонците, а отстрани и на едните, и на другите — белитите и племената, които живееха при Косейските планини . След тях вървяха гортуите , всъщност евбейско племе, някога последвало медите , но вече забравило бащините обичаи. До тях беше поставил фригийците и катаоните . По-нататък беше племето на партиетите , населяващи земите, които сега владеят партите , дошли от Скития — те бяха на фланга на армията му. Такава беше картината на левия фланг. На десния беше разположил войските от Голяма Армения, кадузите , кападокийците, сирийците и медите. При тях също имаше петдесет дрепанофори. Общата численост на войската беше следната: конница — четиридесет и пет хиляди, пехота — двеста хиляди. В посочения боен ред те напреднаха десет стадия и по дадена команда спряха в очакване на противника.
Неизвестно по каква причина войската на Александър беше обхваната от внезепно безпокойство. Сякаш обезумели, войниците започнаха да треперят от страх.
През горещите летни нощи звездите, проблясквайки от време на време, създаваха илюзия за пожар. Войниците помислиха, че лагерът на Дарий е обхванат от пожар поради невнимание на охраната. И ако Мазей, който се намираше на същия път, по който се движеха македонците, ги нападнеше, можеше да им нанесе голямо поражение. Но той оставаше в бездействие на хълма, зает от него още от сутринта, доволен, че не го нападат.
Като узна за страха на войниците си, Александър заповяда да се даде сигнал войската да спре. Нареди всеки да сложи оръжието пред себе си и да си почине. Уверяваше ги, че няма причина да се страхуват, тъй като врагът е далеч. Благодарение на неговата намеса те си възвърнаха самообладанието. Никой не виждаше по-удобно място за лагер от това, до което бяха стигнали.
На следващия ден Мазей с отбраната си конница слезе от възвишението, от което се виждаше целият македонски лагер, може би от страх или за да разузнае и да се върне при Дарий. Македонците завзеха напуснатия от него хълм, защото там се чувствуваха по-сигурни, отколкото в равнината. Оттам можеше да се наблюдава и бойният ред на неприятеля, който се беше разположил в равнината.
Мъглата, спуснала се от влажните планини, не закриваше напълно персийския лагер, но все пак пречеше да се наблюдават отделните части на бойния ред. Множеството беше заляло равнината. Глъч от хиляди хора достигаше и до най-отдалечените македонски войници. Александър се замисли върху предложението на Парменион и у него възникна съмнение не беше ли то за предпочитане. Защото беше се стигнало дотам, че можеше да запази войската си само като победи. Той затаи вълнението си и заповяда наемната конница от Пеония да излезе най-отпред. Беше разгърнал две фаланги, както се каза по-горе. На двата си фланга беше разположил конни отряди. След като се разпръсна мъглата и през дрезгавината се очерта бойният ред на неприятеля, македонците, напрегнати от дългото очакване или възбудени от предстоящото сражение, нададоха силни бойни викове. Отвърнаха им и персите. Бойните викове изпълниха лесовете и околните планини със страшен екот. Нищо не можеше да спре македонците да не се втурнат срещу неприятеля. Царят реши да укрепи на хълма още два лагера. Затова заповяда да направят насип. И едва след това се оттегли в шатрата си, откъдето се виждаше противниковият боен ред.Картината на предстоящата битка сега се разкри пред очите му: коне и войници искряха с блестящото си оръжие; възбудата на командирите, които яздеха между отрядите, показваше, че и противникът подготвя всичко най-грижливо; много дребни на вид неща — гълчавата на хората, цвиленето на конете, блясъкът на оръжието — вълнуваха войниците, възбудени от дългото чакане.
Може би Александър все още се колебаеше и за да изпита своите пълководци, ги събра и започна да ги разпитва как според тях е най-добре да постъпят. Най-опитният във военното изкуство Парменион пръв изказа своето мнение. Заяви, че трябва да се прибегне до хитрост, а не до сражение; че неприятелят може да бъде притиснат още през нощта. Смяташе, че тези войници с различни нрави и език не ще се съвземат лесно от една внезапно възникнала опасност, като ги нападнат, докато спят. През деня Александър ще срещне най-напред страшните скити и бактриани с космати лица, дълги коси и големи, груби тела. Войниците често се вълнуват повече от маловажни и несъществуващи причини, отколкото от действителната заплаха. Освен това голямото множество може да надделее над по-малкото, тъй като сега ще се сражават в открита равнина, а не в тесните и непроходими горски пътеки на Киликия.
Почти всички одобриха предложението на Парменион. Полиперконт смяташе, че в този план несъмнено е заложена победата. Но царят, като погледна изкосо Парменион, когото неотдавна се беше въздържал да порицае, задето му беше отвърнал по-остро, отколкото можеше да се допусне, каза: „Тази хитрост, която ми препоръчвате, е присъща на крадците и разбойниците. Единствено те могат да си служат с измама. Не ще постигна слава било поради отсъствието на Дарий, било поради неудобството на терена или под закрилата на нощта. Решил съм да настъпя на разсъмване. Предпочитам щастието да ми измени, отколкото да се срамувам за победата си.” И прибави: „Разбрах, че у варварите стражите бдят, за да не бъдат нападнати внезапно. И така, пригответе се за бой.”Като ги насърчи така, освободи ги, за да си починат.Дарий предполагаше, че неприятелят ще направи точно това, в което Парменион беше убеждавал Александър. Затова беше заповядал да не разпрягат конете и голяма част от войската да бъде готова за бой, а стражи-
те да бъдат по-бдителнн. По същата причина лагерът беше осветен от много огньове. А той, придружен от пълноводните и приближените си, обхождаше въоръжените отряди, призоваваше Сол и Митра и вечния свещен огън да им вдъхнат храброст, достойна за старата слава и завета на дедите им.
И наистина, ако човешкият разум беше в състояние да предвиди благоразположението на боговете, персите биха разбрали, че боговете са на тяхна страна. Защото неотдавна те бяха вселили в душата на македонците страх, а само преди малко свикналите да действуват само с оръжие македонци бяха го захвърлили, макар да очакваха заслужено наказание заради безумието си. Така боговете, защитници на персите, направляваха нещата. Защото и вождът на македонците не е по-разумен от своите войници: като див звяр налита за плячка. И така щеше да попадне в клопката, поставена пред него.
Подобно беше положението и у македонците. И те прекарваха нощта в страх, породен от предстоящата битка. Александър, който не бе изпитвал друг път по-голям страх, заповяда да извикат Аристандър да извърши гадание и молитви. В бяла дреха, вдигнал нагоре зелени клончета, с покривало на главата, жрецът започна да произнася молитви за царя, да омилостивява Юпитер, Минерва и Виктория . След свещенодействието царят се завърна в шатрата си, за да отпочине. Но не можеше нито да почива, нито да заспи. Обмисляше дали да насочи войските си към десния фланг на персите, или да се впусне срещу левия неприятелски фланг. Двоумеше се дали да съсредоточи главните сили на армията си на левия фланг. Най-после, уморен от напрежение, той се унесе в дълбок сън.
Разсъмна се. Военачалниците дойдоха, за да получат заповедите. Изненадани бяха от необичайната тишина около шатрата на Александър. Друг път царят сам ги викаше и мъмреше закъснелите. А сега те не само се учудваха, че в най-критичния момент на борбата той още не е станал и не си е отпочинал, но се опасяваха, че и него може да го е обхванал страх. Никой от телохранителите не се осмеляваше да влезе в шатрата. Времето течеше, а никой нямаше право да вземе оръжие и да влезе в строя без заповед на пълководеца. Парменион се колеба известно време и сам даде нареждане войниците да се нахранят.
Едва тогава опитният пълководец влезе в шатрата. Като назова няколко пъти по име Александър и не успя да го събуди, той го докосна с ръка. „Денят напредва — каза той, — неприятелят поведе строената си войска, а твоите войници, още невъоръжени, чакат заповед. Къде е силата на духа ти? Нима нямаш обичай ти да събуждаш стражите?” На това Александър отговори: „Вярваш ли, че можех да заспя, преди да се разтоваря от грижите, които прогонваха съня ми?” И заповяда да дадат сигнал за бой. А когато Парменион учуден го запита от какви грижи се е разтоварил, за да може да заспи, Александър каза: „Какво чудно! Когато Дарий изгаряше земята, когато опожаряваше селата и унищожаваше храните, аз не бях този, който съм в действителност. А сега от какво да се страхувам, след като той се реши да влезе с мене в бой? Херкулес ми е свидетел, изпълнява се моето желание! Но отчет за решението си ще дам после. Нека всеки от вас да отиде при частите, които командува, а аз ще дойда и ще кажа как да се действува.”
