ТЕМА: Александър Македонски

31.


изгаряха в тях живи. Накрая царят заповяда на войниците си да се въздържат от насилие над жените.
Говори се, че е било завладяно такова голямо съкровище, че не е за вярване. Не зная дали да вярвам, или да се съмнявам, но казват, че съкровището в този град възлизало на сто и двадесет хиляди таланта. Царят реши да го вземе със себе си за военни нужди и заповяда да докарат рогат добитък и камили от Суза и Вавилон, за да се превози. Македонците завзеха още шест хиляди таланта в пари, след като беше овладян град Персагада . Кир беше основал този град, а сега управителят му Гобар го предаде на Александър. Царят остави Никархид да пази Персеполската крепост с три хиляди македонски войници. На Тиридат, който му беше предал съкровищницата, запази почетната длъжност, която е имал при Дарий. Остави под командуването на Пармениони Кратер голяма част от войската си, както и припаси. А той с хиляда конници и отбрана част от пехотата се отправи към вътрешността на Персия, разположена под съзвездието Виргилиада . Без да обръща внимание на проливните дъждове и силните бури, той продължаваше да следва целта си.
Достигна до път, засипан с вечен сняг и заледен. На македонците им се струваше, че са стигнали края на света. Смутени, те наблюдаваха околната пустота, където не бе стъпвал човешки крак. Настояваха, преди още да са почувствували липсата на светлина и въздух, да се върнат назад. Царят не наказа разколебаните, но слезе от коня си и продължи пеша сред снеговете и леда. Засрамиха си, че не го следват — първо приближените му, след това командирите и накрая войниците. А той пръв с кирка в ръка, пробивайки леда, си проправи път. Последваха примера му и останалите. Накрая, като излязоха от гъстите гори, откриха слаби следи от хора и скитащ се дребен добитък.
Хората, които живееха тук в разпръснати колиби и смятаха, че са защитени от непроходимите гори, като видяха неприятелските войници, избиха близките си, които не можеха да ги придружават, и побягнаха към недостъпните планини, покрити със сняг. А после, когато македонците влязоха в преговори с пленниците, преодоляха своята дивотия и се предадоха на милостта на царя. Към предалите се царят не прояви никаква жестокост. Македонците опустошиха полята на Персида, покориха много селища и достигнаха до племето на мардите.
Племето на мардите е много войнствено и се отличава по начина си на живот от останалите племена в Персия. Мардите издълбават пещери в планините, в които се укриват с жените и децата си. Хранят се с месото на дребен рогат добитък или дивеч. Жените не притежаваха нищо повече от това, което им бе дала природата: косите им бяха щръкнали, дрехата — над коленете, главата — превързана с връвта на прашка. Това бе украшение на главата и оръжие. Покорено беше и това племе. На тринадесетия ден, откакто беше тръгнал от Персепол , Александър се върна отново в него. Раздаде дарове на близките си и на останалите според заслугите. Почти всичко, което беше взел от този град, беше раздадено.
Впрочем, изключително благородния си характер, вроденото дарование, чрез което се издигаше над всички царе, изключителното постоянство и бързина в преодоляването на опасностите и трудностите, верността на дадената дума, снизходителността към пленниците, сдържаността в обичайните наслаждения — всичко това той опетни с непреодолимата си страст към виното. Докато неприятелят или съперникът подновяваше войната, а покорените от него се отнасяха с пренебрежение към новата власт, той започна още от зори да участвува в гуляи, на които присъствуваха и жени. Разбира се, не почтените, а тези, които бяха свикнали да живеят с войниците по-свободно, отколкото е прилично. Една от тях, Таис, съвсем пияна, му внуши, че всички гърци ще му бъдат благодарни, ако запали двореца на персийските царе. Това очакват тези, чиито градове варварите бяха унищожили. Към това злодейско предложение на пияната блудница се присъединиха двама-трима пируващи, също пияни. Царят, като прояви повече жажда към виното, отколкото търпение, каза: „А защо всъщност да не отмъстим за Гърция и да не запалим града?” Всички пияни се втурнаха към двореца, за да го запалят, след като самите те, като врагове, го бяха пощадили. Пръв царят внесе огън в двореца, а след това придружаващите го служители и наложници. Дворецът беше облицован с кедрово дърво. Пожарът бързо взе големи размери. Войскова част, разположена недалеч от града, като видя пожара, се притече на помощ. Но щом стигнаха до преддверието на двореца и видяха, че царят сам хвърля факли, те захвърлиха съдовете с вода и започнаха и те да хвърлят в огъня каквото им попаднеше.
Това беше краят на столицата на целия Ориент, откъдето преди толкова племена чакаха справедливост, дом на толкова царе, някога навявали ужас на Гърция. Оттук беше тръгнал флот от хиляда кораба и войска, с които персите заляха Европа, бяха изграждали мостове през протоци и прокопавали подземни ходове в планините. Но нямаше да мине много време от неговата гибел, и той отново щеше да се възроди.
Македонски царе бяха опустошавали и други градове, но сега те принадлежат на партите. Нямаше да открие и той пътя към този град, ако реката Аракс не беше го насочила, защото тя тече близо до стените му, и населението в околностите допуска, че градът е бил далеч от нея с двадесет стадия повече, отколкото са знаели.
Македонците се срамуваха, че царят им, напил се на гуляй, разруши този красив град. Все пак се мъчеха да си внушат, че точно така е трябвало да постъпи. Като изтрезня, Александър заяви, че съжалява, но добави, че персите са щели да нанесат още по-големи щети на гърците, ако бяха видели как той седи на трона на Ксеркс в двореца му. На следващия ден подари тридесет таланта на ликиеца водач, който го беше довел в Персида. След това навлезе в земите на Мидия. Там го посрещна попълнение от нови войски от Киликия. Пехотинците бяха пет хиляди, конниците — хиляда. Начело и на двата отряда стоеше атинянинът Платон . След като получи тези подкрепления, Александър реши да продължи преследването на Дарий.

32.
ВЕРОЛОМСТВОТО НА БЕС И НАБАРЗАН



Междувременно Дарий беше пристигнал вече в Екбатана ]. Този град е столица на Мидия. Сега го държат партите и той е лятна резиденция на техните царе. Беше решил да отиде след това в Бактра [45], но тъй като се страхуваше Александър да не го изпревари и да превземе този град, промени решението си. Александър се намираше на разстояние хиляда и петстотин стадия от него. Но при бързината, с която действуваше, никое разстояние не можеше да изглежда голямо. Затова реши, че е по-сигурно да се подготви за битка, отколкото за бягство. Следваха го тридесет хиляди пехотинци, между които четирите хиляди гърци наемници, които му бяха предани. Само стрелците и прашкарите наброяваха четири хиляди войници. Освен тях имаше три хиляди и триста конници, повечето бактриани. Командуваше ги Бес , управител на Бактрия. С тези войски Дарий се отклони от главния път, като заповяда готвачите и охраната на обоза да вървят пред войниците. След това ги събра и им каза: „Ако съдбата ме беше свързала със страхливци и с такива, които повече ценят жалкия живот пред честната смърт, бих мълчал и не бих говорил напразно. Но аз изпитах вашата доблест и преданост в много по-решителен момент, отколкото съм очаквал. Считам се задължен да се постарая и аз да бъда достоен за такива сподвижници, а не да се съмнявам дали вие още сте ми верни. От хилядите, които бяха под моя власт, само вие ме следвате, макар войските ми да бяха разбити и обърнати в бягство два пъти. Вашата вярност и постоянство ми дават увереност, че все още съм цар. Предатели и бегълци управляват моите градове в името на Херкулес не защото са достойни за тази чест, а за да смущават духовете ви с обещанията си. Ако аз не успея да ви се отплатя за това, че вие, най-достойните, предпочетохте да споделите моята съдба, а не щастието на победителя, то боговете ще ви отдадат заслужена благодарност. Кълна се, ще ви отдадат! Никое поколение не ще бъде толкова неблагодарно, че да не ви издигне със заслужени похвали чак до небето. Ако и да съм ви говорил някога за бягство, то сега съм далеч от такова намерение. Защото съм решил, като се облегна на вашата храброст, да срещна отново неприятеля. Докога ще бъда изгнаник в собственото си царство и в неговите предели ще бягам от цар, дошъл от чужда земя, след като съм в състояние да опитам щастието си във война — или да си възвърна това, което загубих, или по-добре да умра от честна смърт. Нима по примера на Мазей и Митрен ще чакам волята на победителя, за да получа като изпросен дар управлението на някое племе, а той да продължава да се бие повече за слава, отколкото поради омраза? Не, дано боговете не позволят някой да се осмели да свали от главата ми короната или пък да ми я подари! Не ще загубя жив царството си, но последният ми дъх ще бъде и неговият край. Ако вие запазите своя дух и своя закон, то никой от вас не ще загуби свободата си. Никой не ще бъде принуждаван да търпи коварството или надменността на македонците. Всеки със собствената си десница или да отмъсти за толкова многото злини, или да им сложи край. Аз самият съм пример колко променлива е съдбата и не без основание очаквам тя да стане по-благосклонна. Но ако боговете се отвърнат от справедливите и честни воини, все пак за храбрите мъже смъртта ще бъде честна. Заклевам ви вас, гордостта на прадедите ни, които са управлявали царствата на целия Ориент с голяма слава, в името на онези герои, на които някога Македония е платила данък, в името на толкова потопени кораби в Гърция, в името на толкова трофеи на вашите царе, моля ви и ви заклевам: извисете благородните си духове, достойни за народа ни, за да можете със същото постоянство, което сте имали досега, да посрещнете и това, което би ви донесла съдбата! Мене сигурно тя ще удостои завинаги или със славни победи, или с честна смърт.”
Докато Дарий говореше така, предстоящата опасност беше сковала в страх сърцата и душите на всички и те останаха безмълвни. Накрая Артабан, най-старият от приближените на царя, за когото казахме по-горе, че е бил гост на Филип, каза: „Наистина ние, облекли най-скъпите си дрехи и с най-скъпото оръжие, те следваме като цар с надежда да победим, но и без да се боим от смъртта.” Другите приеха с одобрение този призив. Но Набарзан и Бес, след като бяха сключили престъпен съюз, бяха решили с помощта на подчинените им войници да заловят жив царя и да го поставят в окови, та ако Александър ги настигне, да заслужат благодарността му, като му предадат жив своя цар. Възнамеряваха да поискат висока цена за това, че му го предават жив. Ако пък успееха да се отскубнат от Александър, след като убият Дарий, сами да вземат властта и да подновят войната.
Те дълго обмисляха престъплението. Накрая Набарзан, подготвяйки вече осъществяването му, каза на царя: „Съзнавам, че може би ще чуеш мнение на пръв поглед не толкова приятно за тебе. Лекарите лекуват тежките болести с горчиви лекарства, а кормчиите, когато са застрашени от корабокрушение, изхвърлят товарите от корабите. Аз не ще те съветвам да извършиш нещо пагубно, но нещо разумно, за да запазиш и себе си, и царството. Водим война при неблагоприятно отношение на боговете към нас и упоритата съдба не ни позволява да преминем в нападение. Необходимо е да прибегнем до нови средства. Предай за известно време върховната жреческа и царска власт на друг, който да се нарича цар дотогава, докато неприятелят не напусне Азия. А след това, като победител, той ще ти върне властта. Разумът ни убеждава, че това ще стане бързо: Бактрия е непокътната, индите и саките са под твоя власт, много народи и войски, хиляди конници и пехотинци са подготвени за война, по-дълга от тази, която водихме досега. Защо да се подлагаме на гибел като дивите зверове, когато не е необходимо? На храбрите мъже е присъщо да презират смъртта, но не и да мразят живота. Поради това, че презират труда, ленивите напълно се обезличават. Храбростта не остава нещо неизпитано. За всички, разбира се, смъртта е краят, но достатъчно е да я посрещнеш спокойно. Щом сме се насочили към Бактрия като към най-сигурно убежище, нека поставим за цар управителя на областта — Бес. След възстановяване на реда и мира той ще ти върне като на законен цар дадената му временно власт.”
Не е чудно, че Дарий не се въздържа, ако и още да не знаеше колко голямо е безчестието на този човек, и избухна: „Най-долния ли роб избра, за да осъществи измяната ти в очаквания от тебе момент?” И може би щеше да го убие с острия си къс меч, ако Бес и бактрианите бързо не бяха го заобиколили, като се преструваха на разтревожени. Възнамеряваха обаче да го оковат, ако упорствува. Междувременно Набарзан, а след него и Бес успяха да се измъкнат. Готвейки се тайно да осъществят плана си, заповядаха на войските си да се отделят от другите. Артабан започна да успокоява Дарий и непрекъснато му повтаряше, че обстоятелствата са изключителни. Съветваше го да понася спокойно каквото и да е, било то глупост или заблуждение от своите хора, защото Александър вече е насреща му, страшен дори и да му се покорят. Нима те при бягството си ще се отчуждят от царя си? Дарий с мъка се подчини на Артабан и макар че беше решил да вдигне лагера, при настъпилото смущение остана на мястото си. Потънал в скръб и безнадежност, той се затвори в шатрата си. А в лагера, където настъпи безвластие, имаше различни настроения и липсваше предишното съгласие. Вождът на гръцките войници Патрон заповяда да се въоръжат и да бъдат готови да действуват по заповед. Бес беше с бактрианите и се стараеше да увлече след себе си персите. Обещаваше им Бактрия, незасегната от войната, и същевременно подчертаваше опасностите, които ги очакват, ако останат тук. Всички бяха обаче единодушни в едно: безбожно е да се изостави царят. Артабан беше поел всичките задължения на пълководец: той не преставаше да обхожда палатките на персите, да насърчава, да напомня дълга им било поотделно, било на всички едновременно. Не преставаше, преди да се е уверил, че това, което е наредил, ще се изпълни. Той трудно убеди Дарий да се нахрани и да обърне погледа си към предстоящите трудности.
Бес и Набарзан, подтикнати от жаждата за власт, решиха да извършат замисленото престъпление. Не можеха обаче да постигнат целта си, докато Дарий е жив, тъй като у онези народи верността към царете е изключителна. Варварите се обединяват около царя и го почитат както при благополучие, тъй и в нещастие. А увереност за успех Бес и Набарзан добиваха от обстановката в областта, която управляваха. Тя не отстъпваше на никоя друга както във военно отношение, така и по територия. Обхващаше една трета от Азия и с част от младежите, годни да носят оръжие, би се попълнило мястото на тези, които Дарий беше загубил. Затова те презираха не само Дарий, но и Александър. От тази област щяха да възстановяват мощта си, ако им се удадеше да хванат царя жив.
След като обмисляха дълго време всичко, решиха, че е най-добре с помощта на войници бактриани, които им са най-покорни, да хванат царя, а после да съобщят на Александър, че ще му го предадат жив. Ако ли пък той ги обвини в предателство, решиха да убият Дарий и да завладеят Бактрия с войски от своите племена. Не беше възможно Дарий да бъде заловен открито, тъй като хилядите персийски войници щяха да му се притекат на помощ. Страхуваха се и от верността на гърците.
Не можейки да осъществят плана си със сила, те се опитаха да постигнат това с измама. Решиха да се престорят, че се разкайват, и да искат от царя прошка за своето непокорство. Същевременно изпратиха хора, които да подстрекават персите. Едни с обещания, други със заплаха, те разколебаваха войниците. Казваха им, че ги очаква клане, че отиват към гибел, докато в Бактрия, която ще ги приеме, ги очаква такова изобилие от блага, каквото не биха могли да си представят. Докато те убеждаваха така войниците, дойде Артабан и съобщи, че Дарий вече се е успокоил и е готов да им окаже доверие, както и преди. Със сълзи на очи те започнаха да се извиняват и да молят Артабан да им окаже съдействие и да предаде молбата им на Дарий. Прекараха така нощта, а на разсъмване дойдоха с бактриански войници в преторията, прикривайки с обещания престъпния си замисъл. Дарий се беше качил на колесницата, с която се готвеше да тръгне. Бес и останалите убийци, проснати на земята пред този, когото само след малко щяха да поставят в окови, започнаха да му се кланят и даже проливаха сълзи — признак на разкаяние. Дотолкова лицемерието е присъщо на хората. Най-после коленопреклонните им молби накараха Дарий, скромен и тих по характер, не само да им повярва, но и да плаче заедно с тях. Заговорниците и сега не се отказаха от намерението си, макар че виждаха какъв цар мамят. А той, като че ли наистина освободен от страха от заплашващата го опасност, започна да бърза, за да избяга по-далеч от войските на Александър, от когото единствено се страхуваше.