Твърде рядко — повече по настояване на приятелите, отколкото от страх пред опасностите — Александър използуваше ризницата. Но тогава я облече и отиде при войниците. Не бяха виждали друг път царя си толкова бодър. От лицето му, върху което не виждаха никакъв призник на страх, те предугаждаха предстоящата победа.
И така, след като отвориха проходите на вала, заповяда войските да започнат да излизат. Същевременно подреждаше бойния ред. На десния фланг постави конниците от гвардията си. Началник им беше Клит . Към него прибави отряда на Филота и постави в негово разпореждане командирите на другите конни отряди. Най-накрая постави отряда на Мелеагър и след него фалангата. До нея разположи войниците с посребрените щитове. Началник им беше синът на Парменион — Никанор. В резерв постави войските на Кен и отрядите на орестите и линцестидците . Зад тях — Полиперконт и чуждестранните войници. Командирът на тази войска Аминта отсъствуваше. Командуваше ги синът на Балакър — Филип, неотдавна привлечен като съюзник. Това бяха войските на десния фланг.
На левия фланг беше Кратер с конница от пелопонесци и отряди ахейци, локрийци и малиени [99]. Тесалийски конници, командувани от Филип, ги охраняваха. Строят

.................................................

25.
на пехотинците се прикриваше от конницата. Такъв беше съставът на левия фланг. Но за да не бъде обкръжен, Александър остави още войски в резерв, които разположи отстрани тъй, че ако неприятелят се опиташе да обркъжи бойния ред, всички да могат да вземат участие в сражението. Тук бяха агрианите начело с Атал и придадените в негово подчинение критски стрелци. Целия боен ред беше подготвил за кръгова отбрана, като в тила му разположи илирийци и наемници. Прибави и леко въоръжени траки. Разположи така бойните редици, че тези, които бяха най-отпред, да могат да се изтеглят назад, за да не попадат в плен. Първите бойни редици не бяха по-защитени от крилата, нито пък крилата бяха по-защитени от тила. Александър разположи така бойните редици, че ако варварите насочат срещу тях дрепанефорите, македонците да могат да оставят в тях проходи, през които те да преминат, без да засегнат някого. А македонците да подплашат с викове конете им и да ги обсипят със стрели от двете страни. Командирите на двата фланга получиха заповед да не допуснат да бъдат обходени и да изложат на опасност тила. Обозът с пленниците, между които бяха майката и децата на Дарий, остави недалеч от бойния ред на висок хълм под охраната на малък отряд. Левият фланг беше поверен на Парменион, а Александър възглави десния.
Двете страни още не се бяха придвижили на хвърлей на копие, когато някой си Бион , беглец, дотича до Александър и му съобщи, че Дарий е зарил железни шипове в земята, където предполага, че Александър ще насочи конницата си, и е обозначил със специални знаци тези места, за да може тази клопка да се избегне от персийската войска. Царят заповяда да се задържи беглецът, след това свика военачалниците, направи им достояние съобщението на беглеца и ги предупреди да избягнат посочените места и да уведомят конницата за опасността.
Впрочем, войската не можеше да чуе предупрежденията му поради големия шум, който вдигаха двете армии. Той заглушаваше всичко. Яздейки начело на пълководците, Александър заговаряше всекиго, който беше близо до него. Подчертаваше, че след като са преминали толкова земи, окриляни от надеждата да извоюват победа, за която си струваше да се сражават, сега е настъпил най-критичният момент. Припомняше им река Граник, планините на Киликия, Сирия и Египет, ограбвани от всички, които са минавали през тях с надежда да придобият слава. Говореше им, че персите, настигнати в бягството им, ще бъдат принудени да се сражават, тъй като няма накъде да бягат; че вече трети ден, уплашени и изтощени под тежестта на оръжието си, стоят на едно място; че няма по-голямо доказателство за тяхното отчаяние от това, че палят градовете и нивите си, с което признават, че което не успеят да унищожат, ще попадне в ръцете на неприятеля. Александър предупреждаваше войниците си да не се страхуват от непознатите племена. Защото за резултата от боя няма да има значение кого персите наричат скити и кого — кадузи. Поради това, че са непознати, те са недостойни за слава: защото храбрите мъже са известни, а страхливците, измъкнати от техните убежища, не оставят след себе си нищо освен името си. Казваше им, че трябва да се гордеят, че с храбростта си са станали прочути в целия свят. Посочваше им безпорядъка във войската на варварите: у едни само копие, други хвърлят камъни с прашки и само малцина притежават пълно въоръжение. Така че у персите има мнозина, които не ще принесат полза, а македонците жадуват за бой. И че и той не би ги подтиквал да влизат смело в сражение, ако с храбростта си не им бъде за пример. Казваше им, че ще се сражава в първите бойни редици. Казваше, че всяка негова рана ще бъде доказателство за силата му: защото те знаят, че плячката не отива в неговите ръце, а се разпределя между тях; че той говори на храбри мъже и че ако те не бяха здраво сплотени, би им говорил друго; та нали вече са стигнали дотам, откъдето не могат да отстъпят. След като са оставили зад гърба си толкова много реки и планини, ще трябва със собствените си ръце да прокарат пътя и към отечеството си до Пенатите. Така насърчаваше и войниците, и пълководците.
Дарий беше на левия фланг, заобиколен от отряд отбрани конници и пехотинци в сгъстен строй. Той гледаше с презрение неприятеля, смятайки, че поради своята малочисленост бойният строй на македонците е разреден. Той се изправи в колесницата, огледа строените до него и сочейки с ръка към македонците, заговори: „На вас, доскоро господари на земите, които отсам мие Океанът, а оттатък затваря Хелеспонтът, се налага да се сражавате не за слава, нито за собственото си спасение, а за това,което стои по-високо — за свободата. Днешният ден или ще възобнови, или ще сложи край на царството, по-обширно от което никой още не е виждал. При Граник се бихме с неприятеля с малка част от нашите сили. Победени в Киликия, нас ни прие Сирия. Сигурна защита за нас бяха реките Тигър и Ефрат. Днес достигнахме дотук, откъдето, ако ни победят, няма накъде да бягаме. Всичко зад гърба ни е разорено от продължителната война. В градовете вече няма граждани, в полята — земеделци. Даже и жените и децата следват армията ни и са готова плячка за неприятеля, ако не ги защитим. Аз подготвих войска, която обширната равнина едва побира. Разпределих конете, оръжието, осигурих храна за толкова много хора. Избрах място, удобно за разполагане на бойния ред. Останалото е във вашите ръце. Бъдете смели, за да победите, и не се доверявайте на мълвата, която е безнадеждно оръжие срещу силните мъже. Безразсъдство е било това, което вие в страха си сте сметнали за храброст. И което още при първото нападение като някакво насекомо, забило жилото си, губи и силата си. Равнината тук разкрива малочислеността на македонската армия, която планините на Киликия скриваха. Вижте: бойните редици са редки, крилата — отдалечени едно от друго, центърът — празен, а най-крайните вече обръщат гърбове. Кълна се в Херкулес, можем да ги стъпчем с копитата на конете си дори ако изпратя срещу тях само дрепанефорите. Ще спечелим войната, ако спечелим тази битка. Защото и те няма къде да бягат: отсам е Ефрат, оттатък — Тигър. Това, което преди беше в тяхна полза, сега се обръща против тях. Нашата войска е подвижна и готова за бой, а тяхната е натежала от плячка. Ще ги съсечем, претоварени от нашите богатства. Това е гаранция за победата. Ако пък някой се плаши от славата на македонския народ, нека има предвид, че срещу нас има само македонско оръжие, но не и македонци. Защото и те загубиха немалко хора, а винаги загубата при малобройност е по-тежка. Защото Александър може да изглежда колкото щете велик за ленивите и страхливите, но, повярвайте ми, той е само едно безразсъдно и вероломно човешко същество, досега по-щастливо поради нашия страх, отколкото поради храбростта си. Нищо не може да бъде трайно, ако не е подчинено на разума. Да допуснем, че щастието го вдъхновява, но все пак необуздаността и безразсъдството му не могат да продължават безкрайно. Съдбата е променлива и щастието никога не е напълно снизходително. Може би боговете така са наредили, че царството на персите, което в продължение на двеста и тридесет години щастливо се развива и се издигна до най-голям възход, да бъде разтърсено от силен удар, но не от опасност да загине. С това те ни напомнят за човешката преходност, която най-много се забравя, когато хората са щастливи. Неотдавна ние обявихме война на гърците. Сега сме принудени да браним застрашените си домове. Съдбата е променлива. Понеже две сили се стремят да владеят едно и също царство, едната не ще го получи. И дори надеждата да ни е напуснала, необходимостта трябва да ни подкрепя. Александър държи като пленнички майка ми, двете ми дъщери, Ох, в когото е надеждата ми за продължение на царската ми власт, принцове — издънки от моя род и ваши пълководци. Ако аз не се надявах на вас, щях да бъда повече от пленник. Изтръгнете сърцето ми от оковите, върнете ми близките, заради които не бихте отказали да умрете — майка ми и децата ми. Защото съпругата си загубих, докато беше в плен. Повярвайте, всички те сега протягат ръце към вас, молят бащините богове за вашата помощ и състрадание, надяват се да им вдъхнете вяра, да ги освободите от оковите на робството, от жалкото съществуване. Нима равнодушно ще слугуваме на тези, над които се гнусим дори да властвуваме?
Виждате как неприятелската войска се раздвижи. Но колкото повече наближава опасността, толкова по-малко бих могъл да бъда доволен от това, което казах. Заклевам ви в името на бащините богове и вечния огън, който гори в олтарите, в блясъка на слънцето, огряващо земите на моето царство, във вечната памет на Кир, който пръв присъедини към персийците царството на мидийци и лидийци: защитете името на персите от позор! Тръгнете напред смели и въодушевени, за да завещаете на поколенията такава слава, каквато сте получили от прадедите си. В ръцете си носите свободата, могъществото и надеждата за бъдещето. Избягва смъртта този, който я презира. Тя поразява винаги най-страхливите. Самият аз ще се бия на колесница не толкова поради нашия обичай, но за да можете да ме виждате и да преценявате дали ще ви давам пример за храброст или за малодушие.”
Междувременно, за да заобиколи посочените от бегле- .............................................................

26.
ца места с шиповете и за да може да се срещне с Дарий, който командуваше левия фланг, Александър заповяда войската да започне да настъпва в отстъп на него. Дарий също обърна войската си натам, като напомни на Бес да даде нареждане масагетските конници да обхванат левия фланг на македонците. Пред него бяха дрепанефорите. По дадена команда ги насочи срещу неприятеля.
Кочияшите подкараха на кариер конете на дрепанефорите, за да стъпчат колкото се може повече войници, не очакващи такова нападение. Острията, стърчащи от ока, пробождаха едни, а тези на главините на колелата от двете страни разсичаха други. Македонците, които побягнаха, предизвикаха паника. Мазей също придизвика у тях голям страх, тъй като заповяда хиляда конници да нападнат откъм тила лагера и да разграбят обоза на неприятеля. Той се надяваше, че пленниците ще разтрошат оковите си, като видят, че техните приближават. Но се излъга. Парменион изпрати бързо Полидамант да съобщи на царя за надвисналата опасност и да запита какво да предприемат. След като го изслуша, Александър каза: „Иди кажи на Парменион, че ако победи, не само ще си възвърнем нашето, но ще завладеем и това, което принадлежи на неприятеля. И че нищо не може да ни отклони от боя и това, което е достойно за мене, а беше достойно и за баща ми Филип, е: като прежали загубата на обоза, да се сражава храбро. . .”
Персите нападнаха обоза, а пленените разкъсаха оковите си, убиха много от стражите и заграбваха каквото им попаднеше подръка. И така, въоръжени, те се присъединяваха към персийската конница и нападаха изпадналите в беда македонци.
Зарадвани от тази победа, намиращите се около Сизигамбида перси ѝ съобщиха, че неприятелите след тежък бой са разбити и са изоставили заграбените богатства. Те мислеха, че навсякъде персите са постигнали такъв успех и като победители вече събират плячката. Пленниците убеждаваха Сизигамбида да се съвземе и успокои, но тя остана в същото положение. Нито проговори, нито пък промени цвета на лицето си. Седеше неподвижно, тъй като се страхуваше да не предизвика съдбата с преждевременната си радост. Приближените ѝ не бяха сигурни какво ще пожелае.
Междувременно командирът на македонската конница Менил , който с няколко отряда се притече на помощ на обоза, може би по собствено решение или пък по заповед на царя не удържа нападението на кадузите и скитите. Едва влязъл в сражение, той се върна при царя, за да съобщи за загубата на обоза, без да е положил усилия да го зищити. Някакво предчувствие беше накарало Александър да промени плана си. Основателно той се опасяваше, че грижата по запазване на обоза може да отклони войниците от сражението. Той изпрати срещу скитите Арет , командир на копиеносците — наричаха го македонския копиеносец. По същото време дрепанефорите, които бяха разбъркали бойния строй в челните отряди, бяха увлечени към фалангата. Запазили самообладание, македонците ги увличаха все по-навътре. Бойният им ред наподобяваше крепост. Бяха доближили копията си едно до друго и от две страни пробождаха в корема втурналите се към тях коне. След това обграждаха дрепанефорите и поваляха кочияшите. Настана страхотно клане на коне и кочияши. Конете не можеха да бъдат управлявани. Вбесени от честите удари и поради бързото и рязко дърпане на юздите, те не само разкъсваха впряга, но обръщаха и дрепанефорите. Ранените коне повличаха и убитите заедно с дрепанефорите и не можеха да се спрат, а после сами спираха уплашени. Само няколко дрепанефори стигнаха до последните редове на бойния строй, като причиниха ужасна смърт на тези, върху които бяха минали: насечени тела на войници лежаха по земята и понеже болките от пресните рани бяха все още тъпи, някои, макар и сакати, не изпускаха оръжието от ръцете си, докато накрая, загубили много кръв, се просваха мъртви на земята. В този момент Арет, след като беше убил вожда на скитите, разграбили обоза, се изправи пред тях още по-страхотен. Но на помощ им дойдоха изпратените от Дарий бактриани и промениха хода на сражението. Много македонци бяха погубени още при първото нападение, а повечето избягаха при Александър. Тогава персите нададоха победни викове и се втурнаха към неприятеля, за да го унищожат, като го обкръжат. Александър укоряваше уплашените, насърчаваше ги, сам разпалваше вече затихващата битка и най-после, като възвърна увереността им, заповяда да настъпят.
На десния фланг на персите бойният строй беше оредял, тъй като бактрианите бяха отстъпили оттам, за да нападнат обоза. Александър нападна оределите бойни редици и унищожи голяма част от тях. Персите от левия фланг се придвижваха към него откъм тила, за да го пленят. Голяма опасност надвисна над центъра, но конниците агриани пришпориха конете и тръгнаха към варварите, които бяха заобиколили царя, и ги принудиха да помислят за собствената си защита. Двете войски се размесиха. И пред, и зад Александър се появиха неприятели. Те се готвеха да го нападнат в гръб, но сами бяха притискани от агрианските конници. Бактрианите, след като разграбиха неприятелския обоз, отблъснати, не можаха да възстановят бойните си редици. Повечето от отрядите се сражаваха кой където беше попаднал. Двамата царе разпалваха ръкопашния бой. Повече убити падаха от персите, а почти еднакъв бе броят на ранените от двете страни. Дарий се возеше на колесница, Александър яздеше кон. Отбрани войници пазеха и единия, и другия, без да мислят за себе си, тъй като, ако изгубеха царя, нямаше да имат вече желание и възможност да се спасяват, нито пък щяха да могат да го преживеят. Всеки смяташе, че смъртта пред очите на царя е най-славна. Все пак на най-голяма опасност бяха изложени те двамата, тъй като всеки от тях се стремеше да убие царя на неприятеля.
Не зная дали беше измама на очите, или истинско явление, но приближените на Александър твърдяха, че са видели над главата на царя спокойно летящ орел. Без да се плаши от звъна на оръжието и от стоновете на умиращите, той дълго време кръжал около Александър, издигал се нависоко и пак се спускал над него. Гадателят Аристандър, облечен в бяла дреха и с маврово клонче в дясната ръка, показвал на войниците, увлечени в боя, птицата като сигурнот предзнаменование за победа. Голяма възбуда и увереност в изхода на борбата обхвана разколебаните войници, още повече че кочияшът на Дарий беше прободен с копие.