33.
СМЪРТТА НА ДАРИЙ
Командирът на гърците Патрон даде нареждане на войниците си да вземат оръжието, което се возеше в обоза, и да бъдат готови за изпълнение на всяка негова заповед. Самият той тръгна след царската колесница, търсейки удобен момент да заговори царя, тъй като предчувствуваше готвеното от Бес престъпление. Бес го заподозря и по-скоро като пазач, отколкото като придружител вървеше успоредно с колесницата. Патрон твърде често беше отклоняван от опита му да заговори царя, но все пак не го изпускаше от очи. Когато най-после доближи до него, царят помоли евнуха Бубак, който вървеше най-близо до колесницата, да го запита дали не желае да му каже нещо. Патрон му отговори, че желае да говори, но без свидетели. Дарий, който владееше добре гръцки, му нареди да се приближи без преводач. Тогава Патрон заговори: „Царю, от петдесетте хиляди гърци сме останали малцина спътници на съдбата ти, другари и в сегашното ти положение, и когато си бил щастлив. Които земи и да си заемал, ние също сме ги признавали за наше отечество. Твоето щастие и нещастието ти е свързано с нашето. В името на тази непоколебима вярност те моля и те заклевам: постави шатрата си в нашия лагер, позволи ни да станем твои телохранители! Загубихме Гърция, в Бактрия нямаме нищо, надеждата ни е в тебе. Това се отнася за всички. Няма да говоря повече. В никакъв случай не бих те молил аз, чужденецът, да бъда покровител на живота ти, ако бях уверен, че друг може да ти предложи това.”
Макар че не разбираше гръцки, Бес беше уверен, че Патрон е съобщил за намеренията им. След като гръцкият преводач му предаде разговора, всичките му съмнения изчезнаха.
Доколкото можеше да се съди по лицето му, Дарий съвсем не беше изплашен и запита Патрон за какво става дума. Патрон каза: „Бес и Набарзан, като се възползуват от нещастието ти, имат срещу тебе тайни замисли. Съдбата и животът ти са в най-голяма опасност. Този ден ще бъде последен или за убийците ти, или за тебе.” Патрон се прочу заради тези грижи за царя. Нека да осмиват верността му тези, които вярват, че човешките дела се извършват случайно, а не във връзка с определени причини и всеки на свой ред се сблъсква с неизменимия закон. Дарий отговори, че колкото и скъпа да му е верността на гръцките войници, никога не би се отделил от своите; че му е трудно да осъжда когото и да било и е по-добре да се остави да бъде измамен; че каквото и да му донесе съдбата, предпочита да го посрещне между своите, отколкото да бъде считан за беглец. Защото той и по-късно би загинал, ако войниците му не пожелаят да го пазят. Патрон загуби всякаква надежда за спасението на царя и се върна при войниците си, готов да направи всичко, за да докаже верността си.
Бес беше решил още сега да убие царя. Но после прецени, че може да не заслужи благодарността на Александър, ако не му го предаде жив. Затова отложи изпълнението на убийството за през нощта. Междувременно започна да благодари на Дарий, че не се е доверил на един вероломен човек, очакващ награда от Александър; че гъркът е щял да поднесе като дар на неприятеля главата му и че нямало нищо чудно, че човек, доведен със заплата, е продажен. Без близки, без Лари и Пенати, чужд на целия свят, той му се представя като приятел и като неприятел, според случая. Дарий се съгласяваше с този, който му се извиняваше и призоваваше боговете като свидетели за верността си, и сега, когато вече не се съмняваше, че гърците му бяха казали истината. Вече беше еднакво опасно и на своите да се доверява, и на лъжците. Тридесет хиляди бяха посветените в престъплението и от тях трябваше да се страхува. Патрон имаше само четири хиляди. Ако се довереше на тях, като пренебрегне доверието към съотечествениците си, струваше му се, че би оправдал собственото си убийство. Така че предпочете да изпита несправедливи насилия, отколкото да бъде опетнен справедливо. Все пак отговори на Бес, който продължаваше да се оправдава поради обвиняването му в измама, че според него по-характерна черта на Александър е справедливостта, отколкото храбростта; че се лъжат тези, които чакат от него награда за предателство; че никой друг няма да бъде по-жесток защитник и отмъстител на накърнената вярност, отколкото Александър.
Наближаваше нощта, когато персите свалиха оръжието си и се пръснаха по околните села за провизии. Бактрианите, предупредени от Бес, стояха въоръжени. Дарий заповяда да извикат Артабан. След като му съобщи за предупреждението на Патрон, у стареца не остана никакво съмнение, че Дарий трябва да отиде в лагера на гърците. Каза му, че и персите ще го последват, щом научат за заговора. Но Дарий, предрешил своята съдба, не слушаше вече никакъв спасителен съвет, прегърна за последен път стареца, единствената му утеха в този момент. Проливайки тихо сълзи, той го помоли да го остави. След това, навел глава, за да не вижда как Артабан си отива с плач, като че ли на погребение, легна на земята. Телохранителите му, длъжни да се грижат за живота на царя дори с риск на живота си, се разбягаха. Те сметнаха, че не ще се справят с въоръжените войници, които може би вече не бяха далеч.
В шатрата беше тихо. Само неколцина евнуси, като нямаше къде да отидат, стояха около Дарий. Той отхвърляше всякакви съвети и вземаше ту едно, ту друго решение. Накрая излезе от усамотението, към което малко преди това се стремеше за успокоение, заповяда да извикат Бубак и му каза: „Идете и се погрижите за себе си, след като запазихте докрай верността си към своя цар. Аз ще чакам тук съдбата си. Може би се учудваш, че не слагам край на живота си. Предпочитам да умра от чужда, престъпна ръка, отколкото от ръката на своите.” След тези думи евнухът изпълни с вайкания не само шатрата, но и целия лагер. Нахълтаха и другите и с разкъсани траурни дрехи и варварско виене започнаха да оплакват царя.
Уплашени, персите не грабнаха веднага оръжие, за да нападнат бактрианите, а не се и осмеляваха да останат в бездействие, за да не се помисли, че нечестно изоставят царя. Силен шум изпълни лагера, лишен вече от своя вожд. На Бес и Набарзан съобщиха, че царят им сам е сложил край на живота си. Плачът беше излъгал околните. Те полетяха с бързите си коне, а след тях — натоварените да извършат престъплението. Когато влязоха в шатрата и евнусите им съобщиха, че царят е жив, те заповядаха да бъде окован. Поставиха в окови царя, доскоро возил се в колесница, пазен от благоразположението на боговете и от светостта на своя сан, станал без намесата на враждебни сили пленник на своите подчинени. Скъпоценностите и царското имущество, както се полага по военния закон, бяха разграбени и претоварените с плячката, придобита чрез такова страшно престъпление, се спуснаха да бягат.
Артабан заедно с тези, които все още признаваха царската власт, и с гръцките войници се отправи към Партия , смятайки, че всякъде другаде би бил в по-голяма безопасност, отколкото пред очите на убийците. Персите, примамени от обещанията на Бес и понеже нямаха друг предводител, тръгнаха след бактрианите и на третия ден ги настигнаха. За да не остане царят без почести, оковаха го в златни окови, след като съдбата го беше изложила на подигравките им. За да не бъде познат по царското му облекло, покриха колата с кожи. Хора, които не го познаваха, подкараха воловете. А за да не отговарят на любопитните, поставиха охрана, която да наблюдава отдалеч колата. Александър, като чу, че Дарий се е изтеглил от Екбатана, изостави пътя, по който беше тръгнал, и се отправи за Мидия, преследвайки упорито беглеца. Пристигна в Таб — най-крайния град на Паретицена . Там бегълци му съобщиха, че Дарий бяга към Бактрия. Но от вавилонеца Багистан узна по-точно, че царят е жив, но се намира в смъртна опасност или е в окови.
Александър събра пълководците си и им каза: „Останала ми е най-голямата и изискваща най-бързо изпълнение работа. Дарий е недалеч оттук или изоставен от своите, или окован. В него е заложена нашата победа. Награда за бързината ни ще е да го хванем жив.” Всички в един глас се развикаха, че са съгласни да го следват: нека той да не щади силите им и да не се бои от опасности.
И така, веднага поведе войската повече в бяг, отколкото в обикновен ход, като и нощната почивка не намали усилията им. Така измина петстотин стадия и пристигна в селото, в което Бес беше заловил Дарий. Там заловиха Мелон, преводача на Дарий: той беше болен, не можеше да следва войската и сега, застигнат от войската на Александър, се преструваше на беглец. От него Александър узна истината.
За уморените войници беше необходима почивка. Затова отбра шест хиляди конници и присъедини към тях и триста т. нар. двоеборци. Те носеха по-тежко оръжие, но обикновено яздеха коне. Когато условията и местността налагаха, ставаха пехотинци.
По време на тези приготовления при Александър пристигнаха Орзин и Митрак. Отвратени от престъплението на Бес, те избягали от него. Съобщиха му, че персите са на петстотин стадия и че ще му покажат най-краткия път. Царят остана доволен от пристигането на бегълците. Още същата вечер, воден от тях, с отбрана част от конницата тръгна по посочения път, като заповяда и фалангата да върви след него с бърз ход. Той така ръководеше похода, че авангардът да може да поддържа връзка с ариергарда.
Бяха изминали триста стадия, когато ги пресрещна синът на Мазей — Брохобел, бивш управител на Сирия, също беглец. Той каза, че Бес е на не повече от двеста стадия и че войската, както винаги жадна за плячка, настъпва в пълен безпорядък; че по всяка вероятност са се насочили към Хиркания . И ако побърза да ги преследва ще ги настигне разпръснати. Съобщи също, че Дарий е още жив.
Думите на беглеца още повече разпалиха желанието на Александър да продължи преследването. Македонците пришпориха конете си и се впуснаха в галоп. Вече се чуваше гълчавата на неприятеля, но облаците прах пречеха да се види. Александър забави преследването, докато улегне прахта. И варварите ги бяха забелязали.
Александър прецени, че не биха могли да застигнат бягащите, ако Бес беше толкова смел в битките, колкото в престъпленията. Варварите надминаваха македонците и по численост, и по сила. При това те бяха отпочинали, а щяха да се сражават с уморени. Името и славата на Александър в този критичен момент подплашиха страхливите и те побягнаха. А Бес и останалите му съмишленици настигнаха колата на Дарий и започнаха да го подканят да възседне коня и да се изтръгне от ръцете на неприятеля. Той вярваше, че има богове отмъстители, а и познаваше справедливостта на Александър, затова отказа да продължи пътя с убийците. Разярени, те започнаха да го обсипват със стрели и го изоставиха с много рани по тялото му. Даже нараниха и добитъка, та да не може да ги последва. Убиха и двамата роби, които го придружаваха. След това престъпно деяние, за да заличат следите на бягството си, се отправиха в различни страни — Набарзан към Хиркания, а Бес към Бактрия, — придружавани от малък брой конници.
Варварите, изоставени от вождовете, се разпръснаха кой накъдето го водеше надеждата или пък го гонеше страхът. Само петстотин конници се бяха събрали на едно място. Те се колебаеха дали да останат тук, или да бягат. Александър узна за уплахата на неприятелите. Той изпрати напред Никанор с част от конниците да ги спре, а той с останалите продължи след тях. Изби почти три хиляди неприятели, а другите бяха подкарани като добитък, тъй като царят заповяда на македонците да се въздържат от кланета. Нямаше нито един пленник, който да може да покаже колата на Дарий. Отделни войници се опитваха да го разпознаят, но нямаше никаква следа от бягството му. Само три хиляди конници следваха Александър, а и тези, които го следваха по-бавно, се натъкваха на групи от разпръсналия се по време на бягството противник. Пленниците бяха повече от тези, които ги бяха пленили. Страхът дотолкова ги беше лишил от разсъдък, че не забелязваха нито малочислеността на неприятеля, нито своето болшинство. Междувременно воловете, които теглеха колата на Дарий без водач, се бяха отклонили от пътя и се лутаха на разстояние от четири стадия. Изтощени и от жегата, и от раните, те се бяха спрели в някаква падина. Недалеч имаше изворче. Тук беше слязъл македонецът Полистрат, измъчван от силна жажда и насочен натам от хора, които познаваха местността. Докато пиеше водата, нагребал я в шлема си, той съзря стрелите, забодени в телата на издъхващите животни. Докато се учудваше, че са останали неизвадени, долови стенание на умиращ човек. Подтикнат от присъщото на човека любопитство, отдръпна кожите, с които беше покрита колата, и видя Дарий, целия в рани. Царското облекло и златните окови не оставяха място за съмнение.
Дарий знаеше добре гръцки и започна да отправя благодарности към боговете, че след толкова злини се бяха смилили да не го оставят да умре сам. И каза: „Който и да си от смъртните, заклевам те в името на човешката съдба, в съществуването на която ще се увериш от това, което виждаш, и от която не остават незасегнати дори и най-великите царе. Моля те най-настоятелно предай на Александър следното: „Нищо от злото, което от дълго време изтърпявам, нито този нещастен край не са ме огорчили толкова, колкото това, че след благодеянията към мене и моите близки аз трябва като неблагодарник да посрещна най-милостивия победител. Ако боговете са в състояние да проявят милост към нещастниците, когато те произнасят молитви и оброци, и понеже при последния дъх божеството чува думите на умиращия, нека той здрав и незасегнат от съдбата, издигнал се над жребия на моето нещастие и над завистта на боговете, като седне на трона на Кир, да възобнови някогашното славно време и остави вечен спомен за своята храброст; нека да има милост към майка ми и децата ми, която те ще заслужат с вярност. А убийците ми да ги преследва докрай ако не като неприятел от съжаление към нещастните, то поне от омраза заради престъплението. Нека те да бъдат наказани не от който и да е друг цар, а от него!”
Дарий, изгарящ от жажда, беше подкрепен с вода от Полистрат. След това той продължи: „И тъй, трябваше да се достигне до този край на това голямо нещастие, че да не съм в състояние да му отвърна със заслужена благодарност, но нека Александър да отвърне. . .” Дарий протегна десницата си, молейки и заповядвайки на Полистрат да отнесе на Александър благодарността му като залог за царска вярност и. . . издъхна.
Не е известно дали Александър го е заварил жив. Друго е известно: че като намерил този прекрасен цар, завършил така трагично живота си, пролял много сълзи. Свалил хламидата от плещите си, покрил мъртвия, заповядал да го отнесат при близките му, с големи почести да го погребат по обичая на персийските царе и да го поставят в гробницата на прадедите.
Пролича вероломството на хората, от които Дарий понесе най-жестока смърт въпреки благодеянията му към тях. А едно диво и свирепо, но надарено с вярност куче, след като Дарий беше изоставен от всичките му близки, остана до него и отдаде на умиращия същите ласки като към жив.
Такъв беше краят на този, на когото зли хора нанесоха само оскърбления. И отново беше доказано, че никой не може да понесе от съдбата повече, отколкото този, който, облагодетелствуван от нея, понася всичко, което му е отредено.

34.
СМЪРТТА НА ЦАР АГИД



През време на тези събития в Азия в Гърция и в Македония също не беше спокойно.