И перси, и македонци сметнаха, че Дарий е убит. Първи телохранителите с жално вайкане смутиха бойния строй, в който се бяха сражавали като с равностойни. А левият фланг, обърнат вече в бягство, изостави царската колесница, която, притисната от сражаващите се, ту се понасяше надясно, ту се устремяваше към центъра. Казват, че Дарий, като извадил меча си, се колебаел дали да избегне позора на бягството с честна смърт. Но след това се изправил в колесницата, засрамен, че е помислил да изостави войката си, която продължаваше да се сражава. И докато се колебаел между надеждата и отчаянието, персите отстъпили и се разпръснали. Александър смени коня си (беше вече уморил няколко коне). Той забиваше копието си в гърдите на тези, които се изправяха пред него, а на бягащите — в гърба. Сражението се превърна в истинско клане, когато и Дарий обърна колесницата си и побягна. Победителите се впуснаха след него, но облаците прах, които се вдигаха до небето, не позволяваха да се виждат ясно бягащите. Гонеха ги като в мъгла и се събираха по звука на познат глас вместо по сигнал. Дочуваше се все пак цвиленето на конете, които теглеха колесницата. Това бяха единствените следи от бягството на Дарий.
На левия фланг на македонците, командуван от Парменион, боят се водеше при други обстоятелства. Мазей, връхлетял с цялата си конница, която превишаваше македонските части, ги притисна силно. Беше започнал вече да ги обкръжава, когато Парменион изпрати конници да известят на Александър за грозящата го опасност. Съобщаваше му, че ако не му изпрати веднага помощ, не ще може да избегне общото бягство.Царят преследваше бягащия враг, когато дойде тревожното известие от Парменион. Заповяда да спрат. Александър негодуваше, че му се изтръгва победата и че Дарий се оказва по-щастлив в бягството си, отколкото той в преследването. Междувременно до Мазей беше стигнало известието за поражението на Дарий. И макар че в момента беше по-силен, все пак, уплашен за съдбата на частите, които бяха отблъснати, започна да настъпва по-бавно.
Парменион не знаеше причината за отслабването на натиска, но побърза да се възползува от това. Заповяда да извикат при него тесалийските конници и им каза: „Виждате ли как тези, които преди малко се сражаваха храбро, бягат, обхванати от внезапен страх? Без съмнение, щастието се усмихна на нашия цар. Земята наоколо е покрита с избити перси. Защо се бавите? Или няма да се справите с бегълците?” Стори им се, че казва истината, и дори и колебливите бяха обнадеждени. Те пришпориха конете и се спуснаха напред. А Мазей отстъпваше бързо и никой от войниците му не беше далеч от мисълта за бягство. Като не знаеше още каква беше съдбата на царя надесния фланг, Парменион възпираше войниците си. . . а Мазей, като му се удаде случай да напусне сражението не по правия, а през по-широк и поради това и по-сигурен път, премина река Тигър и с останките от разгромената войска влезе във Вавилон.
Дарий с малко придружители се беше отправил към река Лик . След като я премина, той се колебаеше дали да вдигне след себе си моста, тъй като очакваше, че неприятелят скоро ще се появи. Но същевременно прецени, че хиляди хора, които още не бяха стигнали до реката, с разрушаването на моста щяха да станат плячка на неприятеля. Казват, че той оставил моста непокътнат и казал, че предпочита да даде път на преследващия го неприятел, отколкото да затвори пътя за бягащите. Като измина, бягайки, голямо разстояние, посред нощ пристигна в град Арбела .
Кой може да изрази с думи толкова многото промени в съдбата на вождовете, многократното клане не само на отделни войскови части, но и на цели побягнали отряди? Съдбата струпа в един ден събития, които остават в паметта на хората с векове. Едни бягаха по най-краткия път, други — към усамотени горички и непознати на македонците пътеки. Конници и пехотинци, разпръснати, без вожд, невъоръжени, смесени с въоръжени, слаби и изтощени — със здрави и читави. След като страхът надделееше над състраданието, изнемощелите биваха изоставяни и стоновете им постепенно заглъхваха. Жажда изгаряше и ранените, и уморените. Те лягаха край многобройните потоци и се мъчеха да наквасят пресъхналите си устни. След като поемаха жадно мътната вода, стомахът им тутакси се подуваше от тинята и краката им се подкосяваха. А настигнеше ли ги неприятелят, получаваха нови рани. Ако не успееха да се доберат до най-близките потоци, отдалечаваха се по пътя, за да търсят скрита влага. Не остана нито една локва неоткрита.
От крайпътните села се дочуваше жалното ридание на жените и на старците, които по варварски обичай призоваваха този, когото считаха все още за цар.
След като задържа устрема на войската си, Александър наближи река Лик. Тълпата бегълци беше претоварила моста. Мнозина преследвани се хвърляха в реката, останали без сили и от сражението, и от бягството. Под тежестта на оръжието те попадаха във водовъртежите.
Вече не само мостът не можеше да ги побере, но и реката стана тясна за тях, тъй като бяха обхванати от паника.
По настояване на войниците Александър им разреши да преследват бягащия противник. Не им пречеха нито притъпеното оръжие, нито отмалелите ръце, нито умората от бързото препускане. Но денят вече преваляше. Всъщност, когато Александър узна за отстъплението на левия фланг, той реши да се върне, за да подпомогне своите. И вече беше обърнал знамената, когато изпратени от Парменион конници му съобщиха за победата и на техния фланг.
Най-голяма опасност Александър преживя, когато отвеждаше войската си към лагера. Те вървяха пред него без ред, ликуващи от победата, тъй като вярваха, че враговете са се разпръснали или са избити в боя. Но внезапно отсреща се появи отряд конници, които първоначално забавиха ход, а след това, като видяха малобройността на македонците, се насочиха срещу тях. Царят вървеше пред знамената, по-скоро прикрил, отколкото преодолял страха си. Но и тук не го изостави съпътствуващото го в такива моменти щастие. Той прободе с копието си командира на конницата, жаден за бой и поради това непредпазливо устремил се към него. И след като той падна от коня, Александър прободе със същото копие най-близкия до него, а след това още мнозина. Нахвърлиха се върху тях и телохранителите му. Но и персите не падаха, без да си отмъстят. В голямото сражение нямаше толкова ярост, както в тези стълкновения на малки отряди. Варварите, като видяха, че със залеза на слънцето бягството им е по-сигурно от сражението, се разпръснаха. Царят преодоля тази така неочаквана опасност и отведе войниците си в лагера невредими.
От персите паднаха, както победителите смятаха, четиридесет хиляди. От македонците бяха изчезнали по-малко от триста души. Александър дължеше тази си победа повече на храбростта си, отколкото на щастливия случай. Сега победи благодарение на пълководческото си изкуство, а не както преди, на местността, защото и бойния строй подреди изкусно, и сам се сражаваше умело. Прояви и проницателност, като прежали загубата на обоза и товарите с плячка, тъй като прецени, че изходът от сражението ще се реши в борбата между основните сили на двете армии. При още неясния изход от битката той действуваше като победител: обърна в бягство разбития враг и продължи да преследва бягащите благоразумно, което малко отговаряше на неговия буен характер. Защото, ако беше продължил с част от войската си да преследва отстъпващите, докато тук боят продължаваше, щеше да бъде или победен по негова вина, или победил благодарение на чужда храброст. А след това, ако се беше уплашил от многочислеността на атакувалите го конници, като победител трябваше да се спасява сжалко бягство или окаяно да падне.
Военачалниците на отделните войскови части също не посрамиха своята слава. Раните, които всеки един от тях получи, са доказателство за храбростта им: китката на Хефестион беше прободена от копие. Пердика, Кен и Менид бяха пронизани от стрели. И ако искаме да преценим македонците, ще признаем, че и царят е бил достоен за такива воини, а и те бяха достойни за толкова славен цар.

27.
БЯГСТВОТО НА ДАРИЙ
Ако започна да разказвам всичко, което стана през това време в Гърция, Илирия и Тракия под ръководството на Александър, като спазвам хронологията, ще трябва да прекъсна разказа си за събитията в Азия. Но аз смятам, че е необходимо да представя точно тези събития така, както са ставали поне до смъртта на Дарий. И така, започвам с това, което е свързано с битката при Арбела.
Почти посред нощ Дарий пристигна в Арбела, където съдбата беше прогонила и повечето от привържениците му, много военачалници и войници. Той ги събра и сподели с тях, че Александър сигурно ще се насочи към най-гъсто населените и богати градове и земи. Защото както той, така и войниците му са се устремили към богата плячка. А за персите сега ще е най-добре самият той да се оттегли с войската си, която му е останала, в най-крайните области на царството си, за да събере нови войски и да продължи войната. Тези области са все още непокътнати. Нека, казваше той, този алчен народ да завладее и царското съкровищен да насити отколешната си жажда за злато! Скоро той ще стане жертва на това злато. Казваше, че от опит се е убедил, че дори и най-скъпоценните вещи, и наложниците, и тълпата от евнуси не са нищо друго при поход освен товар. И когато Александър помъкне след себе си всичко това, ще се окаже по-слаб именно в това, чрез което по-рано е побеждавал.