Цар на спартанците беше Агид , синът на Архидам , който дойде на помощ на тарентинците и падна убит в деня, когато Филип победи атиняните при Херонея. Агид, който съперничеше на Александър по храброст, подбуждаше сънародниците си да не търпят повече македонската власт. Казваше им, че ако не вземат навреме мерки, ще изпаднат напълно под тяхно робство. Затова да напрегнат сили, докато все още и персите са в състояние да им оказват съпротива. След като бъдат покорени, напразно ще се вдигат срещу голямата им мощ и ще си спомнят за предишната свобода. Той успя да ги насърчи и започна да търси удобен момент, за да обяви война на македонците. За да постигнат успех, спартанците решиха да използуват и Мемнон . Поканиха го като съюзник, но неочакваната му смърт прекъсна щастливото начало на това начинание. Впрочем, те съвсем не се обезкуражиха. Агид отиде при Фарнабаз и Автофрадат и получи от тях тридесет сребърни таланта и десет триреми. Изпрати ги на брат си Агезилай, за да отплува на остров Крит, чиито жители поради различните им интереси бяха разединени между спартанците и македонците.
Изпратени бяха пратеници и при Дарий, които да измолят пари и кораби за водене на войната. Битката при Иса , която стана точно по това време, не само че не им попречи, но даже им помогна. Александър, увлечен в преследване на бягащия Дарий, навлизаше от ден на ден все по-навътре в Азия и голяма част от наемниците веднага след битката се бяха завърнали в Гърция. Агид нае от тях срещу заплата осем хиляди души и с тяхна помощ превзе повечето от градовете на остров Крит. Малко по-късно Мемнон , изпратен от Александър в Тракия, беше подбудил варварите и те се отцепиха от него. Антипатер пък беше довел войски от Македония и Тракия, за да смаже въстаниците. Спартанците използуваха благоприятния случай и привлякоха на своя страна целия Пелопонес, с изключение на някои крайбрежни градове. Те сформираха войска от двадесет хиляди пехотинци и две хиляди конници и предадоха върховната власт на Агид.Антипатер, като научи това, веднага прекрати войната в Тракия и се завърна в Гърция. Той потърси помощ от приятелски и съюзнически държавици.
Много от гръцките държавици му изпратиха помощ и той събра до четиридесет хиляди войници. Знаеше, че тяхната вярност е съмнителна, но скри подозренията си и им изказа благодарност за готовността да защитят достойнството на Александър срещу спартанците. Добави още, че ще пише за това на царя, който няма да закъснее да им отвърне с благодарност; че в момента няма нужда от по-голяма войска и затова те могат да се върнат по домовете си, след като са изпълнили съюзническия си дълг. След това изпрати вестители при Александър, за да го осведомят за вълненията в Гърция. Те настигнаха царя чак при Бактра, когато с победата на Антипатер и със смърта на Агид в Аркадия въстанието в Пелопонес беше потушено.
Александър знаеше още преди това за безредиците в Пелопонес и беше взел мерки, доколкото голямото отдалечение на полуострова позволяваше. Беше заповядал Амфотер [9] да отплува за Пелопонес с кипърски и финикийски кораби, а Менета да отнесе на Антипатер лично три хиляди таланта, защото беше узнал, че се нуждае от тях. Беше предвидил колко голямо значение в тази борба има неговата подкрепа, макар че по-късно, след известието за победата, сравнявайки я със своите подвизи, се шегуваше, че тази война е била битка на мишки.
Началото на въстанието беше благоприятно за спартанците. Близо до македонските укрепление Корхаг те се сблъскаха с войските на Антипатер и излязоха победители. Славата на извършения подвиг допринесе и тези, които бяха скептично настроени, да се присъединят към тях като съюзници.
Единствен от гръцките градове Пелена в Ахея презря съюза, както и град Мегалопол в Аркадия. Те останаха верни на македонците, тъй като бяха получавали благодеяния от Филип. Но и този град, обсаден от спартанците, щеше да се предаде, ако Антипатер не му беше дошъл на помощ. Той устрои лагера си недалеч от противниковия лагер и разбра, че по брой на войниците и по тяхната подготовка е по-силен. Тогава реши да встъпи в сражение колкото се може по-скоро. Спартанците също не искаха да отлагат сражението. Разигра се бой, който до голяма степен сломи спартанската държава.
Спартанците се бяха разположили в тесен проход и сражението се водеше там. Вярваха, че неприятелят не ще може да навлезе навътре в прохода поради многочислеността си. Бяха се укрепили добре и нападаха от укрепленията македонците, които упорито се отбраняваха. Проля се много кръв. Антипатер незабавно попълваше загубите с нови свежи войски. Спартанците бяха отблъснати и постепенно се оттеглиха. Агид се хвърли в най-опасното място на боя с гвардията си, попълнена с отбрани войници. Нараняваше яростно всички, които му се изпречеха, и обърна голяма част от враговете в бягство.
Победителите започнаха да отстъпват и да увличат в равнината преследващите ги македонци. Но загиваха, без да могат да отмъстят. Щом се озоваваха на място, където да могат да се спрат, отново като равностойни съперници подновяваха боя. Сред спартанците най-много изпъкваше царят им. Той беше ненадминат не само с блясъка на оръжието си и мъжката си сила, но и със силата на духа. Сражаваше се навсякъде и дълго не изпусна от ръка оръжието. Върху него се сипеха стрели. Той успяваше или да ги отбегне, или да ги отблъсне с щита си. Накрая копие, забило се в бедрото му, спря смелия му устрем. Изтече много кръв. Телохранителите го положиха на собствения му щит. Болките му бяха непоносими. Спартанците все още не прекратяваха сражението. Когато успяваха да изпреварят неприятеля и да заемат удобна позиция, събираха разпръсналите се войници и сгъстяваха бойните редици.
Не знам дали някога е имало друго по-ожесточено сражение. Сражаваха се почти с еднакъв успех войските на двата най-силни народа. Спартанците се вдъхновяваха от предишната си бойна слава, а македонците — от настоящите успехи. Първите се биеха за свободата си, вторите — за господство. Спартанците нямаха вожд, македонците — удобно място за сражение. Променливите обстоятелства увеличаваха ту надеждата, ту страха на всяка от страните. Като че ли самата съдба се опитваше да уравновеси борбата между най-силните. Теснините, където се разиграваше сражението, не позволяваха то да се разгърне нашироко. Повечето от войниците наблюдаваха боя, вместо да участвуват в него, а тези, които бяха извън обсега на стрелите, с викове ободряваха своите.
Спартанците започнаха да отпадат. Те едва държаха изплъзващото се от ръцете им оръжие и започнаха постепенно да отстъпват. При едно силно нападение на неприятеля направо побягнаха. Победителят ги подгони, както бяха разпръснати. Македонците преминаха устремно позицията на спартанците и продължиха да преследват и самия Агид. А той, като видя, че неговите хора бягат, а врагът е вече съвсем близо, заповяда да го положат на земята. Опипа краката си, за да провери състоянието им, и след като почувствува, че са съвсем отмалели, се повдигна на колене, наложи шлема си и като се закри с щита си, размаха копието си високо, за да предизвика неприятеля — дали някой ще се осмели да отнеме доспехите на умиращия върху щита си.
Никой не се осмели да влезе в ръкопашен бой с Агид. Хвърляха срещу него отдалеч копия, а той ги връщаше обратно върху неприятеля, докато накрая едно от тях прониза гърдите му. Когато го измъкнаха от раната, Агид, съвсем обезсилен, крепеше главата си на щита. След това загуби едновременно и кръвта, и съзнанието си и умря, легнал върху щита. В тази битка паднаха убити пет хиляди и триста спартанци и не повече от хиляда македонци. Почти никой не се върна в лагера си без рана.
Тази победа сломи не само Спарта и съюзниците ѝ, но и всички, които се надяваха на някаква облага от тази война.
Антипатер не се лъжеше, че думите на възхваляващите го войници не отговарят на мислите им. Но той желаеше да се сложи край на тази война и трябваше сам да се заблуждава. Защото, макар и щастието в тези събития да го радваше, все пак се страхуваше от завистта: тези успехи бяха по-големи, отколкото позволяваше правото му на управител. Александър, макар и да желаеше неприятелят да бъде победен, не беше особено доволен от успеха на Антипатер и открито говореше, че славата му засенчва неговата. Антипатер познаваше добре характера на царя и
затова не се осмели сам да се разпорежда след победата. Той свика съвет от представители на гръцките държави, за да решат как да се действува по-нататък. Спартанците получиха само правото да изпратят пратеници за преговори при Александър. Жителите на Тегея измолиха прошка за отцепничеството си, с изключение на инициаторите. Ахейците и елеите получиха заповед да заплатят сго и двадесет таланта на жителите на Мегалопол, чийто град беше обсаден от метежниците.
Това беше краят ка войната, която възникна внезапно и завърши, преди Александър да победи Дарий при Арбела.

35.
НЕДОВОЛСТВО СРЕД МАКЕДОНЦИТЕ



Александър, склонен повече към военни подвизи, отколкото към отдих и бездействие, освободил се от неотложни грижи, се отдаде на удоволствия. Персийското оръжие не можа да го срази, но той стана жертва на пороците. Непрекъснати пиршества, гуляи и безсъние, забавления и оргии с блудници — всичко тръгна според чуждите обичаи. Като ги приемаше като родни, той оскърбяваше чувствата и разбиранията на своите сънародници. Много от предишните му приятели се настроиха враждебно към него, защото беше тласнал своите дисциплинирани войници, привикнали на скромно преживяване и задоволяване на желанията им, да се увличат от чуждото и от пороците на покорените народи. Все по-често бяха подготвяни заговори срещу живота му, недоволството сред войниците растеше и те все по-свободно го изявяваха. Те предизвикваха у него гняв и подозрения, както и неоснователен страх, за които по-нататък ще разкажа.
И така, Александър гуляеше по цели дни и нощи, а понякога заменяше угощенията с игри. Веднъж, недоволен от групата актьори, които беше довел от Гърция, той започна да кара пленничките да пеят песни по техен обичай. Но тези песни не се харесаха на македонците.
Когато ги извеждаха от залата, царят забеляза между тези пленнички една по-тъжна и срамежлива. Тя се открояваше с хубостта си, облагородена от срамежливост. Беше навела към земята очи и закриваше лицето си. У царя възникна подозрение, че е от знатен род и не трябва да бъде довеждана на тези гуляи. Запита я коя е и тя отговори, че е внучка на Ох, бивш цар на Персия, дъщеря на неговия син. Каза още, че е била жена на Хистасп, роднина на Дарий и командир на голяма войска.
В душата на царя все още съществуваха следи от предишното му благородство. От уважение пред жената от царски род и толкова известното име на Ох той заповяда не само да бъде освободена, но и да ѝ се върнат вещите. Заповяда още да се издири мъжът ѝ и като го намерят, да му върнат съпругата. На следващия ден той нареди на Хефестион да въведе всички пленници в царския дворец. Там проучи произхода на всекиго от тях и отдели тези, чийто род беше по-знатен. Бяха хиляда души, между които и Оксатър , брат на Дарий, известен не толкова с произхода си, колкото със своето благородство.
Последната плячка от двадесет и шест хиляди таланта беше раздадена. Дванадесет хиляди таланта царят предаде като награда на войниците. Но стражите укриха също такава сума за себе си. Повери Мидия на Оксидат , знатен персиец, осъден от Дарий на смърт, който досега беше държан в окови. Прие в кохортата на хетайрите брата на Дарий и запази почитта към знатия му род.
Александър достигна до Партия — земя, населявана дотогава от неизвестно племе, а сега средище за всички народи, които живеят отвъд Тигър и Ефрат до Червено море. Скитите, считани за страшни съседи, бяха заели равната и плодородна област. Владееха земи и в Европа, и в Азия. Тези, които живееха отвъд Боспора , се причисляваха към азиатците, а тези, които живееха в Европа, достигаха до земите наляво от Тракия до река Бористен и след това надясно до река Танаис . Река Танаис тече между Европа и Азия. Няма съмнение, че скитите, от които произлизат партите, бяха проникнали не през Боспора, а откъм европейската част.
По това време беше прочут град Хекатонпил ], основан от гърците. Царят прекара там няколко дена, тъй като тук отвсякъде докарваха храни. Между войниците се разпространи слух — слабост на останалия без работа войник, — че царят, задоволен от постигнатото, е решил да се върне в Македония. Те се втурнаха като обезумели в палатките и
започнаха да поготвят вързопите за път. Сякаш бе дадена заповед да съберат имуществото на целия лагер. Крясъците им при прибирането на багажа и товаренето му в колите достигна до ушите на царя. Впрочем, за това бяха допринесли гръцките войници, които бяха разпуснати да си отидат по домовете. Всеки гръцки конник беше получил по шест хиляди денара, а пехотинците по хиляда и сега останалите бяха помислили, че е дошъл и за тях краят на войнишката служба. Разтревожен, царят, който възнамеряваше да достигне до индите и до крайния Ориент, свика командирите и със сълзи на очи започна да се оплаква, че му се налага на върха на славата да се връща в отечеството си по-скоро като победен, отколкото като победител; че го спират не само малодушието на войниците, но и завистта на боговете, които са предизвикали у най-храбрите мъже внезапен копнеж към отечеството. Казваше им, че по-късно те ще могат да се върнат там, но с още по-голяма слава.
Пълководците му отговориха, че в такъв момент всеки войник би му се подчинил, ако Александър се обърне към тях с подходяща за случая реч. Защото войниците му никога не са падали духом и не са отстъпвали, когато са били вдъхновявани от неговата бодрост и величие. Александър отговори, че и той самият е имал намерение да постъпи така, но все пак помоли и те да повлияят на войниците си да го изслушат.
Всичко беше подготвено. Пълководците събраха войската. Александър се обърна към нея със следната реч: „Ако вие, войници, си припомните какви подвизи сме извършили, то няма защо да се чудим, че у всекиго от нас се поражда желание за почивка и удовлетвореност от славата. Като пропускам илирите, трибалите, Беотия, Тракия, Спарта, ахейците и Пелопонес, част от които усмирих било сам, било по моя заповед и под мое ръководство, ето че като започнахме война, тръгнахме от Хелеспонт и освободихме от робството на слабо варварско племе йонийците, Еолида. Под наша власт са Кария, Лидия, Кападокия, Фригия, Пафлагония, Памфилия, Армения, Пизида, Киликия, Сирия, Финикия, под наша власт са медите и партите. Аз превзех повече страни, отколкото са градовете, завземани от други пълководци, и не зная дали не съм забравил някои от тях при изброяването им поради многочислеността им. Но, войници, ако бях уверен, че ни е достатъчно сигурна властта над земите, които покорихме така бързо, аз наистина пръв бих се върнал при моите Пенати . Бих се върнал при майка си, сестрите и сънародниците си, дори и да ме задържате, за да се наслаждавам там на придобитата слава и величие. Бих се върнал, и то заедно с вас там, където ни очаква най-голямата награда за победите: радостта на децата, жените и родителите, почивката на мирния живот, безгрижното притежание на придобитите чрез храброст богатства.
Но за новата и, нека си признаем, придобита чрез насилие власт, която покорените понасят с протести, е нужно време, за да се успокоят и да облагородят грубите си нрави. Плодовете също очакват зрелостта си в определено време и даже лишените от всякакво чувство явления с време затихват по свой закон. А тук? Смятате ли, че толкова много племена, привикнали да живеят при друга власт и закони, различни от кае по религия, нрави, бит и език, са укротени в момента, в който са победени с оръжие? Държи ги вашето оръжие, а не собственото им благоразположение. И ако те във ваше присъствие се страхуват от вас, във ваше отсъствие ще ви станат врагове. Имаме работа с диви зверове, които, макар и хванати и затворени, ще ги укротява времето, а не собствената им природа. И аз сега се държа така, като че ли всичко, което е било на Дарий, е предадено под моята власт по силата на оръжието. Но ето че Набарзан окупира Хиркания, убиецът Бес не само че владее Бактрия, но даже ни заплашва. Зогдианите, дахите, масегетите, саките , индите са още независими. Всички те, ако видят гърбовете ни, ще ни подгонят. Защото те принадлежат на един народ, който живее тук, а ние сме чужденци и преселници. Всеки се подчинява доброволно на свой, даже ако го управлява такъв, който му внушава повече страх. Следователно или ще трябва да загубим това, което вече сме завладели, или да завладеем онова, което още нямаме. И както лекарите не оставят у болните нищо, което би могло да им навреди, така и ние ще премахнем всичко, което се противопоставя на властта ни. Понякога и най-малката незагасена искрица предизвиква голям пожар. Нищо не трябва да бъде пренебрегнато у врага: когото отминем с небрежността си, ще го направим по-силен. И Дарий не е получил по наследство властта над персите, а на престола на Кир е бил издигнато помощта на Багоан — един евнух. А смятате ли, че на Бес ще му е трудно да заеме освободения престол? Ние сме направили грешка, ако сме победили Дарий само за това, за да предадем властта му на този, който се осмели да извърши най-голямото престъпление спрямо своя цар, и то в такъв момент, когато той бе изпаднал в най-голяма беда и дори се нуждаеше от чужда помощ. Ние като победители сигурно бихме пощадили тозк цар, ако го имахме като пленник, а той го окова и го уби, за да не го хванем жив. Вие ще допуснете ли да управлява страната този, когото аз искам колкото се може по-скоро да видя прикован на кръст — заслужено наказание за нарушената клетва за вярност към царя и народа.
В името на Херкулес, ами ако ви съобщят, че този същият опустошава градовете на Гърция и Хелеспонт? Нима без болка ще приемете вестта, че Бес си е присвоил облагите от вашата победа? Тогава ще побързате да повторите вече извършеното, тогава ще грабнете оръжието. Но колко по-добре ще е да го стъпчем сега, докато оше е изплашен и объркан. Остава ни четиридневен поход, на нас, които сме прегазили толкова много преспи и преминали толкова реки и планини. Нас не можаха да ни спрат нито морето, което загражда пътя ни с вълните си, нито проходите на Киликия. Пред нас сега се простира равнина или се издигат малки възвишения. Ние сме на прага на победата. Останало ни е да догоним и смажем малкото бегълци и убийци на своя господар. О, богове, изключителен и достоен да се предаде на поколенията факт е, че след като омразата след смъртта на Дарий е изчезнала, вие, като убиете изменника, ще отмъстите за него. И никой мерзавец не ще убегне от ръцете ви. Колко покорни ще ви бъдат персите, като разберат, че сте започнали справедлива война и сте разгневени на Бес заради престъплението му, а не заради името му.”
Речта на Александър беше изслушана от войниците с изключителен ентусиазъм. Започнаха да го подканват да ги води накъдето желае. Той не се забави и още на третия ден тръгна от Партия към границите на Хирканпя. Остави тук Кратер с войските, които му бяха подчинени, с тази войскова част, която водеше Аминта. Прибави още шестстотин конници и толкова стрелци да пазят Партия от нападенията на варварите. Заповяда Еригий с малко войници да води обозите по полския път. Той измина с