Тази реч се стори на всички безнадеждни, след като виждаха, че най-богатият град Вавилон се предава, че победителят ще превземе Суза и всичко, което е гордост за царството и е причина за войната. А Александър продължаваше да говори на своите, че при поражение трябва да се мисли за живота, а не за скъпоценностите; че войната трябва да се води с оръжие, а не със злато и не под покривите на къщите и в градовете; че всичко трябва да
бъде подчинено на оръжието. Дарий казваше, че и неговите предшественици отначало понасяли поражения, а след това бързо възстановявали предишното си величие.
Приближените на Дарий го последваха може би ободрени, а може би просто подчинили се на заповедта му, макар и да не споделяха мнението му. Достигнаха с него до земите на Мидия.
Малко по-късно Арбела се предаде на Александър с цялото царско имущество и изключително богатата съкровищница. В нея имаше четири хиляди таланта и много скъпи дрехи, защото, както казахме по-горе, тук беше прибрано всичко, донесено от войската на Дарий като плячка. Тъй като се появиха болести, които гниенето на разпръснатите по цялото поле трупове разпространяваше, Дарий вдигна лагера по-рано от предвиденото.
Когато се излиза от Арбела, отляво остава Арабия, земя,прочута с благоухания и подправки. В равнината между Тигър и Ефратима полски път. Земята тук е толкова плодородна, че, както казват, гонели добитъка от пашата, за да не умре от преяждане. Източник на това плодородие е водата, идваща от реките от двете ѝ страни и разнасяна по прокопани канали. Тези реки се спускат от Арменските планини и се раздалечават в низината на голямо разстояние една от друга. Отмерени са две хиляди и петстотин стадия, най-голямото разстояние помежду им в района на Арменските планини. А щом започнат да пресичат Мидия и Гордиеите, постепенно се приближават една до друга. И колкото текат по-нататък, толкова по-тясна ивица земя остава между тях. Най-близки са в равнината, която местните жители наричат Месопотамия, защото я затварят от двете страни. Накрая те се насочват към Червено море през земите на вавилонцнте.
Александър вдигна за четвърти път латера и пристигна в град Менид [3]. Тук има пещера, от която някакъв извор изхвърля толкова земно масло, колкото е достатъчно да бъдат намазани крепостните стени на Вавилон.
Срещу Александър, който вече приближаваше до Вавилон, излезе Мазей заедно с двамата си вече възмъжали синове. Той беше избягал от бойното поле и предаде себе си и града. Тази среща зарадва много Александър. Обсадата на този силно укрепен град щеше да му коства много усилия. А и този знатен мъж, прочул се в последните сражения, поставил се доброволно в негово подчинение,
щеше да подтикне и останалите жители на града да се предадат. Той го прие благосклонно заедно със синовете му, но заповяда на войската да продължи към града, готова за бой.
Голяма част от вавилонците, любопитни да видят новия цар, се бяха изкачили на крепостните стени. Повечето бяха излезли да го посрещнат по улиците. Между тях беше и Богофан, комендант на крепостта и пазител на царското съкровище. И за да не остане назад от Мазей в угодничеството си, беше обсипал целия път с цветя и зеленина. Беше издигнал и сребърни олтари, от които се разнасяше благоухание на тамян и други благовония. Приготвени за дар стада добитък и коне вървяха пред него, а в клетки возеха лъвове и пантери. След тях вървяха магите, пеещи песни по техния обичай, а подир тях халдейците — вавилонски гадатели, музиканти със специални инструменти.
Обикновено магите възхваляват царете, а халдейците познават движението на звездите и смяната на годишните времена. Накрая пристъпваха вавилонски конници, и те, и конете им разкошно украсени, но без особени военни качества.
Александър, обръжен от своята гвардия, нареди гражданите да вървят след последните пехотинци. А той на колесница влезе в града, а след това в царския дворец. На другия ден започна да разглежда имуществото и хазната на Дарий. Красотата на града и миналото му величие привлякоха вниманието не само на царя, но и на всички останали. Беше го основала Семирамида а не Бел, както повечето считаха, макар че там се намираше негов дворец. Крепостната стена, изградена от печени тухли, споени със смола, бе широка тридесет и две крачки. Казват, че върху нея могат да се разминат две квадриги, без да се блъснат. Височината на крепостната стена е 50 лакътя. Тя се вижда отдалеч. Бойните кули са с десет стъпки по-високи от нея. Обиколката на целия строеж обхваща триста шестдесет и пет стадия. Според преданието изграждането на всеки стадий на крепостната стена е ставало за един ден. Постройките не са прилепени до самата стена, а са почти на един югер разстояние от нея. И градът не е изпълнен целият с постройки. Жилищата са на осемдесет стадия навътре от стената и сградите не са долепени една до друга. Смятам, че са намирали за по-безопасно да са разпръснати. Останалата територия се засява и обработва тъй че, ако бъдат нападнати, да има храна за обсадените.През средата тече река Ефрат и се обуздава от солидни крайбрежни съоръжения. Най-забележителни са басейните, изкопани по дължината на реката, за да поемат водата, ако повдигне нивото си, защото водата, щом като достигне до височината на стената, би отвлякла къщите на града, ако ги нямаше тези басейни. Те са облицовани с печени тухли, споени със смола. Каменен мост свързва двете части на града. И той се причислява към чудесата на Ориента. Ефрат влачи дебел пласт тиня и едва след като я изгребали, намерили под нея твърда почва, върху която положили основите. Насипаният пясък и плътно зазиданите камъни, които поддържат моста, забавят течението на реката, която след това се устремява още по-силно.
Тук се издига и крепост с обиколка двадесет стадия. Основите на бойните кули са вкопани в земята на тридесет стъпки, а над земята крепостта се издига до осемдесет стъпки. Над крепостта се намират прославените в гръцките легенди Висящи градини, издигнати на височината на крепостните стени, приятни със сянката на много дървета. От камък са построени и стълбовете, които поддържат градините. Над вратите върху четвъртити камъни са настлани каменни плочи, засипани с пръст, която се полива. Тук виреят такива големи дървета, обиколката на които достига осем лакътя, а височината — до петдесет стъпки. Те са така плодовити, както ако бяха засадени на родна почва. И въпреки че с времето не само направеното от човешка ръка, но и създаденото от природата подлежи на развала, насипаната пръст, притисната от корените на толкова много дървета, почти цяла гора, продължава да съществува невредима и досега. Поддържат я стени, широки двадесет стъпки, разположени на единадесет стъпки една от друга. Когато се гледат отдалеч градините, струва ти се, че гората расте на родна почва. Казват, че това е дело на един асирийски цар управлявал Вавилон, влюбен в жена си, която изпитвала голяма мъка по родните лесове. Затова създал тук, в равнината, тези градини.
Царят се задържа в този град по-дълго, отколкото се бе задържал някъде другаде, противно на изискванията на военната необходимост. Никъде не е имало повече съблазни за поквара на нравите, отколкото в този град.
Никъде не е имало повече възможности за разпалване на необуздани страсти. Бащите и съпрузите позволяваха на дъщерите и жените си срещу заплащане да се събират с чужденци. Забавленията, придружени с пиршества, са приятни на царете и благородниците по цяла Персия. Но вавилонците се отдадоха всецяло на виното и на това, което идва след пиянството. В началото на гуляите облеклото на жените, които присъствуваха, беше прилично, след това започваха да събличат най-горната си дреха и постепенно да загубват срама си дотам, че накрая хвърляха и последната дреха от тялото си. И на този позор се подлагаха не някакви блудници, а матрони и девойки, които смятаха за любезност да предлагат телата си. И войската, покорителка на Азия, след като прекара така тридесет и четири дена, би се оказала в един критичен момент съвсем слаба, ако имаше насреща си истински противник. Впрочем, за да се попълнят загубите, войската се попълваше с новобранци. Синът на Андромен — Аминта — доведе шест хиляди македонски пехотинци, изпратени от Антипатер. С тях пристигнаха и петстотин конници македонци, шестстотин конници траки и още три хиляди и петстотин пехотинци траки. От Пелопонес беше дошла четирихилядна наемна войска пехота заедно с триста и осемдесет конници. Аминта беше довел за телохранители петдесет младежи, синове на македонски благородници. По време на гуляите те прислужваха на царете и подкарваха конете им, когато влизаха в бой. Придружаваха ги и когато ходеха на лов, а когато царят спеше, бдяха на смени пред спалнята му. Така се обучаваха и възпитаваха висшите държавни служители и пълководци. Царят заповяда Агатон да охранява Вавилонската крепост със седемстотин македонци и доведените триста наемници. Остави за управители на Вавилонската и Киликийската област Менета и Аполодор . На тях даде по две хиляди войници и по хиляда таланта. Възложи им да си наберат войници за попълване на загубите. Предателят и беглецът Мазей за награда стана управител на Вавилон. Богофан, който беше предал крепостта, получи заповед да следва царя, а Митрен , който му беше предал Сарди , получи Армения. Накрая, след като Вавилон беше напълно в ръцете на македонците, от парите бяха дадени, както следва: по шестстотин денара на македонските конници, всеки
конник чужденец получи по петстотин денара, по двеста получиха семейните пехотинци, а на наемниците бяха заплатени две заплати.