36.
фалангата и конницата петстотин стадия и се установи на лагер в долина, през която се минава за Хиркания.
Тук се намираше гора от стари и нагъсто израсли дървета. Плодородната почва на долината се напояваше от безброй потоци, които се спускаха между скалите. От подножието на планината извира река Стибоет . Течейки почти три стадия в едно корито, тя се натъква на скала, която разделя на две водите ѝ. Оттук, като се спуска още по-буйно поради стръмнината на скалите, внезапно се скрива под земята. На разстояние от тридесет стадия тече скрита, а после отново се показва, като че ли излиза от друг извор. Прокопава си и ново корито, един път и половина по-широко от предишното, тъй като се разлива на широчина от тринадесет стадия. По-нататък продължава обуздавана от по-близко разположени брегове. Най-после се влива в река Ридагно .
Жителите там разказваха, че каквото и да се пусне в дупката, която е близо до извора, излиза от новото ѝ устие. Александър заповяда да хвърлят два вола там, където водите се скриват под земята. Xората, изпратени да ги хванат, отново видели труповете им, изхвърлени от реката там, където тя отново излиза изпод земята.
На четвъртия ден на това място беше дадена почивка на войниците. Тук царят получи писмо от Набарзан, който заедно с Бес беше пленил Дарий. В писмото се казваше, че той не е бил враг на Дарий, напротив — бил му лал полезен съвет. И че за този искрен съвет той едва ли че е бил убит. Упрекваше Дарий, който решил да се довери на чужденци против законите и обичаите и беше отхвърлил предаността на своите, преданост към царете си, която персите свято пазели в продължение на двеста и тридесет години. И че той самият, като чувствувал, че е ва хлъзгава и несигурна почва, е взел мерки, продиктувани от необходимостта. Пишеше, че Дарий убил Багоан и се оправдавал пред своите хора, че той бил организирал заговор против него; че за нещастните смъртни няма нищо по-скъпо от живота и че от любов към живота той е бил принуден да прибегне до крайност. Набарзан подчертаваше, че той е действувал повече по необходимост, отколкото по свое желание; че при общата беда всеки си има своя съдба. Набарзан настояваше Александър да му позволи да се яви при него и ако му заповяда, той ще дойде без страх. Защото не се страхува, че такъв велик цар може
да наруши обещанието си: един бог не може да лъже боговете. И че ако Александър го сметне недостоен за доверие, има много места за изгнание. Което място му избере най-храбрият човек, там ще бъде и родината му.
Александър, без да се колебае, даде обещание по обичая на персите и заповяда, като дойде Набарзан, никой да не го докосва. Все пак той продължи да се движи в боен строй. Изпращаше навсякъде съгледвачи.
Леко въоръжените войници се движеха начело. Следваше ги фалангата, след нея пехотата и накрая — обозът. Войнствеността на племето и труднопроходимата местност държаха царя в напрежение. Защото долината, която се простираше чак до Каспийско море, се спускаше към него с две разклонения, между които имаше залив, подобен на рогата на луната, когато още не се е изпълнила. Племената на церцетите , мосините и халибите оставаха от лявата страна, а от другата се простираха земите на левкосирите и на амазонките . Към първите луната гледа с този рог, който е обърнат на север, а към вторите — с обърнатия на запад.
В Каспийско море, което е по-сладко от останалите, се въдят много големи змии. Рибите в него се различават от тези в останалите морета по цвета на люспите. Някои го наричат Каспийско, други — Хирканско. Има и такива, които смятат, че в него се влива Меотийското езеро, и за доказателство сочат водите му, които са по-малко солени, отколкото в другите морета. Откъм север то се разлива нашироко и образува голям басейн. При прилива се връща със същата сила, с която се е разляло при отлива, и изтласква пясъка на мястото му. Има и такива, които вярват, че това не е Каспийско море, но че от Индия си пробива път в Хиркания Океанът.
Царят продължи да върви около двадесет стадия по страничен, почти непроходим път, от двете страни на който се надвисваше гора. Ручеи и водопади забавяха пътя на войската. Като не срещна никакъв неприятел, Александър успя да достигне до по-плодородни места. Освен житните храни, с каквито тази област изобилствуваше, тук имаше най-различни овощни дървета, както и лозя. Расте в изобилие особен вид дърво, огромно и подобно на дъб, чиито листа се наливат с мед и ако хората не го съберат до изгрев слънце, той се разтопява от топлината.
Александър беше изминал още тридесет стадия, когато насреща му излезе Фратаферн . Той се предаде заедно с тези, които бяха избягали след смъртта на Дарий. Царят ги прие благосклонно и се отправи към град Арва . Тук го срещнаха Кратер и Еригий. Доведоха и Фрадат, вожд на племето на тапурите. Александър прие благосклонно и него и благодарение на това мнозина се увериха в милосърдието на царя. След това назначи за сатрап на Хиркания Апинасп, който като изгнанник по времето на Ох бе идвал при Филип. Върна на Фрадат и племето на тапурите.
Беше навлязъл вече в най-вътрешните области на Хиркания, когато насреща му излезе Артабан. Той, както казахме по-горе, е бил най-доверен на Дарий. Водеше със себе си близки на Дарий и децата си, както и малък отряд гръцки войници. Царят му подаде десницата си, тъй като и този като изгнанник при управлението на Ох беше намерил гостоприемство при Филип. Сега обаче запазената докрай вярност към неговия цар беше по-важна за Александър от гостоприемството. Приет любезно, Артабан заговори: „Моля боговете, царю, да преживяваш във вечно щастие! А аз, зарадван от всичко, което стана, се измъчвам единствено от мисълта, че достигнал вече преклонна възраст, не ще мога да се радвам дълго на добрината ти.” Беше на деветдесет и пет години. Деветте му синове, всички родени от една майка, придружаваха баща си. Артабан ги доведе пред царя и ги благослови и закле да живеят дотогава, докогато биха били полезни на Александър.
Царят обикновено вървеше пеша. Но сега заповяда да доведат коне за него и за Артабан, за да не притеснява стареца, че язди на кон, докато царят ходи пеша.
Щом като разположи войската в лагер, Александър заповяда да доведат гърците, които Артабан беше довел. Те му отговориха, че сами ще размислят как да постъпят, защото се опасяваха, че той може да прояви недоверие към спартанците и синопенците , изпратени от спартанците при Дарий, а след неговото поражение присъединили се към гърците, воюващи като наемници при персите. Като пренебрегна всякакви доказателства и обещания за доверие, царят заповяда те сами да дойдат и да чуят неговото решение за съдбата им.
Колебаха се дълго време и накрая повечето от тях обещаха да дойдат. Атинянинът Демократ, който винаги най-много от всички се беше противопоставял на македонската власт, загуби надежда, че ще получи прошка, и се прободе с меча си. Другите минаха под властта на Александър. Бяха хиляда и петстотин войници, а освен тях имаше и още деветдесет души, изпратени при Дарин. Войниците бяха причислени към запасните части, останалите бяха разпуснати да се върнат по домовете си. Заповяда да задържат под стража само спартанците.
Племето на мардите, диво и привикнало да живее от грабеж, беше съседно на Хиркания. То единствено не беше изпратило пратеници. Беше ясно, че няма намерение да се подчини. Царят, възмутен, че някакво племе може да го лиши от славата му на непобедим, придружен от силна войска, продължи пътя си, като остави обоза под охрана. Извървя пътя нощем и на разсъмване се появи пред противника. Не се стигна до сражение. По-скоро настъпи суматоха. Прогонени бяха от хълмовете, които бяха заели. Македонците завзеха най-близките села, напуснати от жителите им.
Чужда войска трудно можеше да проникне във вътрешността на тази област. Високи гори и непристъпни скали се извисяваха над билата на планините, а варварите укрепяваха равнините. Насаждаха колкото се може по-гъсто дървета или извиваха младите им клони надолу към земята, за да се забият в нея. Оттук като че ли от друг корен израстваха нови, и то по-дебели дървета. И тях не ги оставяха да растат, накъдето ги насочва природата, а ги преплитаха един в друг като плет. Обрасли в гъста шума, те напълно закриваха земята. Преплетените клони преграждаха пътя като плътна стена. Единствена възможност за проникване в равнината беше да се изсече проход, но това изискваше много труд. Дънерите бяха много твърди, а клоните на дърветата осуетяваха удара със своята жилавост. Хората като диви животни се бяха изпокрили под дърветата и изневиделица се прицелваха със стрели в неприятеля. Подобно на ловците, които издирват скривалищата на дивеча и го издавят, Александър заповяда на войниците да обградят гората и да избиват где когото видят. Войниците му обикаляха без полза тези непознати места, а някои бяха и пленени. Заловен беше и конят на царя — Буцефал. Този кон Александър ценеше много повече от другите коне. Буцефал не търпеше друг да го възсяда, а когато царят пожелаеше да го възседне, той падаше на колене. Царят много се натъжи и разгневи. Заповяда да се търси конят. Чрез преводач разгласи, че ако не го върнат, никой не ще остане жив. Уплашени, варварите доведоха коня заедно с много дарове. Все още неспокоен, Александър заповяда да се изсекат дърветата, да се докара пръст от планините и да се засипят дънерите.
Загубили всяка надежда, че ще задържат областта, варварите се предадоха. Царят взе заложници и заповяда да минат под властта на Фрадат. Оттук на петия ден се завърна в постоянния си лагер. Изпрати за дома му Артабан с двойно по-голяма почит, отколкото е имал при Дарий. След това пристигна в този град на Хиркания, където беше дворецът на Дарий. Тук го посрещна Набарзан със скъпи дарове в знак на вярност. Между даровете беше и Багоан — евнух с изключителна външност, към който Дарий е бил привързан. Трогнат от неговите молби, прости на Набарзан.

37.
СРЕЩА С АМАЗОНКИТЕ



Племето на амазонките, както се каза по-горе, живееше в съседство с Хиркания и населяваше полята на Темискира от двете страни на река Термодонт . Имаха царица на име Талестрида, властвуваща над племената, които живееха между Кавказките планини и река Фазид . Талестрида, която искаше да види царя, беше излязла от границите на царството си и изпрати вестители да му съобщят, че желае да се запознаят. Александър веднага ѝ разреши да дойде при него. Тя заповяда на своите да останат назад и да я чакат, а придружена само от триста жени, продължи нататък. Щом я съгледа, Александър скочи от коня си, като държеше в десницата си две копия.
Дрехата на амазонките не покрива напълно тялото им. Лявата страна до гърдите е гола, останалите части се покриват. Полата, чиито гънки завързват с колан, не пада по-долу от коленете. Лявата гърда се пази недокосната и с нея кърмят децата от женски пол. Дясната се обгаря, за да опъват лесно лъка и изстрелват стрелите.
Без страх Талестрида гледаше царя и отмерваше с поглед ръста му, съвсем неотговарящ на славата за подвизите му: варварите благоговеят само пред величествената външност и смятат, че достойни за велики дела са само тези, които природата е надарила с изключителна красота. Запитана дали иска нещо, царицата не се поколеба да признае, че е дошла да се събере с царя и да създаде деца и че тя е достойна от нея той да има наследници на царството; че ако детето е от женски пол, тя ще го задържи за себе си, а ако е мъжко, ще го даде на бащата. Александър я запита дали желае да се сражава на негова страна. А тя, като се оправдаваше, че е оставила царството си без охрана, настояваше да не я остави да си отиде с неизпълнени надежди. Страстта на жената, копнееща за любов повече, отколкото царят, го застави да остане. Отдели ѝ тринадесет дена. И след това тя се отправи към своето царство, а той — към Партия.
Той вече явно даде воля на своите страсти, а въздържанието, умереността и получените от съдбата най-възвишени добродетели превърна във високомерие и разврат. Родните обичаи, умереността на македонските царе и тяхното национално облекло считаше вече неподходящи за величието си, равно на величието на персийските царе. Съперничеше с властта си на властта на боговете. Започна да изисква победителите на толкова народи, когато го поздравяват, да падат по очи пред него. Постепенно ги приучваше да се държат като роби и се отнасяше с тях като с пленници. Постави на главата си пурпурна чалма, обшита с бяло, каквато носеше Дарий, и облече персийска дреха, без да вижда в това някакво предзнаменование, че е заменил отличителните знаци на победителя с дрехите на победения. Казваше, че само носи персийски дрехи, но всъщност с тях възприемаше и персийските обичаи. А с великолепието на дрехата идваше и високомерието на духа. Изпращаните в Европа писма той започна да подпечатва със стария си пръстен, а тези, които отправяше в Азия, с пръстена на Дарий, за да покаже, че съдбата не позволява един човек вечно да царува. Даже облече хетайрите и войсковите командири против волята им в персийско облекло. Те не се осмеляваха да протестират. Триста шестдесет и пет наложници, колкото бяха и у Дарий, изпълниха двореца му. Следваше ги тълпа от евнуси, свикнали да понасят женските прищевки. Потънали в разкош и чужди обичаи,старите войници на Филип, мъже груби и неподатливи на прелюбодеяния, явно ги отблъскваха. По целия лагер се говореше, че са загубили от победата повече, отколкото бяха спечелили от войната. Говореха, че щом са се оставили да възприемат чужди нрави, те са вече победени. И как ще се върнат по домовете си в облеклото на своите роби? Срам ги беше за техния цар, повече заприличал на победен, отколкото на победител, превърнал се от цар на Македония в сатрап на Дарий.
Александър добре знаеше, че и първите му приятели, и войниците са оскърбени, и се стараеше да спечели благосклонността им с щедри дарове. Аз обаче смятам, че тази цена за робството обиждаше свободните хора. За да не стигнат нещата до бунт, Александър трябваше да прекъсне бездействието на войниците с нова война, причина за която възникна тъкмо сега. След като се облече в царски дрехи, Бес беше заповядал да го наричат Артаксеркс и гледаше да привлече на своя страна скитите и останалото население по брега на река Танаис. Това Александър научи от Сатибарзан , когото беше направил свой съюзник и го беше поставил начело на областта, завладяна преди това. Тъй като натежалата от плячка и трофеи войска се движеше бавно, царят реши да отстрани най-напред тази пречка.
Заповяда да съберат на едно място неговите вързопи, а след това вещите на всичките войници, като отделят само най-необходимото. На обширна равнина докараха претоварените с плячка коли. И докато всички очакваха какво ще им заповяда, царят нареди да разпрегнат добитъка. След това пръв втъкна запалена факла под своите вързопи. После предаде на огъня и останалите. Изгорени бяха от собствениците им съкровища, заради които често са гасели пожари и са ги изнасяли неповредени от къщите на града. Никой не се осмеляваше да оплаква ценната загуба, след като този огън унищожаваше и царските богатства. След това с кратка реч ги успокои. Макар и наскърбени, те все още бяха готови да му служат и се радваха, че са загубили само излишен товар, а не дисциплината си.
И така, тръгнаха към Бактрия. Внезапната смърт на сина на Парменион — Никанор — причини на всички голяма скръб. Царят, опечален повече от всички, желаеше много да присъствува на погребението, но липсата на храни го караше да бърза. Затова, като остави Филота с две хиляди и шестстотин войници да отдаде почит на брат си, тръгна да догонва Бес.
По време на този поход на Александър бяха предадени писма от съседните сатрапи, от които узна, че Бес идва с войска насреща му като неприятел и че Сатибарзан, когото той беше оставил като сатрап на арианите , се е отцепил от него. Макар и да беше тръгнал срещу Бес, реши първо да усмири Сатибарзан. Поведе леко въоръжена пехота и конница и като вървя в ускорен марш през цялата нощ, пристигна в областта на изменника. Сатибарзан вече беше узнал за неговото идване и с две хиляди конници — повече не можа да събере — беше избягал към Бактрия, а останалото население избяга в близките планини.
Там се издигаше скала, твърде стръмна откъм западната ѝ страна и по-полегата откъм изток. Обрасла с гъста гора, тя криеше непресъхващ извор, от който течеше изобилно вода. Обиколката на скалата беше тридесет и два стадия, а отгоре ѝ имаше тераса, обрасла с трева. Тук Сатибарзан беше заповядал да се прибере мирното население. Останалите натрупаха откъм отвесната страна на скалата дънери и камъни. Бяха тринадесет хиляди въоръжени. Александър остави Кратер да ги обсажда, а той продължи да гони Сатибарзан. Но като узна, че е доста далеч, върна се, за да се справи с тези, които бяха заели билата на планините.
Заповяда най-напред да разчистят пътеките, по които биха могли да се катерят. Изпречваха им се все по-непристъпни скали и остри камъни. Започнаха да се съмняват дали не е безполезно да се борят с природата, след като тя самата им се противопоставя. Александър, който не се спираше пред никакви трудности — в случая тежко за изкачване и опасно за връщане място, — вземаше ту едно, ту друго решение. Обикновено преценяваше дали дадено нещо е разумно и когато не го одобряваше, отново го обмисляше. В затруднението щастието му донесе това, което разумът не можа.Задуха силен западен вятър. Войниците бяха насекли и натрупали много дървен материал, за да прокарат път през скалите. Нагрят силно от слънцето, този материал се запали. Царят заповяда да натрупат и други дървета и да поддържат огъня. После, след като натрупаха и цели дървета, бързо достигнаха до върха на скалата. Огънят, понесен от вятъра, обхвана целия лагер. Вятърът носеше пламъка в лицето на врага. Огромни облаци дим закриха небето. Горите запращяха от пожара и даже и това, което войската не беше подпалила, пламна. Варварите се помъчиха да избягнат мъчителната смърт и побягнаха натам, където огънят затихваше. Но тук ги пресрещна неприятелят. Тъй че загиваха по най-различен начин: едни изгаряха сред огъня, други се хвърляха от скалата, трети попадаха в ръцете на врага, а някои от тях бяха полуизгорели.
Оттук Александър се върна при Кратер, който обсаждаше град Артакана . Той очакваше идването на царя. Беше приготвил всичко, но сметна, че е справедливо да му предостави той да превземе града. Царят заповяда да придвижат обсадните кули. Още щом го видяха, изплашени, варварите вдигнаха ръце и започнаха да го молят да насочи гнева си върху Сатибарзан, автор на отцепничеството, и да пощади тези, които с молба му се предават. Той не само че им прости, но вдигна обсадата и върна на жителите цялото им имущество. След като напусна този град, Александър получи подкрепления: Зоил беше довел от Гърция петстотин конници, Антипатер изпращаше три хиляди от Илирия, сто и тридесет тесалийски конници дойдоха с Филип . От Лидия бяха дошли две хиляди и шестстотин войници, а след тях — още триста конници от същата страна. С тази войска достигна до земите на дрангите . Те са войнствено племе. Сатрап им беше Барзент, съмишленик на Бес в престъплението срещу Дарий. Той избяга в Индия от страх пред наказанието, което заслужаваше.
Александър девети ден беше на постоянен лагер вън от всяка опасност от вражески сили и непобедим, докато сред своите беше изложен на опасност от неочаквано злодеяние.

38.


ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ ФИЛОТА



Димн се ползуваше с уважението на Александър и разчиташе на благосклонността на придворните му. Той беше пристрастен към Никомах, предан единствено на него. Никомах гореше от любов към развратника. Като се престори, че е разтревожен, и като отстрани всякакви свидетели, Димн завлече юношата в храма. Каза му, че ще му открие голяма тайна. Като заинтригува юношата, той започна да го моли да даде клетва в името на тяхната взаимна любов и да обещае, че ще запази в тайна това, което ще чуе. Никомах не предполагаше, че това, което ще чуе, ще го доведе до престъпна клетва, и се закле в името на всички богове. Тогава Димн му разкри, че е организиран заговор срещу царя, който ще се осъществи след три дена, и че той е съучастник в заговора заедно с много храбри и славни мъже.
Младежът започна да отказва упорито да стане съучастник в заговора. Заявяваше, че никаква клетва не може да го спре да разкрие престъплението. Димн, обезумял от любов и страх, хванал десницата на младежа, със сълзи на очи го молеше да вземе участие в съзаклятието. После се принуди да иска от него поне да не го издаде, тъй като той му е доказал любовта си. Подчертаваше, че освен всичко друго доказателство още е и това, че му е поверил живота сн. Накрая го заплаши със смърт, тъй като младежът настояваше да се разкрие замисленото престъпление. Димн казваше, че с убийството на царя те ще извършат едно прекрасно дело, и като го наричаше ту слабохарактерен, ту страхлив като жена, ту предател на любимия си, му обещаваше не само богатство, но даже и царството. Тъй като Никомах упорито отказваше да участвува, Димн продължаваше да го измъчва — допираше острия си меч ту в неговия, ту в своя врат, падаше на колене и го заплашваше, докато най-после измоли от младежа да обещае не само да мълчи, но и да помогне.
Уравновесен и честен, младежът не беше променил нищо от предишното си решение. Престори се все пак, че поради любовта си към Димн не може да му откаже. Започна да го разпитва с кои е влязъл в съюз за това голямо начинание. Интересуваше се най-много кои са тези толкова славни мъже, които щяха да му подадат ръка. А Димн, обезумял от престъпния стремеж, му отправяше благодарности и същевременно го поздравяваше, че не се е поколебал да се свърже с най-храбрите от младежите, като телохранителите Деметрий, Певколай и Никанор. Прибави към тях Афобет, Йолай, Феоксен, Архепол и Аминта.
След разговора Никомах побърза да разкаже на брат си Цебалин това, което беше научил. Решиха той да си остане в палатката, за да не би, ако влезе, без това да е обичайно, в царската шатра, съзаклятниците да разберат, че са предадени.Цебалин застана на входа на царската шатра, защото нямаше право да влиза в нея, и зачака някого от приятелите си от първа кохорта да го въведе при царя. Случайно, след като другите се бяха разотишли, само Филота, синът на Перменион, неизвестно защо беше останал при царя. Обърквайки думите от силното вълнение, Цебалин му съобщи какво беше узнал от брат си и го помоли да го разкаже на царя. Филота му изказа похвала и веднага влезе при царя. Но не му каза нищо от това, което беше узнал от Цебалин. Надвечер Цебалин отново дойде при шатрата и попита Филота дали е изпълнил заръката. Той се оправда, че царят не е имал време за разговор с него, и се отдалечи. На следващия ден, когато Филота отиваше при царя, Цебалин го пресрещна и му напомни какво му е съобщил. И този път Филота не съобщи на царя. Цебалин започна да подозира Филота. Реши, че повече не трябва да се бави, и разкри заговора на един от знатните младежи — Метрон, началник на оръжейната. Метрон скри Цебалин в оръжейната и веднага отиде и разказа на царя всичко, което му беше съобщил Цебалин.
Александър изпрати телохранителите си да заловят Димн, а той влезе в оръжейната. Цебалин с радост му заговори: „Виждам те здрав и недокоснат от ръцете на нечестивците.” Царят го разпита подробно за всичко и запита колко дена има оттогава, откакто Никомах го е известил за заговора. Като разбра, че това е станало преди два дена, прецени, че един истински приятел не може толкова дълго да мълчи, и заповяда да оковат Цебалин. А той започна да вика, че веднага е дотичал при Филота и нека царят го запита. Царят продължи да пита дали е ходил при Филота повторно и дали е настоявал да бъде пуснат при него. Цебалин продължаваше да твърди това, което беше казал. Тогава Александър вдигна ръце към небето и със сълзи на очи започна да се оплаква, че е получил такава „благодарност” от най-скъпия си приятел.Между това Димн, като се досети защо царят го вика, се нарани тежко с меча, който случайно беше до него. Но подкрепен от телохранителите, които го пресрещнаха, тръгна към шатрата. Царят му каза: „Какво зло съм ти сторил, та Филота ти се вижда по-достоен за цар на македонците?” Гласът на Димн вече беше затихнал, той простена още веднъж, отвърна лицето си от царя, падна по гръб и издъхна.
Царят извика Филота в шатрата и му каза: „Цебалин заслужава най-голямо наказание за това, че два дена не ме е уведомил за готвения срещу живота ми заговор. Но и ти, Филота, имаш същата вина, тъй като, както той твърди, на тебе той веднага е разказал за заговора. Колкото по-силно е приятелството между нас, толкова по-престъпно е лицемерието в твоята постъпка. Това би подхождало повече на Цебалин, отколкото на тебе. Но ти засега имаш благосклонен съдия, ако все още би могло да се опровергае това, което не е трябвало да се допусне.” Филота не се уплаши, доколкото можеше да се съди по израза на лицето му, и каза, че наистина Цебалин му е предал думите на блудника, но той не им е обърнал внимание. Опасявал се е, че ще предизвика смях, ако започне да разказва за кавгата между влюбения и развратника. Но понеже Димн се е самоубил, все пак не трябва да се премълчава това, което е станало. Филота прегърна царя и започна да го моли да съди за него повече от предишния им живот, отколкото от грешката му, която се състои в премълчаване, а не в действие.
Трудно ми е да кажа дали царят му повярва, или подтисна гнева дълбоко в душата си. Но вдигна десницата си, залог за възобновената дружба, и каза, че според него той е пренебрегнал доноса, а не го е премълчал.
Царят събра на съвет най-близките си приятели. Филота не беше поканен. Заповяда да въведат и Никомах. Юношата изложи подред всичко, което брат му беше разказал на царя.Кратер беше много близък приятел на царя, един от малкото приятели, които му останаха. Поради съперничеството той не обичаше Филота, което беше в разрез с достойнството му. Той виждаше, че Филота често се натрапва на царя, хвали храбростта си и заслугите си и с това предизвиква подозрение ако не за престъпление, то поне за лицемерие. И като сметна, че няма да му се удаде по-удобен случай да унищожи съперника си, той, придавайки си повече благочестив, отколкото злорадствуващ вид, започна: „Защо не сподели с нас това още в началото? Ние бихме те убедили, дори ако искаше да си снизходителен към Филота, че досега не си го познавал така, както трябва. И едва сега, изложен на смъртна опасност, започна да мислиш повече за опасността, на която си изложен, отколкото за снизхождението си. Той винаги ще може да устройва заговори против тебе. Но ти не винаги ще можеш да му прощаваш. Нито пък имаш основание да смяташ, че като му простиш, ще промениш човек, който е отишъл толкова далеч. Той знае, че тези, които веднъж са злоупотребили със снизхождението ти, не могат повече да се надяват на нищо. Дори и сам — било от разкаяние, било сломен от твоето благородство — да пожелае да се оттегли, то баща му Парменион, вожд на толкова голяма войска, с непреходен авторитет сред войниците си и постигнал величие, не по-малко от твоето, не ще остане равнодушен, ако ти е задължен заради живота на сина си. Ние ненавиждаме каквито и да са благодеяния. На него ще му е трудно да признае, че Филота заслужава смърт. Остава той сам да разбере, че е по-добре да получи възмездие, отколкото пощада. Знай, че ти трябва да се бориш с тях за запазване на живота си. Достатъчно врагове има пред нас. Пази се от вътрешните. Ако отстраниш тях, аз не ще се боя от който и да е външен враг.”
Това каза Кратер. И другите не се съмняваха, че Филота нямаше да скрие известието за заговора, ако сам не беше автор или съзаклятник. Защото кой честен и разумен приятел, та дори човек от простия народ, чувайки това, което беше казано на Филота, не би се затичал право при царя, за да му го съобщи? А той, синът на Парменион, командир на конницата, довереник на царя, не се е повлиял даже от примера на Цебалин, който му е съобщил, каквото беше чул от брат си. И защо трябва да се преструва, че царят нямал време за разговори с него. Никомах, обвързан с клетва пред боговете, беше побързал да облекчи съвестта си. А Филота, прекарал почти целия ден в игра и шеги, е бил затруднен да каже на царя няколкото думи, отнасящи се до живота му? Не бил повярвал на момчетата. А защо се е бавил цели два дена? Изглежда, че им е повярвал! Ако не е повярвал на донесението на Цебалин, трябвало е да го изгони. Всеки в момент на опасност трябва да прояви смелост. А когато е застрашен животът надаря, трябва да бъдем нащрек дори когато ни съобщават измислици!
Всички се убедиха, че трябва да се заведе съдебно разследване срещу Филота, за да се принуди да посочи съучастниците в заговора. Царят ги разпусна, но ги предупреди, че решението трябва да се пази в тайна. За да не се разбере взетото решение, заповяда да разгласят, че на следващия ден ще продължат похода. А същата вечер устрои угощение, на което беше поканен и Филота. Филота седеше до царя, а царят не само че яде с него, но разговаря интимно с този, когото вече беше осъдил на смърт.
По време на втората нощна стража угасиха всички светлини. В шатрата на царя влязоха няколко души. Това бяха Хефестион, Кратер, Кен и Еригий — от приятелите му, а от телохранителите Пердика и Леонат. Те заповядаха на всички, които бяха на стража пред преторията, да бъдат под оръжие. Поставиха конници на всички изходи и им заповядаха да завардят пътищата да не би някой тайно да се измъкне и да отиде при Пар-менион, който тогава управляваше Мидия и разполагаше с голяма войска.
Атархий, в пълно въоръжение, дойде с триста войници при царя. Дадоха му в помощ още десет, като след всеки един вървяха още по десет телохранители. Те бяха разпратени да заловят другите заговорници, а той с тристата и придружен от още петдесет от най-отбраните младежи, бе изпратен за Филота. На останалите беше наредено да обкръжат дома на Филота, за да не може той да се измъкне от таен изход.
Филота, който може би се смяташе в пълна безопасност или пък защото беше уморен, се беше унесъл в дълбок сън. Атархий го залови, както спеше. Като му поставяха оковите, Филота сънлив продума: „Жестокостта на приятелите ми, царю, победи твоята добрина.” Без да проговори нещо друго, беше отведен в царската шатра.
На другия ден царят даде заповед да се съберат всички с оръжие в ръка. Бяха дошли около шест хиляди войници.

39.
Множество продавачи и коняри изпълниха царската шатра. Въоръжени войници закриваха Филота, за да не го види тълпата, преди царят да се обърне с реч към войниците.По стар македонски обичай при углавни дела следствието водеше сам царят, а войската определяше присъдата. В мирно време това е право на народа и царете нямат никаква власт, освен ако преди това не е взел надмощие авторитетът.
Най-напред внесоха трупа на Димн. На мнозина от присъствуващите не беше известно какво е извършил и как е умрял. След това царят излезе напред с явно изразена на лицето му душевна мъка. Скръбните лица на приятелите му също допринесоха да се очаква нещо извънредно. Дълго с наведено лице царят стоеше като вцепенен и потресен от скръб. Най-после събра сили и започна: „Войници, почти бях изтръгнат от вашите редове поради престъпните намерения на няколко души и живея още благодарение на предвидливостта и мъдростта на боговете. Като гледам вашето събрание, достойно за уважение, трябва да изпитвам по-силен гняв към своите убийци. Защото това е главното и единствено удоволствие в живота ми, че ще мога да отправя благодарност към вас, толкова храбрите и с големи заслуги спрямо мене мъже.” Възклицанията и стоновете на войниците прекъснаха речта му и всички заплакаха. А царят продължи: „А колко по-голямо вълнение в душите ви ще предизвикам, когато ви разкрия авторите на това престъпление! Само споменаването им ме ужасява и аз се въздържам да кажа имената им, като че ли това би могло да ги спаси. Но трябва да надвия спомена за предишната ми обич към тях и да разкрия съзаклятието на нечестните ми сънародници. Как да премълча толкова голямо безчестие? Парменион на такава възраст е получавал толкова благодеяния от мене и от баща ми! Сега той, най-старият от всичките ми приятели, е станал инициатор на това голямо престъпление. Неговото оръдие, синът му Филота, тайно подтикна към престъпление Певколай, Деметрий и този Димн, чието тяло виждате тук. Подтикна и други да участвуват в неговото безумие.”
Роптание премина по цялото събрание, както обикновено става сред тълпата, особено сред многочислената войнишка маса, когато е възбудена или от усърдие, или от гняв.
Въведоха Никомах, Метрон и Цебалин. Те изложиха каквото знаеха. В показанията на нито един от тях не се спомена Филота като съучастник в заговора. Като затихнаха гласовете на негодувание и след като беше въдворена тишина, царят продължи: „Според вас какво е отношението към мене на този, който премълчава известието за такъв факт? И този факт — самоубийството на Дими го разкрива — не е бил без значение. Макар и да е съобщавал нещо, в което не е бил съвсем сигурен, Цебалин не се е изплашил от наказание, а Метрон, развълнуван от известието, дотича и нахлу при мене, когато се къпех. Единствен Филота от нищо не се стресна, на нищо не повярва. Каква сила на духа! Да не се развълнува от угрозата за царя, да не промени цвета на лицето си или пък да пожелае да изслуша този, който му съобщава такова нещо! Без съмнение, мълчанието му прикрива престъпни замисли. Силната жажда за власт го е тласнала към най-голямо злодеяние. Баща му управлява Мидия, предпочитан е от мене пред другите ми военачалници. Затова и Филота е решил да заграби повече, отколкото може да задържи. Той се надсмива даже над моето бездетство. Но той греши. Аз виждам във вашето лице моите деца, родители и сродници. Докато вие сте с мене, аз не мога да се смятам нито за бездетен, нито за сирак.”
След това Александър прочете заловеното от него писмо на Парменион, изпратено до Никанор и Филота. В него обаче не се долавяше замисъл за престъпление. Съдържанието му беше следното: „Най-напред се погрижете за себе си, а след това за своите. Така ще постигнем това, което желаем.” Александър добави, че писмото е написано така, че ако достигне до синовете му, да го разберат правилно, а ако бъде заловено, да заблуди неосведомените. „А, ще кажат, защо Димн, когато е посочвал останалите съучастници в престъплението, не е споменал Филота? Та това е доказателство не за невинността му, а по-скоро за вината му. Защото толкова се страхуват от него тези, от които може да бъде издаден, че ако дори признаят себе си за виновни, него да укрият. Пък и целият му живот потвърждава това. Той стана съюзник и съмишленик на Аминта, който ми е братовчед и в Македония подготви коварен заговор срещу живота ми. Той даде сестра си за жена на най-големия ми враг — Атал. Тон, макар че му бях писал като на роднина и приятел, отговори, че ме поздравява за определената ми от Юпитер Амон чест да бъда приет сред боговете, но накрая добавяше, че съжалява тези, които трябва да живеят под властта на човек, излязъл вече от границите на човешкото. За мене това вече са белези за отчуждението му и за завистта му към мене поради славата ми. Всичко това, войници, доколкото беше по силите ми, аз потисках в душата си, защото чувствувах, че бих загубил част от тялото си, ако подценя тези, на които най-много вярвах. Но сега на наказание подлежат не само дръзките речи. Безразсъдството премина от думите към мечовете. Тях, ако ми вярвате, Филота отправи срещу мене. И след като той ги насочи към мене, към кого да се обърна, войници? Кому да поверя живота си? Поставил съм го начело на конницата, най-прекрасната част от войската ми. Здравето, надеждата, победата си поверих на неговата вярност и защита. Баща му издигнах до тази висота, на която вие поставихте мене самия. Дадох му да властвува над Мидия, от която няма по-плодородна област, и поставих под негова власт хиляди хора и съюзници. А сега? Откъдето бих потърсил защита, оттамвъзиикна опасността. Колко по-щастлив бих бил да падна в боя като жертва на неприятеля, отколкото да стана жертвено животно на свой сънародник! Сега обаче, излязъл от опасностите, от които единствено се страхувах, попаднах на това, от което не трябваше да се страхувам. Войници, вие настоявахте да пазя здравето си. Сами сте имали възможност да правите това, което е полезно за мене и което и аз съм изпълнявал с радост. Сега обаче прибягвам до вас, до вашето оръжие. Ако вие не искате, и аз не бих желал да живея против волята ви. Но след като вие желаете това, аз трябва да бъда отмъстен.”
Александър заповяда да въведат Филота. Ръцете на обвиняемия бяха извити назад и в окови, а главата му бе покрита с овехтял плащ. Лесно можеше да се разбере как се развълнуваха от мизерното му облекло тези,които доскоро го гледаха със завист. Та нали вчера го бяха видели като командир на конницата и знаеха, че е присъствувал на угощението у царя. А сега изведнъж го виждат подсъдим, и при това окован. Вълнуваше ги и съдбата на Парменион, толкова голям пълководец, толкова прекрасен гражданин. След като бе загубил вече двама синове — Хектор и Никанор, — сега щеше да загуби и този. Него задочно щяха да съдят заедно с последния му син, закрилян досега от съдбата.Царският управител Аминта с остра реч против Филота отново възбуди обхванатото от състрадание войнишко събрание. Каза, че са предадени на варварите; че никой не ще се върне в отечеството при жена си и родителите си; че както тялото, след като му се отнеме главата, е мъртво, така и те в чуждата земя, без вожд, ще бъдат играчка в ръцете на неприятеля.Речта на Аминта съвсем не се поправи на царя, защото щеше да направи припомнилите си за отечеството и за жените си по-мудни при изпълнение на предстоящите им задачи. Кен, макар и да беше оженен за сестрата на Филота, се нахвърли върху него, и то много по-остро, отколкото който и да е друг. Крещейки, че е убиец на царя, предател на отечеството и войската, той грабна голям камък, който случайно беше в краката му, и се опита да го отправи към Филота с намерение, както повечето сметнаха, да го избави от изтезания. Царят обаче спря ръката му. Той каза, че по-напред трябва да се даде възможност на виновника да се изкаже и че не ще допусне да бъде съден по друг начин.Царят заповяда на Филота да говори. Дали съзнаваше престъплението си, или пък, обезумял и занемял от голямата опасност, той не се осмеляваше нито да вдигне очи, нито да заговори. После заплака, облегна се на войника до него, който го подкрепи, и загуби съзнание. Изтриха очите му с плаща, а като дойде в съзнание, гласът му се възвърна. Даде знак, че иска да говори. Царят, като го гледаше втренчено, каза: „Ще те съдят македонците! Питам те на бащиния си език ли ще им говориш?” Филота отговори: „Освен македонците тук присъствуват и много други, които, смятам, ще разберат по-лесно това, което ще кажа, ако си послужа със същия език, на който ти им говори, за да може речта ти да се разбере от повечето от тях.” Тогава царят каза: „Ето, виждате ли, Филота даже се отвращава от бащиния си език. И се срамува да говори на него. Нека каже сега какво е на сърцето му! Но знайте едно: той пренебрегна и обичаите ни така, както и езика.” Като каза това, Александър се оттегли от събранието.
Филота започна: „Аз, като невинен, лесно ще намеря думи. Трудно е за нещастника да има мярка в думите си. Защото, след като съвсестта ми е чиста, принуден от обстоятелствата, аз не зная как да свържа чувствата с положението си. Отсъствува обаче от събранието най-главният ми обвинител. И не мога да проумея защо той нежелае да ме изслуша. О, Херкулесе, ако изслуша и двете страни, може както да ме съди, така и да ме оправдае. Но изслушан в негово отсъствие, аз не мога да бъда оправдан, след като вече съм осъден от него. Защитата на човек в окови е не само излишна, но и противна. Защото той не ще убеждава съдията, а по-скоро ще го обвинява. Все пак, след като ми е позволено да говоря, не ще премълча и не ще пропусна нищо, за да не се помисли, че аз сам съм се осъдил.
И тъй, не виждам в какво ме обвиняват. Никой не ме споменава в числото на заговорниците. Никомах не каза нищо. Цебалин не можеше да знае повече от това, което беше чул. А царят смята, че аз съм начело на заговора. Нима Димн е могъл да пропусне този, след когото е вървял, особено тогава, когато на въпроса за заговорниците е трябвало, макар и противно на истината, да ме обвини, за да може да убеди този, който го е разпитвал. Нима той пропусна моето име преди разкриване на заговора, за да изглежда, че е искал да пощади съмишленика си? Когато се е доверил на Никомах, за когото е бил сигурен, че ще запази тайната, и е посочил поименно другите, мене не ме е споменал. Питам ви, другари по оръжие, ако Цебалин не беше дошъл при мене и аз не знаех нищо за съзаклятието, щях ли днес да стоя пред вашия съд, след като никой не ме е споменавал? Само Димн, ако беше жив, можеше да ме избави от обвинението. Какво ще ми помогнат останалите? Които решат да се признаят за виновни, не ще кажат за мене нищо. Но в нещастието човек е зложелателен и виновният, измъчван заради своята вина, е равнодушен към мъченията на другите. Нима измежду толкова многото заговорници никой не ще каже истината даже и по време на изтезанията? Никой не щади обречения на смърт, а според мене и той самият никого не жали.
Аз трябва да се върна към единственото справедливо обвинение: защо съм премълчал полученото от мене известие? Защо го изслушах толкова равнодушно? Но нали за
......................................................................