28.
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГРАД СУЗА



Като уреди така нещата, Александър пристигна в областта Ситацена , плодородна земя, изобилна на всякакви храни. Там остана по-дълго време. За да не би почивката да отслаби останалите в бездействие войници, предложи награди за проявена войнишка храброст. Първите осем избранници щяха да получат право да командуват отряд от хиляда души и да бъдат произведени в чин „хилиарх” . Такова деление във войската сега се въвеждаше за първи път. Защото преди това кохортите бяха от по петстотин войници и командуването им не се получаваше като награда за храброст.
Събраха се много войници, за да участвуват в това забележително състезание. Те щяха да бъдат не само ценители на подвига на всеки участник, но и съдници, тъй като всички трябваше да преценяват дали е заслужена наградата или не.
Пръв от всички беше награден за храбростта му по-старият Атархий , който след загубената от по-младите битка при Халикарнас беше успял отново да повдигне духовете на македонците. Непосредствено след него наградиха Антигон , трето място зае Филота от Егея, четвърта почетна награда беше дадена на Аминта, след него на управителя на област Антигон и после на Аминта от Линцестида. Седмо място зае Теодот , последното — Хеланик .
Александър направи много полезни нововъведения във военната дисциплина, като промени много неща, завещани от дедите. Докато преди конниците се разпределяха всеки в своето племе, той премахна разликата в народностите и започна да ги причислява към най-добрите части на армията си. Когато решеше да вдигне лагера, по-рано даваше сигнал с тръба. Но поради вдигащия се от дрънкането на оръжието шум сигналът, даден с тръба, не се чуваше добре. Той издигна над преторията прът със знаме, което се виждаше отвсякъде. Там през цялата нощ се поддържаше огън, а през деня — дим.
Канеше се да тръгне към Суза , когато управителят на тази област Абулит може би по заповед на Дарий, за да възпре Александър от грабеж, или по своя воля изпрати при него сина си с обещание, че ще му предаде града. Алекснадър прие благосклонно младежа и воден от него, достигна до река Хоасп , за която казваха, че има много пивка вода. Абулит го посрещна тук с много дарове, издаващи царския разкош. Между даровете имаше бързи товарни камили и дванадесет слона, докарани от Дарий от Индия. Македонците не се страхуваха от тях, както той смяташе, а ги приеха като подкрепа, след като съдбата предаваше силата на победения в ръцете на победителя. Щом влезе в града, Александър взе невероятно голяма сума от съкровищницата — петдесет хиляди таланта сребро на малки кюлчета.
Много царе са натрупвали богатства едва в дълбока старост, като са смятали, че ще ги оставят на децата и внуците си. Тези богатства само в един миг преминаха в ръцете на царя чужденец. След това Александър седна на царския трон, много висок за неговия ръст. И тъй като краката му не можеха да достигнат долното стъпало, един от царските служители постави под краката му масичка. Царят забеляза, че евнухът, служещ на Дарий, се вайка, и го запита коя е причината за неговата скръб. Евнухът обясни, че на тази масичка се е хранел Дарий и че той не може без сълзи да гледа как тя служи за подигравка. Уважението към боговете на гостоприемството трогна царя и той се канеше да заповяда да я отместят, когато Филота каза: „В никакъв случай не върши това, царю. Приеми го като предзнаменование, че масата, на която твоят неприятел е устройвал пиршества, сега е под краката ти!”
Царят, който възнамеряваше да продължи от Суза към границата на Персида, предаде града с гарнизон от три хиляди войници на Архелай . На Ксенофил възложи охраната на крепостта с хиляда македонски ветерани. Пазенето на съкровищницата повери на Каликрат . Сузенската област възвърна на Абулит. В този град остави майката и децата на Дарий. При това заръча да предадат на Сизигамбида, към която се отнасяше със синовна почит и любов, македонски одежди и пурпурна боя, които му бяха изпратени от Македония като подарък.
Изпрати ѝ и шивачките, които бяха изработили дрехите. Заповяда да ѝ кажат, че ако дрехите ѝ харесат, те могат да научат и внучките ѝ да ги шият.
Думите на Александър предизвикаха изобилни сълзи и обида от този подарък. Защото за персийските жени няма нищо по-оскърбително от това да работят с вълна. Тези, които бяха занесли подаръка, му съобщиха, че Сизигамбида е много опечалена и заслужава да бъде утешена. Той отиде при нея и и каза: „Майко, виж тази дреха, която съм облякъл. Тя е не само дар от сестрите ми, но е изработена от техните ръце. Подвели са ме нашите обичаи. Заклевам те, недей да взимаш за оскърбление моето незнание. Това, което съм научил за вашите обичаи, надявам се, че съм го спазил. Зная, че у вас не е позволено на сина да седи в присъствието на майката освен с нейно разрешение. Колкото пъти съм идвал при тебе, съм стоял прав, докато си ми давала знак да седна. Често си искала да падаш на колене пред мене в знак на уважение. Аз съм се противопоставял. Аз се обръщам към тебе с думите, с които се обръщам към скъпата ми майка Олимпиада.” След като успокои царицата, царят за четири дена достигна до река Тигър. Жителите я наричат Паситигър. Тя извира в планините, в които живее племето укси , и като тече по протежение на петдесет стадия в местности, обрасли с гори, се спуска стремглаво надолу между големи скали. След това навлиза в равнината и през нея тече спокойна, достъпна е дори за кораби. После по протежение на шестстотин стадия [28] тече в тинесто русло и бавно се влива в Персийско море .
Александър премина реката с девет хиляди пехотинци и агриански стрелци, с три хиляди наемници гърци и с хиляда траки и пристигна в земята на уксите. Тази област е съседна на Суза и се спуска към предна Персида. Между кея и Суза има тесен проход. Управител на тази област беше Медат , който не се съобразяваше с обстановката. Беше решил да остане верен на дълга си дори и под заплахата на най-големи страдания.
Хора, които познаваха тези места, уведомиха Александър, че до Суза може да се стигне скрито от противника по потайни пътеки. Ако изпрати малък отряд от леко въоръжени войници, те ще могат да нападнат внезапно противника. Понеже този съвет му хареса, Александър ги нае за водачи.
Хиляда и петстотин наемници и почти хиляда агриани, които бяха подчинени на управителя Таврон , получиха заповед да извършат нападение след залез слънце. Те потеглиха при третата нощна стража и преди да се разсъмне, достигнаха превала. Насякоха материал и направиха плет за навес. Александър заповяда да го обвият с кожи, за да може войниците, които ще придвижат обсадните кули, да бъдат запазени от стрелите. Около тях — стръмни скали и големи камъни. Много от войниците се нараняваха, тъй като трябваше да водят борба не само е противника, а и с местността. Въпреки това напредваха, тъй като царят беше сред първите и ги питаше дали те, завоювали толкова много градове, ще се посрамят да обсаждат едно незначително укрепление. Напомняше им също, че Таврон скоро ще се притече на помощ. Самият той беше прицелна точка. Войниците направиха костенурка и го пазеха внимателно, но не можаха да го убедят да се оттегли. Най-после Таврон с отряда си се показа пред крепостта. С идването му духът на противника се разколеба, а македонците засилиха натиска.
Двойна беда притисна жителите на Суза. Те едва устояваха на силата на неприятеля. Малцина се решаваха да се бият до смърт. Голяма част бяха склонни да бягат, а повечето се бяха скрили в крепостта. Оттук изпратиха тридесет души посредници при царя да молят милост, но той отговори, че няма място за милост. И така, страхувайки се, че ще бъдат изтезавани, по таен път, непознат за неприятеля, те изпратиха при Сизигамбида, майката на Дарий, хора, които да я помолят да омилостиви Александър. Защото знаеха добре, че той я обича и почита като собствена майка. А и Медат беше женен за дъщерята на нейната сестра и имаше с Дарий близко родство.