40.
това нещо, Александре, след като осъзнах грешката си, ти ми прости? Хванал здраво десницата ти, залог за спечелено отново благоразположение, аз бях и на пиршеството. Ако си ми повярвал, аз съм вън от подозрение. Ако ли пък си ме пощадил, не променяй своето решение. Какво направих през тази нощ, след като напуснах трапезата ти? Какво ново престъпление ти беше докладвано, което те застави да промениш решението си?
Спях дълбоко, забравил грешките си, когато ме събудиха враговете ми, за да ме оковат. Как може един убиец и един предател така спокойно да спи? Разкритите престъпници не могат да спят. Терзаят ги фуриите [45] не само преди убийството, но и пред мисълта за убийство. Моето безгрижие доказва невинността ми, а още повече — твоята десница. Не съм се опасявал, че ти, Александре, ще се подчиниш на чуждата жестокост, а не на собственото си снизхождение. Ти щеше да се разкаеш, да си недоволен, че аз съм повярвал. За заговора ми извести момче, което не можеше да посочи нито свидетел, нито каквото и да е доказателство. Всеки, който би се съгласил да го изслуша, би се уплашил. Не обърнах внимание на кавгата между влюбения и блудника. Не му повярвах, защото не той носеше известието, а беше упълномощил брат си. Уплаших се да не би да отрече какво е казал на Цебалин и в мене да се усъмнят мнозина от приятелите на царя. И така, ако и да не съм засегнал никого, открих, че има човек, който повече желае гибелта ми, отколкото да се докаже, че съм невинен. Колко бих спечелил от клеветата, ако обвиня невинния? А ето че Димн се самоуби!. . . Дали можех да предвидя, че той ще направи това? Ни най-малко. Повярвал на донесението, царят не е могъл да го отхвърли по отношение на мене, след като вече бях говорил с Цебалин. О, Херкулесе, ако бях съучастник на Димн в това голямо престъпление, аз нямаше цели два дена да крия от него, че сме издадени. Та самият Цебалин можеше да бъде премахнат от Димн, и то без труд.
И най-после, след като известието, заради което аз трябва да умра, беше предадено на царя, сам влязох в спалнята му с меч в ръка. Защо отложих злодеянието? Или без Димн не съм се осмелил?Значи, той е бил инициаторът на престъплението. Под неговата ли сянка съм се криел в стремежа си към македонската власт? Има ли някой от вас, подкупен с дарове? Кой вожд, кой управител съм предпочитал повече? Обвиняват ме също, че презирам бащината си реч, че пренебрегвам македонските нрави и обичаи. Значи, домогвам се до власт над тези, които презирам? Още преди, едва създала се, родната ни реч престана да се употребява в търговията с другите народи. Победителите са длъжни повече, отколкото победените да изучават чуждия език. Наистина това ме оскърбява по-малко, отколкото другото — че Аминта, синът на Пердика, е бил участник в заговор против царя. Понеже с него ме свързва приятелство, не ще откажа да го защищавам.
Дали е трябвало да се сближавам с братовчеда на царя? Ако ли пък не е трябвало да се уважава човек с такъв ранг, виновен ли съм за това, което не съм предвидил, и трябва ли да умират и приятелите на престъпниците, ако са невинни? Ако това е така, защо живея още? Ако е несправедливо, защо сега все пак не ме съсечете? Аз действително писах, че съжалявам тези, които ще трябва да живеят под скиптъра на човек, който се смята за син на Юпитер. О, ти, вярност към приятелството и към честната дума, вие ме измамихте. Признавам, че написах това, но на самия цар, а не за него. Защото не съм искал да предизвиквам срещу него завист, а се страхувах от това. Александър щеше да ми се види по-достоен, ако мълчаливо беше признал произхода си от Юпитер, а не да си служи с хвалебствия. И понеже всички вярват в оракула, нека неговият бог ми е свидетел в обвинението. Задръжте ме в окови, докато се допитате до Юпитер Амон дали аз съм замислял тайно престъпление. Този, който е признал нашия цар за достоен да се нарече негов син, не ще допусне да останат скрити тези, които са замисляли заговор против сина му. Ако смятате, че изтезанията са по-сигурно средство, отколкото оракулът, то аз не ще се откажа от тях, за да се установи истината.
При обвинения в такива престъпления обикновено се призовават и роднините. Неотдавна загубих двамата си братя. Не се осмелявам да протегна ръка към баща си, нито да го призова, тъй като и него ще го обвинят като съучастник в това голямо злодеяние. И не е ли това най-голямото нещастие — бащата на толкова синове, който се утешаваше в старостта си от един-единствен, да загуби и него, освен ако и той заедно с него не бъде положен на кладата? Скъпи ми татко, заради мене ще умреш и ти. Аз те лишавам от живота. Защо си ме създал такъв нещастник?
Защо си ме създал, след като боговете са толкова зложелателни? Дали за да разбереш чрез мене това, което те очаква? Не зная дали моята младост е по-нещастна, или твоята старост: ти ще ме загубиш в разцвета на силите ми, а палачът ще изтръгне от тебе дъха, който самата природа вече иска да ти отнеме, дори ако съдбата би пожелала да изчака.Споменаването на баща ми ме убеждава колко предпазливо е трябвало да съобщя за донесението на Цебалин. Нали Парменион, когато узна, че лекарят Филип готви за царя отрова, уплашен, реши да го предупреди и му написа писмо, в което го молеше да пие по-малко от лекарството. Оказа ли това писмо някакво влияние? Повярваха ли на баща ми? И аз, колкото пъти съм чувал нещо и съм го съобщавал, с жестокост и с подигравка съм бивал отблъскван. Ако когато предупреждаваме, биваме ненавиждани, а когато мълчим, биваме подозирани, какво тогава трябва да правим?”
Тогава един от стоящите наблизо извика: „Ще спечелите доверие, като не правите заговори.” А Филота му отвърна: „Право казваш, който и да си. Но дори и да съм заговорник, не бих се молил да се отмени наказанието и затова повече няма да говоря. Виждам, че последните ми думи ви се сториха неприятни.” След това Филота беше изведен.
Между пълководците на Александър имаше един на име Болон — чужд на градските съблазни в мирно време, стар войник, излязъл из средите на простолюдието и достигнал до този висок пост. Докато останалите мълчаха, той необуздано и дръзко започна да припомня колко пъти хората на Филота са изгонвали когото и да било от тях от странноприемниците, за да може той да смъкне нечистотията от робите си там, откъдето изгонваше войниците. Казваше, че колите му са спирали, претоварени от злато и сребро, по всички села и че никой от другарите му по оръжие не е бил приеман в съседство със странноприемниците, заети от него. Изгонвала ги е стражата, за да не нарушават съня на този разглезен човек. Бдяла е да не достига до него не само какъвто и да е шум, но и едва доловим шепот. Подигравал се със селяните, които наричал фригийци и пафлагонци. Той, роденият македонец, не се е срамувал да ги изслушва на родния си език чрез преводач. А сега иска да се допитва до Амон. Той обвинява Юпитер в лъжа, когато е признал Александър за свой син, сякаш наистина се е страхувал, че даровете на боговете ще предизвикат завист. Болон говореше, че когато Филота е заговорничел срещу царя, не се е допитвал до съвета на Юпитер, а сега иска да се изпратят хора до оракула, за да може баща му да подготви войските в Мидия и с подкуп да привлече разни негодни за съучастие в престъплението. Казваше, че трябва да бъдат изпратени хора не да се допитат до Юпитер за това, което вече сами са узнали от царя, но да му благодарят и да му пренесат жертва за това, че най-добрият цар е останал жив.
Цялото събрание изпадна във възбуда. Първи телохранителите започнаха да настояват да им се предостави убиецът да го разкъсат със собствените си ръце. За Филота това не беше най-жестокото, тъй като той очакваше мъчителни изтезания. Но царят се върна отново и отложи събранието за следващия ден, за да наблюдава сам изтезаването или да проучи всичко по-старателно. И въпреки че вече се мръкваше, заповяда приятелите му да дойдат при него.
Почти всички бяха на мнение Филота да бъде убит с камъни по македонски обичай. Хефестион, Кратер и Кен смятаха, че ще открият самата истина само чрез мъчение. И макар че преди бяха на друго мнение, и останалите се съгласиха с тях. С това съвещанието беше разпуснато.
Хефестион, Кратер и Кен отидоха при Филота, за да проведат разпита. Царят задържа Кратер и води с него разговори, чието съдържание остана неизвестно. След това се оттегли в най-вътрешната част на шатрата си и като отпрати всички, до късна нощ остана да чака резултата от разпита.
Мъчителите поставяха вече пред Филота кай-страшните инквизиторски уреди, а той каза: „Защо се бавите да убиете този, който признава, че е неприятел и убиец на царя? Защо има нужда от изтезания? Реших това, пожелах го.” Кратер поиска и уредът да потвърди това, което Филота беше признал. Тогава го хванаха. Докато му връзваха очите и му събличаха дрехите, напразно зовеше бащините богове и законите на всички народи. Ушите им оставаха глухи. А след това го подложиха на най-ужасни мъчения, защото беше вече осъден, и правеха това само за да угодят на царя.
Измъчваха го ту с огън, ту с камшици не за да се доберат до истината, а за да го принудят да говори. Постепенно започнаха да замират не само гласът му, но и стоновете му. Когато тялото му не можеше вече да понася ударите на камшиците, той обеща, че ако прекратят изтезаването, ще каже това, което искат да узнаят. Поиска да се закълнат в живота на Александър, че ще сложат край на изтезанията и ще отстранят мъчителите. След като дадоха съгласието си, той каза: „Кажи, Кратере, какво искаш да чуеш от мене?” Кратер възнегодува, че го подиграва, и извика отново палачите. Филота започна да моли да му позволят да си поеме дъх, за да каже всичко, което знае.
Междувременно хетайрите, всички от благороден произход, и особено роднините на Парменион научиха, че Филота е подложен на изтезания. От страх пред закона на македонците, според който роднините на заговорника за убийство на царя подлежат на смъртно наказание заедно с виновника, едни сложиха край на живота си, други избягаха в планините и пустините. Ужас обхвана целия лагер. Царят узна за това вълнение и оповести, че отменя закона за смъртното наказание за роднините на съзаклятниците.Трудно е да се каже дали с истинско признание, или с лъжа Филота е искал да сложи край на мъченията. Един и същи край очаква и тези, които говорят истината, и тези, които излъжат. Впрочем, тойказа: „Вие добрезнаетеколко близък беше моят баща с Хегелох [46], който падна в боя. От него започнаха всичките ни нещастия. Защото, щом като царят заповяда да го поздравяваме като син на Юпитер, Хегелох възмутен каза: „И така, този ли да признаваме за цар, който се отказа от баща си Филип? Свършено е с нас, ако изтърпим това. Който иска да му вярврме, че е бог, презира не само хората, но и боговете. Загубихме Александър, загубихме царя. Попаднахме под властта на тиранин, нетърпим както за боговете, с които се сравнява, така и за хората, от които се отказва. Нима с кръвта си създадохме бог, който да ни презира и да не желае смъртните да му дават съвети. Вярвайте ми, че ако бъдем истински мъже, ще бъдем осиновени от боговете. Кой ще отмъсти за смъртта на Александър, чичото на този Александър? Кой след това за Архелай [47], кой за Пердика [48], които бяха убити? А нашият цар прости дори и на убийците на баща си.” Така каза Хегелох на трапезата. На следващия ден бях извикан от баща ми. Беше разстроен, а забеляза, че и аз съм тъжен. Бяхме разтревожени от това, което бяхме чули. Баща ми го извика, за да разбере дали го е казал на смях, тъй като тогава беше пиян, или това е негово убеждение. Дойде, потвърди казаното и добави, че ако се осмелим да застанем начело, той ще ни бъде първият съучастник, а ако ни липсва смелост, той ще си състави свой план. Парменион сметна, че докато Дарий е жив, това не бива да става, тъй като от убийството на Александър щеше да се възползува врагът. След като Дарий бъде свален, като награда на убийците на Александър щяха да се паднат Азия и целият Ориент. Планът беше приет и беше дадена дума за вярност. Колкото се отнася до Дими, не зная нищо, но разбирам, че след моето признание никаква полза не ще ми донесе това, че не съм участник в замисленото престъпление.”
Палачите приближиха отново уредите и започнаха да нараняват устата и очите му, като настояваха да признае и това престъпление. Те настояха да разкаже как е трябвало да осъществят плана си. Той отговори, че са се опасявали да не би Александър да се задържи в Бактра, а седемдесетгодишният му баща, оглавяващ голяма войска, да умре. Тогава Хегелох, лишен от неговата помощ, няма да има повод да убие царя, за да осъществи плана си. Но към настоящия заговор неговият баща не е имал никакво отношение. Ако не вярват, нека продължат да го измъчват, въпреки че повече не може да издържа мъките.
Водещите разпита решиха, че е казал истината, и се върнаха при царя. Той заповяда на следващия ден да се разгласят показанията на Филота, а него да го пренесат, защото не можеше да ходи.След като Филота призна всичко, въведоха Деметрий, който беше посочен като участник в заговора. Упорито и непоколебимо той отричаше да е замислял каквото и да било против царя. Дори предлагаше и него да сложат на уредите за измъчване.Филота обгърна с поглед всички и зърна някой си Калан, който стоеше близо до него. Той го извика да се приближи. Объркан, той отказа да дойде по-близо, но Филота му каза: „Ще търпиш ли Деметрий да лъже и отново да започнат да ме измъчват?”
Калан пребледня. Македонците помислиха, че Филота иска да опетни невинен, понеже младежът не беше споменат и от самия него при изтезанията. Като се видя заобиколен от царските телохранители, Калан призна, че и Деметрий, и той са участвували в съзаклятието. Всички, споменати от Никомах, по бащиния обичай бяха убити с камъни.
Така Александър преодоля тази голяма опасност не само за живота си, но избягна и това да го намразят. Парменион и Филота, най-първите от приятелите му, не можеше да бъдат осъдени, ако не беше доказана вината им и цялата войска не бе възнегодувала. Последиците от това дело бяха двояки: докато Филота отказваше вината си, изглеждаше, че изтезанията са много жестоки, а след признанието му той не намираше състрадание дори и от своите приятели.

41.
ПРОЦЕСЪТ ПРОДЪЛЖАВА
Под влияние на разкритията за престъплението на Филота войниците считаха, че заслужено е наказан със смърт. Но сега, след като вече го нямаше, негодуванието отстъпи място на съчувствието. Вълнуваха ги знатният произход на младежа и старостта на бащата — вече напълно осиротял. Парменион пръв беше отворил за царя пътя към Азия, бил му е винаги другар в опасностите, в строя винаги е командувал единия фланг, а е бил и пръв приятел и на Филип. Беше толкова верен на Александър, че той не потърси никого другиго да му съдействува в убийството на Атал.
Такива разговори се водеха от войниците и за тях се донасяше на царя. Макар и да не го тревожеха много, той разбираше, че вредата от бездействието се отстранява само с дела. Затова заповяда всички да дойдат пред преторията. Щом разбра, че повечето са дошли, излезе пред събранието. Явно по предварителна уговорка с царя Атархий започна да настоява да се доведе Александър от Линцестида . Още преди Филота той беше замислял да убие царя. Наклеветен от двама доносници, както но-горе споменахме, вече трета година беше в окови. Със сигурност се знаеше, че е бил съмишленик на Павзаний в заговора за убийството на Филип, но понеже пръв беше поздравил Александър като цар, беше се отървал от смъртно наказание, но не и от подозрение. А и молбите на тъста му Антипатер бяха отложили справедливия гняв на царя. Гноясалата рана сега отново се беше възпалила, тъй като страхът от настоящата опасност възобнови спомена за старата.
Изведоха Александър от Линцестида под стража и въпреки че цели три години беше подготвял защитата си, сега, като му заповядаха да говори, само заекваше и трепереше и каза малко от това, което беше намислил да каже. Накрая паметта му изневери и разумът му го напусна. Никой не се усъмни, че уплахата е признак на вина, а не на забрава. И докато още се мъчеше да си спомни, войниците, които стояха най-близо до него, го намушкаха с копията си.
Отнесоха трупа му. Царят заповяда да въведат Аминта и Симий. Най-малкият им брат Полемонт, след като беше узнал, че Филота е разпитван чрез мъчения, беше побягнал.
Аминта и Симий бяха най-близки на Филота от всичките му приятели. С негова препоръка бяха издигнати до големи и почетни длъжности. Царят си припомни, че са били привлечени от него много старателно, и затова не се съмняваше, че се били съучастници и в последния му престъпен план.
Царят заяви, че отдавна се е усъмнил в тях по повод на едно писмо от майка му, с което тя го предупреждавала да се пази от тях. Тогава не повярвал, че имат лоши намерения, но сега, при наличието на ясни доказателства, е заповядал да бъдат оковани. Няма съмнение, че преди да се разкрие заговорът, те са имали тайна среща с Филота. А и брат им, избягал по време на следствието срещу Филота, се е саморазобличил. Припомни си как неотдавна, въпреки обичая, под прикритието на изпълняваната от тях длъжност те, като изтласкали другите, се приближили до него без какъвто и да било повод. Учуден, че постъпват на стража, преди да им е дошла смяната, и стреснат от тяхното смущение, бърже се отдръпнал при телохранителите, които вървели след него. Упрекна и Аминта за неотдавнашното му лошо отношение към писаря на конницата Антифан. Преди още да се разкрие заговорът на Филота, Антифан поискал от Аминта според обичая да отдели от конете си за тези, които са загубили своите. Аминта надменно бил отвърнал, че ако Антифан не се откаже от искането си, скоро ще разбере с кого си има работа. Тези нагли и безразсъдни думи, подхвърлени по отношение на царя, се сторили на Антифан очевидно указание за престъпни намерения. Александър твърдеше, че ако това е истина, те заслужават наказанието, което получи Филота, а ако е лъжа, трябва да докажат, че са невинни.
Въведоха и Антифан. Той потвърди случката с непредадените коне и разказа за високомерните заплахи. След като получи разрешение да говори, Аминта помоли:
„Ако царят се съгласи, моля нека ми бъдат свалени оковите, докато говоря.” Царят заповяда да бъдат развързани и двамата и освен това да се даде на Аминта копието, тъй като той настояваше да му бъде върнато оръжието на телохранител. Аминта взе копието в лявата си ръка и като се отмести оттам, където малко преди това беше трупът на Александър от Линцестида, започна: „Каквато и участ да ни заплашва, царю, ще ти признаем, че ако е щастлива, ще сме задължени на тебе, а ако е неблагоприятна — на съдбата. Ние говорим пред съда и духом, и телом свободни п без да се страхуваме от предварително взето решение, защото ти ни върна оръжието, скоето обикновено те придружавахме. От обвинението не се боим. Ще престанем да се боим и от съдбата. И моля те позволи ми най-напред да се защитя от това, в което ме упрекна най-накрая.
Ние, царю, не сме били посветени в никакъв заговор и не сме те оскърбявали. Ти отдавна си надвил всякакви опасения от човешката завист, освен ако не се опасяваш, че аз с ласкателство ще поискам да изкупя някакво предишно злословие. И ако е бил долавян понякога по-суров глас на твой войник, изостанал от отряда или отклонил се от бойния строй, или пък за да лекува в палатката раните си, то ние с делата си сме заслужили да отдадеш това по-скоро на обстоятелствата, отколкото на волята ни. Когато и каквото нещастие и да се случи, всички сме виновни. Готови сме тогава да се изправим един срещу друг, ако и да няма между нас никаква омраза. Та нали и децата ненавиждат родителите си, когато не изпълняват желанията им. Обратно — когато ни отрупват с дарове, когато се връщаме претоварени с плячка, кой може да бъде недоволен? Кой може да ограничи възторга ни? У войниците няма мярка нито в негодуванието, нито в радостта. Всеки успех ни разпалва. Ние се караме, хвалим се, окайваме се, гневим се — накъдето ни поведе случаят. Днес сме готови да тръгнем към Индия и Океана, утре ни обхваща мъката по жените, децата и отечеството. Но даденият с тръбата сигнал слага край на такива размишления и разговори. Всички се втурваме в бойните редици и колкото гняв се е събрал в палатките, го изливаме върху главата на неприятеля. О, ако и Филота беше сгрешил само на думи!Но да се върна към това, в което ни обвиняват. Не ще отричам дружбата, която ни свързваше с Филота, и ще призная, че ние извлякохме от нея голяма полза за себе си. Или се учудваш, че ние обичахме Филота, сина на Парменион, който надминава с достойнството си почти всички твои приятели и който ти желаеше да бъде най-близо до тебе? В името на Херкулеса, ако искаш да знаеш истината, царю, ти си причина за опасността, която ни заплашва. Кой друг освен ти самият заставяше тези, които желаеха да ти се харесват, да се обръщат към Филота? Препоръчани от него, ние спечелихме твоето приятелство. До тебе беше този, чиято благодарност можехме да очакваме и от чийто гняв трябваше да се боим. Ако не по твое искане, то нали по твоя препоръка ние се заклехме, че ще имаме общи приятели или врагове? Обвързани с тази клетва, можехме ли ние да страним от този, когото ти предпочиташе пред всички? И така, ако това е престъпление, ти ще намериш в цялата войска много малко невинни и дори никого. Защото всички желаеха да бъдат приятели на Филота, но не всички можеха да постигнат това. И ако не правиш разлика между приятели и участници в заговора, не ще можеш да разкриеш истината и да разграничиш приятелите си от онези, които само са желаели да изглеждат такива.
Кое, смяташ, е указание за участие в съзаклятието? Както виждам, това, че един ден преди разкриването му Филота е разговарял с нас приятелски и без свидетели. Аз не бих могъл да се оправдая, ако един ден преди това съм променил каквото и да е от стария си начин на живот и навици. Но ако сме го направили както през всички останали дни, така и в онзи ден, в който той е заподозрян, то навикът измива вината.
Казват, че не сме дали коне на Антифан един ден преди да бъде разкрит Филота. Ако Антифан иска да хвърли върху нас подозрение за това, че точно в този ден не сме му дали конете, той не би оправдал и себе си, тъй като е пожелал това точно в този ден. Трудно е да се реши кой е виновен, ако, разбира се, не се вземе предвид и фактът, че който пази своето, постъпва по-правилно от този, които иска чуждото. Впрочем, царю, отначало имах десет коня. Осем от тях Антифан вече беше разпределил между тези, които бяха загубили своите, тъй че за мене бяха останали само два. Бях принуден да ги задържа, докато този горд и несправедлив човек не пожела да ми ги
....................................................

42.


вземе. Бях принуден да ги задържа, за да не стана пехотинец. Не ще отрека и това, че съм говорил свободно с най-ненавистен човек, присвоил си правото да разпределя чуждите коне между тези, които ще влизат в бой. И се стигна дотам в злините: аз да оправдавам думите си едновременно и по отношение на Александър, и по отношение на Антифан.
А майка ти? За бога! Писала ти, че ние сме твои врагове. Дано да беше по-разумно загрижена за сина си и да не беше обезпокоявала душата си с напразни тревоги! Защо не ти обясни причината за страха? Защо не посочи кой ни е наклеветил? О, нещастен аз! Може би е по-безопасно да мълча, отколкото да говоря! Но докъдето и да стигнат нещата, предпочитам да съм недоволен по-скоро от думите, с които се защищавам, отколкото от извършеното от мене. Ще признаеш едно, което искам да ти кажа: ти си спомняш, че когато ме изпращаше да доведа от Македония войници, ми каза, че много младежи, здрави и прави, се укриват в дома на майка ти. Даде ми наставления да не се съобразявам с волята на никого освен с твоята и да ти доведа отклонилите се от военна служба. Това нещо аз изпълних, и то с по-голяма смелост, отколкото беше в мой интерес, като се съобразих със заповедта ти. Доведох Горгий, Хекатей, Горгидан , които ти служат добре. И тъй, има ли по-несправедливо нещо от това аз да бъда наказан, защото съм изпълнил заповедта, когато при неподчинение трябваше да понеса наказание според закона. Защото няма никаква друга причина твоята майка да ни преследва, освен че поставихме твоя интерес пред уважението към жената майка. Доведох ти шестхилядна македонска пехота и шестстотин конници. Част от тях нямаше да ме последват, ако бях по-отстъпчив. Редно е ти да успокоиш майка си, защото ти си причина тя да се гневи на нас.”
Докато Аминта говореше, ето че неочаквано пристигнаха тези, които бяха настигнали забягналия му брат Полемонт, за когото споменах по-горе. Връщаха го окован. Враждебно настроеното събрание едва можа да бъде спряно да не започне по обичая да хвърля върху него камъни. Той без какъвто и да било страх каза: „Нищо не моля за себе си, само не обвинявайте братята ми за моето бягство! Ако това не може да се докаже, съдете мене! И подозрението върху тях се намалява от това, че избягах сам.” Така говореше младежът и трогна цялото събрание. Всички зарониха сълзи, променили внезапно настроението си към него, тъй че всичко, което преди му донася нле вреда, се обърна в негова полза. Беше юноша от отряда на конниците, когото страхът пред мъченията на Филота беше прогонил. Изпратените от Александър хора да го догонят го бяха настигнали, когато се колебаел дали да се върне, или да продължи да бяга. Плачеше и се удряше по главата. Страхуваше се не толкова за себе си, колкото за своите братя, които се намираха в опасност. Вече беше трогнал и царя, а не само събранието, когато единият му брат, като го погледна гневно, извика: „Безумецо! Трябваше да плачеш тогава, когато пришпорваше коня и побягна от братята си. Нещастнико, защо и откъде бягаш? Ти си причина аз от обвинен да се превърна в обвинител.”
Полемонт признаваше, че по-тежко е прегрешил спрямо братята си, отколкото спрямо себе си. Тогава нито със сълзи, нито с викове можаха да успокоят тълпата, която изразяваше настроението си. Чуваше се само едно — царят да пощади невинните и смели мъже. Приятелите му използуваха възможността да предизвикат състрадание и със сълзи на очи започнаха да молят царя. Накрая, след като се въдвори тишина, Александър каза: „И аз самият по свое собствено решение освобождавам Аминта и братята му. И бих желал вие да забравите за тази моя добрина, а преди всичко да помните избягнатата опасност. Върнете се при мене със същото доверие, с каквото и аз се отнасям към вас. Ако не бях разследвал това, което ми беше донесено за вас, можеше да бъда заподозрян в лицемерие. По-добре е да бъдете справедливо оправдани, отколкото подозирани. Имайте предвид, че никой не би могъл да бъде освободен, ако не се оправдае пред съда. Ти, Аминта, прости на брат си. Това ще бъде и за мене доказателство, че ти искрено се връщаш при мене!”
Александър разпусна събранието и заповяда да извикат Полидамант . Той беше особено близък на Парменнон. В строя обикновено стоеше до него. И сега, макар и да влизаше в преторията с чиста съвест, все пак когато царят го накара да му доведе братята си, за които поради младостта им не знаеше нищо, увереността му се превърна в безпокойство. Разтревожен, премисляше по-скоро в какво са могли да се провинят, отколкото с какво да ги оправдава.
Телохранителите, както им беше заповядано, вече ги въвеждаха, когато царят заповяда да дойде по-близо до него прежълтелият от страх Полидамант. И като отстрани всички останали, му заговори: „Всички сме засегнати еднакво от престъплението на Парменион, но най-много аз и ти, които той излъга под сянката на приятелството. Тон трябва да бъде настигнат и наказан. Виж колко голямо доверие ти имам — реших да те използувам като помощник. Заложници, докато извършиш това, ще бъдат братята ти. Ще отпътуваш за Мидия и ще отнесеш на управителите писма, написани собственоръчно от мене. Необходимо е да се бърза, за да изпреварим мълвата. Желая да стигнеш там през нощта, а на следващия ден да изпълниш това, което ще бъде написано в писмото. На Парменион също ще занесеш две писма: едното написано от мене, другото — от името на Филота. Неговият пръстен с печат е в мои ръце. Ако бащата повярва, че е подпечатано от сина му, твоето пристигане не ще го изплаши.” Освободен от големия страх, Полидамант обеща да извърши повече, отколкото се искаше от него. И похвален, и подкупен от обещанията, съблече дрехата, която носеше, и облече арабска. Като придружители му бяха дадени двама араби, чиито жени и деца останаха също при Александър като залог за верността им.Вървяха на камили през места, запустели поради липсата на вода. Пристигнаха на единадесетия ден, както беше предварително уточнено. Преди да съобщи за пристигането си, Полидамант облече македонското си облекло и по време на четвъртата нощна стража пристигна в палатката на Клеандър , който беше тук царски наместник. След връчването на писмата решиха на разсъмване да се срещнат пред жилището на Парменион.
Полидамант беше предал вече и на другите военачалници писмата от царя. Готвеха се да отидат при Парменион, комуто беше съобщено, че е дошъл Полидамант. Зарадван от идването на приятеля си и любопитен да узнае какво прави царят, тъй като отдавна не беше получавал от него писмо, Парменион заповяда да го въведат.В оазисите на тази страна има уединени, но обширни горички, засадени от човешка ръка. Там отпочиват царете и сатрапите им. Парменион се разхождаше в гората заедно с пълководците, на които чрез писмата на царя беше наредено да го убият. Изчакваха момента, когато Парменион ще започне да чете предадените му от Полидамант писма. А той, още преди пълководецът да го съзре, зарадван се спусна да го прегърне. Поздравиха се мълчаливо и Полидамант му предаде писмата на царя. Разпечатвайки първото писмо, Парменион попита какво прави царят. Онзи му отговори, че ще разбере от писмото. След като го прочете, Парменион каза: „Царят подготвя експедиция към страната на арахозите [6]. Смел човек е и никога пред нищо не се спира. Но нека отделя време и за здравето си, след като е придобил толкова голяма слава.” След това започна да чете другото писмо, написано от името на Филота. Беше твърде много зарадван, което личеше и по лицето му. Тогава Клеандър прободе хълбока му с меч, а след това отряза главата му. Другите също намушкаха безжизненото вече тяло.Телохранителите, които стояха в окрайнините на гората, узнаха за убийството и неосведомени за причината, изтичаха в лагера и вдигнаха на крак с тревожното известие войниците. Всички с оръжие в ръка се спуснаха към горичката, в която се извърши убийството. Те крещяха, че ако не им бъдат предадени Полидамант и останалите участници в убийството, ще съборят стената, която обграждаше горичката, и ще пролеят кръвта си за своя военачалник. Клеандър заповяда да пуснат при него командирите и им прочете писмото на царя до войниците — за заговора на Парменион и за молбата му да отмъстят за него. Като разбраха волята на царя, негодуванието им изчезна. Може да се каже, че беше предотвратен истински бунт. Повечето войници си отидоха. Останаха няколко души, които помолиха да им се разреши да погребат трупа. Дълго Клеандър не им разрешаваше, понеже се страхуваше да не засегне царя. После прецени, че това може да предизвика недоволство, и им позволи да погребат трупа. Главата изпратиха на Александър.Такъв беше краят на Парменион, прославен както във военно, тъй и в мирно време. Много дела доведе до щастлив край без царя, а царят без него не беше извършил нито един подвиг. Угаждаше на царя, който изискваше пълно подчинение в името на собственото си щастие. Седемдесетгодишен, Парменион изпълняваше задълженията на млад пълководец, а често и на обикновен войник. Разумен в решенията си, сръчен, обичан от командирите, а още повече от обикновените войници. Дали тези неща го бяха тласнали към жаждата за власт и бе станал толкова подозрителен, може само да се спори, тъй като не можеше да се докаже, че е истина. Съмнително е и друго — дали Филота, сломен от мъченията, беше казал истината. Това не можеше да се провери. Той може да е потърсил край на мъките в лъжата, факт, все още скорошен, за да може да се забрави.
Александър реши, че трябва да отстрани тези, които открито скърбяха за Парменион, и ги отдели от останалата войска. Постави им за командир Леонид , който някога беше най-близък другар на Парменион. Бяха същите, които царят отдавна вече подозираше. Защото, за да изпита настроението на войниците, беше ги убедил, когато пишат писма на близките си в Македония, да ги предават за по-сигурно на царските куриери. Всеки войник откровено беше писал до близките си това, което чувствуваше. Едни бяха писали, че военната служба им тежи, но повечето — че вече не им тежи. Така бяха заловени писмата и на доволните от царя, и на недоволните. Тези, които случайно бяха писали в писмата си за тежестите на военната служба, царят заповяда да ги настанят в отделен лагер. Така можеше да използува силите им в боя, същевременно да попречи волнодумството им да достига до доверчивите уши на другите. Това решение, може би безразсъдно, защото най-храбрите младежи бяха много засегнати от тази обида, все пак беше от полза за царя. Никой не се хвърляше в боя така, както тези войници. Подтикваше ги храбростта им и желанието да измият позора, както и това, че в толкова малобройна кохорта подвизите им не можеше да останат незабелязани.