Сизигамбида отхвърли молбите на пратениците. Казваше, че нейното положение не ѝ позволява да се моли, а освен това се страхува да не злоупотреби с милостта на победителя. Защото не биваше да забравя, че ако по-рано е била царица, сега е робиня. Накрая склонена, тя изпрати писмо на Александър. Първо молеше да я извини за вмешателството и, а след това да прояви милост не толкова към обсадените, колкото към нея. Накрая добави, че най-смирено го моли да подари живота на близък и скъп за нея човек, който вече не му е враг, а смирен просител.
Това, което стана, е свидетелство за умереността и снизходителността на царя. Той не само прости на Медат, но дари свободата на всички, които се предадоха доброволно. Остави града непокътнат и им позволи да обработват земите си без данъци.
Майката не би могла да измоли нещо повече дори и ако беше победил Дарий.

29.

КЪМ ПЕРСИДА
Александър причисли покореното племе към сатрапията на сузенците. Той раздели войските си с Парменион и му заповяда да продължава по полския път, а той с отбрана част тръгна по разклоненията на планините, които навлизаха навътре в Персида . След като опустоши цялата област, на третия ден влезе в Персида, а на петия — в прохода, наричан Сузенски врати. Ариобарзан вече го беше заел с двадесет и пет хиляди пехотинци.
Отвсякъде се издигаха стръмни и високи скали, върху които варварите стояха далеч от попаденията на стрелите, притихнали, сякаш уплашени, докато войската на Александър не навлезе в прохода. Като видяха, че македонците не им обръщат внимание, започнаха да търкалят отгоре огромни камъни. Камъните смачкваха със страшна сила не само отделни хора, но и цели отряди. Засипваха македонците със стрели и камъни от прашки. Това не беше най-жалкото за храбрите мъже, но другото: те биваха избивани, без да могат да отвръщат, като диви животни, попаднали в ловна яма. Но след като гневът се превърна в ярост, започнаха с мъка да се катерят по стръмните скали, помагайки си един на друг, за да достигнат до противника. Скалите, обхващани едновременно от много ръце, се откъртваха и падаха върху тези, които стояха отдолу. Македонците не можеха да останат на едно място, нито да се катерят, нито да се покрият с щит, тъй като варварите търкаляха надолу големи и тежки камъни. Не само болка, но и срам угнетяваше царя, че толкова безразсъдно беше вкарал войската си в прохода. Непобедим само един ден
преди това, никога не предприемал нещо напразно, навлязъл без загуби в проходите на Киликия, открил дори нов път по море за Памфилия, днес той допусна щастието да му изневери. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне там, откъдето беше тръгнал.
Той даде знак за отстъпление и заповяда да отстъпят от прохода в гъсти редици с щитове, над главите. Наложи се да се върнат тридесет стадия назад. Като разположи лагера на открито място, започна не само да се съветва какво трябва да прави, но поради суеверие се обърна и към гадателите. Но какво можеше тогава да предскаже Аристандър, комуто Александър вярваше повече, отколкото на когото и да е друг? Той се отказа от ненавременните жертвоприношения и заповяда да се извикат хора, които познават областта. Те му казаха, че пътят е открит и сигурен през Мидия. Съвестта не му позволяваше да изостави непогребани войници по бащиния му обичай, тъй като едва ли имаше по-голямо и тържествено задължение във военната служба от това да погребеш своите.
Заповяда да се извикат пленниците, които неотдавна беше заловил. Между тях имаше един, който знаше гръцки и персийски и твърдеше, че Александър напразно води войската си към Персида по билото на планините; че планинските пътеки били гористи и едва проходими за малцина; че земята, покрита с шума, и сплетените клони на дърветата правят гората непроходима.
И от двете страни Персида се обгражда от непрекъснати планински била. Тези била се простират на дължина хиляда и шестстотин, а на широчина сто и седемдесет стадия, с разклонение от Кавказките планини и достигат до Червено море... Там, където планината свършва, има друго защитно средство — морският залив. В подножието на планината се простира равнина — плодородна земя, осеяна с много села и градове. Река Аракс , която протича през равнината, поема водите на много притоци и ги отнася в река Мед . Тази река, по-малка от Аракс, достига на юг до морето. Тя е толкова благодатна за растенията, че цялата равнина, напоявана от нея, е покрита със зеленина. Бреговете ѝ, обрасли с явори и тополи, отдалеч изглеждат като гъсти гори. Засенчена от дърветата, реката тече в дълбоко корито. Над нея се издигат хълмовете, също потънали в зеленина, тъй като влагата достига до корените им. Смята се, че в цяла Азия няма по-здравословна област от тази: от едната ѝ страна е гористо и сенчесто било, а от другата — духащият откъм морето топъл вятър, който създава благоприятен климат.
След като пленникът завърши своя разказ, царят го попита дали е чул или видял всичко, за което разказва. Пленникът отговори, че е бил овчар и е пребродил тези пътечки и че на два пъти е бил пленяван: веднъж от персите в Ликия, втори път — от него. Александър си спомни за едно предсказание на оракула: водач по пътя за Персида ще му бъде ликийски жител. . . Той обеща да го възнагради богато. Подтикван от необходимостта и предоставения му щастлив случай, царят заповяда да го въоръжат. Подготвен по македонски обичай, за да тръгнат благополучно нещата, го убеди да му показва пътя, колкото и стръмен и неудобен да е. Защото и той щеше да се изкачва с малък отряд. Водачът не трябваше да си въобразява, че Александър, овенчан с голяма слава, не ще може да върви там, където той самият е вървял със стадото си. Пленникът все още продължаваше да му доказва колко труден е пътят, особено за въоръжени хора. Царят му каза: „Уверявам те, че никой от тези, които ме следват, не ще откаже да върви след мене натам, накъдето ни водиш.”
Остави Кратер да охранява лагера с подчинените му пехотинци и с войските, които Мелеагър беше довел. Прибави още хиляда конници и заповяда да се поддържат повече огньове, та лагерът да запази вида, който е имал в присъствието на царя, и така да заблудят варварите. Добави, че ако Арнобарзан узнае, че царят е навлязъл в дебрите на планината, и се опита да му прегради пътя с част от войските си, Кратер да предизвика смут, да го задържи и да го застави да насочи войската си към по-близката опасност. А ако той сам успееше да завземе прохода, Кратер, щом чуе звъна от оръжието на изплашените варвари, да последва царя по същия път, от който преди бяха отблъснати. Този път ще бъде свободен, след като неприятелите са се насочили към царя.
При третата нощна стража Александър, без да дава сигнал с тръба, при пълна тишина потегли нагоре по посочените от водача пътеки. Беше заповядал на леко въоръжените войници да си носят храна за три дена. Недостъпни канари и огромни каменни лавини затрудняваха напредването. Войниците затъваха като че ли във вълчи ями и когато другарите им се мъчеха да ги изтеглят, сами падаха при тях, вместо да ги издърпат към себе си. А нощната тъмнина, непознатата местност и недоверието към водача увеличаваха страха им. Ако водачът ги подведеше, щяха да бъдат нзловени като диви животни. От верността на водача зависеше и неговият живот, и животът на царя. Най-после се изкачиха на седловината. Отдясно беше пътят, който водеше към Ариобарзан. Тук Александър остави Филота и Кен с Аминта и Полиперконт с отряд леко въоръжени войници. Предупреди ги да бъдат внимателни, тъй като конницата и пехотата са смесени, и че се движат в места с богата почва, изобилна с храна. За водачи им бяха дадени пленници. А той, телохранителите и гвардията продължиха по стръмната пътека далеч от стражите на неприятеля.
Настана пладне, време за почивка. Оставаше им толкова път, колкото бяха изминали, но не така стръмен и уморителен. Като възстанови силите на войниците с храна и сън, при втората нощна стража тръгна отново. Преодоля много други препятствия освен една огромна пропаст, която им се изпречи в подножието на планината. Издълбана от водите на много потоци, тя преграждаше пътя им. При това и клоните на дърветата, вплетени един в друг и надвиснали в нея, им се изпречиха като непреодолима стена. Обхвана ги голямо отчаяние. На войниците дори им се плачеше. А и тъмнината ги плашеше, защото, дори и да имаше някакви звезди, дърветата ги закриваха. Не можеха да се ръководят и по слух, тъй като вятърът люлееше клоните на дърветата и се получаваше силен шум.
Най-после дневната светлина разсея всичко, което през нощта изглеждаше страшно. Пропастта можеше да се избегне с малко заобикаляне и всеки започна да си избира пътя. Излязоха на високия връх, откъдето видяха как се е разположил противникът. Веднага го нападнаха в тил, което той съвсем не очакваше. Малцината, които се осмелиха да им се противопоставят, паднаха убити. Стоновете на умиращите там, изплашените лица на бягащите накараха да побягнат и останалите, преди още да се е започнала истинската битка. Когато шумът от битката се пренесе в лагера, където бе оставен Кратер, Александър поведе войниците си, за да завземат прохода, в който предишния ден бяха попаднали като в клопка. Филота заедно с Полиперконт, Аминта и Кен, получили заповед да тръгнат по обратния път, още веднъж предизвикаха смут у варварите. Макар объркани, те се биха геройски.
Струва ми се, че необходимостта прави и ленивия находчив, а отчаянието поражда надежда. Така стана и тук. Невъоръжените с голи ръце се хвърляха върху въоръжените и като ги поваляха на земята, пронизваха много от тях със собственото им оръжие. Ариобарзан, обкръжен от около четиридесет хиляди конници и пет хиляди пехотинци, сред много кръв, пролята от неговите хора и от македонците, си проби път през средата на македонския боен строй и се отправи към град Персепол, главен град на тази област. Отблъснат от гарнизона на града, беше убит заедно с всички, които го придружаваха в бягството. Кратер също успя навреме да пристигне с войската си.

30.


ГИБЕЛТА НА ГРАД ПЕРСЕПОЛ



Царят устрои лагер на същото място, където беше разбил пълчищата на противника. Макар и бягството на противника да беше поголовно, трябваше да се напредва предпазливо, за да не се попадне на засада, а и пресечената местност криеше опасности. По пътя на Александър беше предадено писмо от Тиридат , пазител на царската хазна, с което му съобщаваше, че тези, които са останали в града, са разбрали за неговото пристигане и искат да разграбят съкровищницата. Подканваше го да побърза да прибере съкровищата, преди да бъдат разпилени. Добавяше, че пътят е лесно проходим, макар и да се налага да се премине река Аракс.
От всички положителни качества на македонския цар най-похвалното беше бързината в действията. Той остави пехотата, през цялата нощ препуска с конниците и макар и уморени от дългия път, на разсъмване пристигнаха до река Аракс. Наблизо имаше села. Разрушиха къщите и с материали от тях построиха мост, като го подпряха с камъни.
Вече бяха близо до града, когато тълпа хора пресрещна царя. И в този случай имаше пръст съдбата. Това бяха гърци пленници, около четири хиляди, които персите бяха осакатили чрез различни начини на изтезание. На един
бяха отрязали крак, на друг — ръка, на трети — ушите. Бяха ги дамгосали с варварски букви и дълго бяха издевателствували над тях. Като разбрали, че са попаднали под чужда власт, персите не им бяха попречили да отидат при царя.
Лицата им бяха неузнаваеми. Не можеше да се долови у тях нищо човешко освен гласа им. Повече сълзи проляха тези, които ги гледаха, отколкото осакатените. Макар и съдбата на всекиго да беше различна, нещастията им се струваха еднакви по сила, акò и различни на вид. Не можеше да се определи кой е най-нещастен. Те се развикаха, че Юпитер, който е отмъстил за Гърция, е проявил благоволение към тях. Царят изтри сълзите си, които ронеше обилно, и им каза да се успокоят. Той им обеща, че ще видят своите градове и жени. Устрои за тях лагер на два стадия от града.
Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други — да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон [38] от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за чуждата. Ако ние всички не бяхме нещастни, скоро щяхме да станем противни един на друг. Няма нищо чудно в това, че и облагодетелствуваните от съдбата търсят приятели като тях. Заклевам се, ние ще търсим място, където биха могли да заровят полуизгнилите ни тела след смъртта ни. Ще ни бъдат ли благодарни жените, за които се оженихме, когато бяхме млади? Децата ни в разцвета на силите си биха ли признали бащитеси, обезобразени от изтезания? Ако и от нас имат сили да преминат през толкова земи? Далеч от Европа, накрая на Ориента, немощни, сакати старци, ще издържим ли пътя,който изморява дори въоръжените и победителите? И накрая, тези жени, които съдбата даде на пленниците като единствено утешение, и малките деца — да ги поведем ли със себе си, или да ги изоставим тук? Да отидем с тях — никой в родината не ще поиска да ги признае. Да изоставим ли това, след като не е сигурно дали ще видим онова, към което се стремим? Ние трябва да си останем между тези, които са започнали да ни обичат в сегашното ни нещастие.” Това каза Евктемон.
Изправи се атинянинът Теетет и заговори: „Никой честен човек няма да оценява своите близки по физическото състояние, след като свирепостта на неприятеля ги е направила нещастни, а не природата. Заслужава всякакво зло този, който се срамува от съдбата си. Нещастният таи у себе си мисълта за смъртта и не очаква никакво състрадание, а сам го проявява към другия. Боговете ни изпращат това, което ние самите никога не бихме се осмелили да пожелаем: възможност да видим отечеството, жените и децата си и всичко, което хората ценят в живота и за което се излагат на смъртна опасност. Защо да не излезем от този мрак? В родината се диша по-свободно и слънцето свети по-силно. Варварите се борят да запазят нравите си, свещените образи, родния език, а ние се готвим да се откажем от всичко родно, макар и да сме нещастни, само заради това, че сме го загубили. Аз самият ще се върна при своите Пенати в родината и ще се възползувам от милостта на царя. Ако някого го задържат любовта към новото съжителство и към децата, които робството го е задължило да признае, нека си остане тук, макар и за него да няма по-мило от отечеството.”
Малцина се съгласиха с Теетет. Останалите ги надви привичката, по-силна от самата природа. Решиха да поискат от царя да им определи място за заселване. Избраха за тази цел сто пратеници.
Александър очакваше, че ще го молят за това, което и той самият смяташе за най-добро, и им каза: „Вече заповядах да се отпуснат впрегатен добитък и коли, на които да се возите, и на всекиго да се дадат по хиляда денара. Когато се върнете в Гърция, ще се погрижа никой да не смята своето положение за по-добро от вашето, ако не беше, разбира се, осакатяването. . .” Те зарониха сълзи, наведоха очи и не се осмеляваха нито да вдигнат лица, нито да заговорят. Когато царят ги запита коя е причината за тяхната скръб, отговори му Евктемон с думи, подобни на тези, които вече беше казал. А царят, като се съжали не само над съдбата им, но и над душевното им състояние, заповяда да се дадат на всекиго по три хиляди денара. Прибавиха и по десет чифта облекло, дадоха им и дребен и рогат добитък и семена, за да може определената земя да се обработи и да се засее.
На следващия ден Александър свика военачалниците на отделните родове войски и каза, че няма за гърците по-омразен град от столицата на старите царе на Персида; че оттук е потеглила огромната войска срещу Гърция. Оттук Дарий I, а след това и Ксеркс са обявили на Европа нечестна война и че този град с гибелта си трябва да увековечи паметта на дедите. Варварите напускаха града, от който страхът прогони всички, и се разбягаха кой накъдето очите му видят. Без да се бави, царят въведе, в града фалангата.
Беше унищожил вече много градове, преизпълнени с царско великолепие. С други беше установил съюзни отношения, но богатствата на този град надминаваха всичко завладяно. В него варварите бяха събрали съкровища от цяла Персида. Имаше натрупано злато и сребро, огромно количество дрехи и вещи, приготвени не за използуване, а за показ на разкоша. Затова между победителите възникнаха въоръжени стъкновения. Смяташе се за неприятел този, който е заграбил по-скъпоценна плячка. Понеже не можеха да отвлекат всичко, което намираха, борбата започна да се води не просто за грабеж, но преценяваха какво да вземат. Разкъсваха царски одежди, като дърпаха към себе си парчета плат, с кирки разсичаха вази и други произведения на изящното изкуство. Нищо не остана непокътнато, нищо не се запази цяло. Влачеха отчупени части от торсовете на статуите така, както ги бяха сграбчили.
В превзетия град се прояви не само алчността, но и жестокостта. Претоварени със злато и сребро, победителите съсичаха пленниците, от които нямаше какво да вземат. Съсичаха всеки срещнат, ако се окажеше беден. Много от жителите на града обличаха най-скъпите си дрехи и се хвърляха от стените надолу заедно с жените и децата си. Някои хвърляха огън под покривите на домовете си, което по-късно щеше да направи неприятелят, и......................................
.................................