43.
ПО СЛЕДИТЕ НА БЕС



След като уреди тук работите и постави за сатрап на дрангите Арзам , Александър заповяда да обявят, че предстои поход към страната на аримаспите , които сега се наричаха евергети . Те бяха променили името си от момента, когато бяха подпомогнали с храна и покрив изтощената от студ и глад армия на Кир. В тази област Александър пристигна на петия ден. Узна, че Сатибарзан, който беше минал на страната на Бес, се е отправил с конница отново към земята на арианите . Царят изпрати срещу него Каран , Еригий с Артабан и Андроник . След тях вървяха шест хиляди гръцки пехотинци и шестстотин конници. В продължение на шестдесет дена той уреди положението при племето на евергетите, като им даде огромна сума пари като награда за изключителната им вярност към Кир. Той остави тук начело Амедин , който преди е бил писар на Дарий, и покори и арахозите. Там го посрещна войската, която преди беше под командуването на Парменион. Беше шестхилядна редовна македонска войска с двеста души представители на аристокрацията, петстотин гърци пехотинци и шестстотин конници — без съмнение, цветът на въоръжените сили на царя. За управител на арахозите беше назначен Менон. Тук остави четири хиляди пехотинци и шестстотин конници за гарнизон.
Александър навлезе с войската си в земите на племе, малко известно дори на съседите му, което не поддържаше търговски връзки с никого. Наричаха ги парапанисади . Най-дивото човешко племе дори между варварите. Студеният климат беше направил характера на хората суров. В по-голямата си част областта им спада към студената северна зона, на запад граничи с Бактрия, а южната и част се спуска към Индийско море. Строят си колиби от кирпич. Понеже земята е бедна на строителен материал дори и по планинските храбети, строят ги чак догоре от кирпич. Впрочем, строежът долу е по-широк, с изграждането нагоре постепенно се стеснява, а най-горе наподобява кила на кораб. Оттам през специално оставен отвор влиза светлината. Лозите и овощните дървета са приспособени към този суров климат. Парапанисадите държат лозите през цялата зима засипани с пръст. Когато земята започне да се показва изпод топящия се сняг, те ги разравят. Впрочем, такъв дълбок сняг, скован от почти непрекъснат студ и мраз, покриваше земята, че не можеше да се види никаква следа нито от животни, нито от птици. Мъглата, подобна повече на нощ, отколкото на ден, не позволяваше да се различават и най-близките неща.
В тази страна, лишена от нормални условия за човешки живот, войската изтърпя всевъзможни злини: глад,
студ, умора, отчаяние. Мнозина уби заледеният сняг, на мнозина премръзнаха краката, на повечето пострадаха очите. Студът беше гибелен, защото бяха преуморени. От мраза загубваха сили и се просваха на снега. Студът така ги сковаваше, че и да се опитваха, вече не можеха да се вдигнат. Заспалите биваха разбужданн от другарите им. Нямаше друго средство за спасението им, освен да бъдат принудени да вървят. Само тогава жизнената топлина се разнасяше по тялото им и се възвръщаше силата им. Който успееше да стигне до колибите на варварите, бързо се възстановяваше. Мъглата беше толкова гъста, че само по дима можеха да откриват къде са колибите.
Варварите, които никога дотогава не бяха виждали в своята земя чужденци, щом ги съзряха въоръжени, обезумяха от страх, изнасяха всичко, каквото имаха в колибите, и им се молеха да пощадят живота им. Царят обхождаше войската си пеша, вдигаше някои от легналите, а други, които го следваха трудно, подкрепяше. Ту в първите редици, ту в средата или най-отзад — навсякъде помагаше. Най-после достигнаха до по-обитаеми места, където войската получи в изобилие храна за възстановяване на силите си, а дори и за из път. Пристигнаха в лагера и изостаналите.
Оттук войската потегли към планината Кавказ, която с билото си разделя Азия. От едната страна приближиха до Киликия, от другата — до Каспийския залив, реката Аракс и пустинята на Скития. Планината Тавър, втора по големина след Кавказ, е успоредна на нея. Тя започва от Кападокия, минава покрай Киликия и се свързва с Арменските планини. Така билата, като че ли допиращи се, образуват непрекъснат хребет, от който водят началото си почти всички реки на Азия: едни текат към Червено море, други — към Каспийско (Хирканско) или към Понтийско.
Войската премина Кавказ за седемнадесет дена. Тук се издига скала, обиколката на която е десет стадия, на височина е повече от четири стадия и е надвиснала над морето. Според преданието на нея е бил прикован Прометей. Избрана беше местност за основаване на нов град в подножието на планината. Седем хиляди от най-старите македонци и войниците, вече негодни за военна служба,получиха разрешение да се заселят в него. И него жителите нарекоха Александрия .
Бес, уплашен от бързото напредване на Александър, направи жертвоприношения съгласно обичаите на разните племена. По време на един пир разговаряше с приятелите и военачалниците си за войната. С глави, доста размътени от хубавото вино, те започнаха да надценяват силите си и да говорят презрително ту за безразсъдството на неприятеля, ту за малочислеността му. Особено дързък на думи, горд от придобитата чрез престъпление власт и едва владеейки се, Бес започна да приказва, че немарливостта на Дарий е допринесла за победата на портивника; че се е устремил към най-тесните проходи на Киликия, докато е можел да увлече с отстъпление непредпазливите в места, защитени от природата; че в тези места има толкова реки и толкова пещери в планината, че обърканият неприятел не само не би могъл да избяга, но дори и да се върне; че той е решил да се оттегли към зогдияните; че река Окс ще се изпречи като стена пред неприятеля, а в това време той ще получи помощ от съседните племена. Бес говореше, че ще му дойдат на помощ хоразмите , дахите, саките , индите и даже скитите, населяващи земите отвъд река Танаис. Между тях няма нито един толкова нисък, че раменете му да не се изравнят с темето на македонския войник. Пияните се развикаха, че единствено това е най-полезно. А Бес нареждаше да се разлива вино и да пият за предстоящата му победа над Александър.
На този пир присъствуваше мидиецът Гобар , сръчен фокусник в магическото изкуство — ако това е изкуство, а не измама на глупавите хора. Той беше умерен и честен човек. Преди това беше казвал, че за роба е по-полезно да се подчинява на заповедите, отколкото да дава съвети, а сега настоятелно започна да твърди, че тези, които убеждават в истината другите, както и тези, които трябва да се подчиняват, с празни приказки само си навличат неприятности. Бес му заповяда да говори без страх. Даже му подаде чашата, която държеше в ръцете си. Гобар я взе и започна: „Природата на човека може да се нарече превратна, тъй като всеки вижда по-малко своите недостатъци, отколкото чуждите. Съмнителни са съветите на тези, които убеждават другите в своя полза. Лъже ги един път страхът, друг път — страстта, понякога —самомнителността. Това се отнася и за тебе. Ти смяташ, че което си измислил сам, е или единствено, или най-доброто. Голям товар държиш на главата си — царска корона. Този товар или трябва да го носиш умерено, или това, което искаш да отдалечиш от себе си, ще рухне върху тебе. Имаш нужда от разсъдък, а не от буйство.” Прибави след това разни разпространени у бактрианите пословици, че „страхливото куче по-силно лае”, че „най-дълбоките реки текат най-тихо”. Това показва, че и у варварите може да има мъдрост.
С тези думи Гобар привлече върху себе си вниманието на присъствуващите. След това изложи мнението си, повече полезно, отколкото приятно за Бес: „Пред вратата на двореца ти е най-бързият цар. Той ще вдигне войската си в поход по-бързо, отколкото ти масата. Сега събираш войски от бреговете на Танаис и ще разчиташ на реките като преграда. Нима смяташ, че неприятелят не ще те последва, накъдето и да побегнеш? И на двамата пътят ви е общ, но за победителя е по-сигурен. Можеш да смяташ, че страхът е силен, но надеждата е по-бърза. Защо не се опиташ да спечелиш благосклонноста на по-силния и не се подчиниш на неговата власт? Като се предадеш, не щели имаш по-добра съдба, отколкото като пленник? Сега държиш чужда власт, откоято можеш лесно да се откажеш. Би могъл да станеш законен цар, но само когато пожелае този, който може и да ти даде властта, и да ти я вземе. Това решение единствено е празилно и е излишно да го обсъждаш по-нататък. Добрият кон се направлява даже и със сянката на камшика, а ленивият не може да се подкара и от шпорите.”
Поради буйния си характер, а и под действието из виното Бес изпадна в такава ярост, че едва беше задържан от приятелите си да не убие Гобар — беше стиснал вече късия персийски меч. Скочи бързо от трапезата, вън от себе си. Гобар се изплъзна в бъркотията и избяга при Александър.
Бес разполагаше с осем хиляди бактриански войници. Те вярваха, че поради лошия климат македонците ще се отправят за Индия, и послушно изпълняваха заповедите на Бес. Но след като се разбра, че Александър приближава, всички оставиха Бес и се разпръснаха по своите села. С малцината, които не му измениха, той премина река Окс и изгори лодките, с които я беше преминал, за да не се използуват от противника. След това започна да събира нови войски сред зогдианите.
Александър беше преминал Кавказ, както казахме по-горе, но недостигът на храни едва не предизвика глад сред войските му. Мажеха телата си със сок от изстискан сусам вместо с масло. Една амфора от този сок се оценяваше на двеста и четиридесет денара, една амфора мед — на триста и деветдесет денара, а една амфора вино — на тридесет денара. Пшеница нямаше или почти никъде не се намираше.
Варварите наричаха сири зърнохранилищата си. Те ги замаскирваха така изкусно, че освен тези, които са ги заровили, никой да не може да ги открие. В тях бяха скрили храните си. Поради недостига на жито войниците се хранеха с речна риба и треви. Когато и тази храна се свърши, получиха заповед да колят впрегатния добитък. С неговото месо поддържаха живота си до пристигането си в земите на бактрианите.
Природата на Бактрия е богата и разнообразна. В някои области овощните дървета и лозята дават в изобилие сладки плодове. Много извори оросяват почвата. Където почвата е по-плодородна, засяват я с житни култури, а другата оставят за паша на добитъка. Голяма част от територията на Бактрия обаче е безплодна пустиня. Напуканата от сушата земя не може да ражда каквото и да било за храна на човека. Като задухат ветровете откъм морето, измитат и тънкия слой пясък, останал в равнината. Натрупан на купчини, тогава пясъкът прилича отдалеч на големи възвишения и по него се губят и най-малките следи от път. Тези, които минават през тези равнини, подобно на корабоплавателите наблюдават през нощта звездите и по движението им се ориентират за пътя. Затова по-желана беше тъмнината на нощта, отколкото светлината на деня. Денем тази област е непребродима, понеже няма следи, по които да се върви. А и вятърът, който идва откъм морето, ако изненада някого, го засипва с пясък. Където почвата е по-плодородна, там има много хора и коне.Бактрианите бяха набрали войска от тридесет хиляди конници. Самата Бактра, център на тази област, е разположена в подножието на планината Парапанис. Река Бактра тече покрай скалите. Тя е дала името на града и на областта.
Александър се разположи на постоянен лагер. Тук дойде известие от Гърция за отцепването на пелопонесците и лаконците. Те още не бяха победени, когато тръгваха вестителите, които щяха да му съобщят за началото на тяхното въстание. Възникна и друга опасност: скитите, които населяват земите отвъд река Танаис, наближаваха, повикани на помощ от Бес. В същото време дойдоха известия и за боевете, които Караний и Еригий водеха в земите на арианите. Завързало се сражение между македонци и ариани. Начело на варварите бил беглецът Сатибарзан. Той, като видял, че при равни сили сражението се води вяло, изскочил с коня си пред първите бойни редици, свалил кожения шлем от главата си и заповядал да не хвърлят повече стрели. След това приканил на двубой да се сражава с него който пожелае — боец срещу боец — и заявил, че ще бъде в боя с открита глава. Македонският вожд Еригий не издържал на предизвикателството. Той бил доста възрастен, но по сила на духа и тялото не отстъпвал на никого от младежите. Той свалил шлема си, показал бялата си коса и казал: „Дойде денят, в който или с победа, или с честна смърт трябва да покажа какви приятели и войници има Александър.”Без да говори, подкарал коня си срещу неприятеля.
Могл о е да се помисли, че е дадена заповед войниците и от двете страни да спрат мятането на стрели. Дори отстъпили назад и оставили свободно място за двубоя, очаквайки напрегнато резултата, загрижени не само за вождовете, но и за своята съдба, която сега зависела от чуждия жребий. Пръв варваринът хвърлил копието си, което Еригий избягнал с леко навеждане на главата. Той пришпорил коня и забил смъртоносното македонско копие в гърлото на варварина така, че излязло отзад на врата му. Варваринът полетял да падне от коня си, по все още продължавал да се бие. Еригрий забил за втори път измъкнатото от врата на врага копие. Сатибарзан го обхванал с ръце, с което подпомогнал удара на противника и ускорил смъртта си. След като загубили вожда си, когото били последвали повече от необходимост, отколкото по своя воля, а и не били забравили великодушието на Александър към тях, варварите предали оръжието си на Еригий.
Александър се зарадва от това известие, но по отношение на спартанците не остана равнодушен. Все
пак........................................................................................................

44.


великодушно понесе отцепването им. Каза, че те не са се осмелили да разкрият намеренията си, преди да узнаят, че той е пристигнал до границите на Индия. И поведе войската си да догонва Бес. Насреща му се зададе Еригий с главата на варварина — най-хубавия трофей по време на война.
Александър предаде Бактрианската област на Артабан и остави там достатъчно припаси и войски. С отбрана леко въоръжена войска сам навлезе в земите, изоставени от зогдианите . Движеха се нощно време. Липсата на вода разпалваше предварително жаждата у войниците по-скоро поради отчаянието им, отколкото от потребността да пият. На около четиристотин стадия нямаше никаква вода. Лятното слънце нагорещяваше пясъците и непрекъснат жар изгаряше всичко. След това мараня закриваше светлината и забулваше равнините. Нощното пътуване все пак беше по-поносимо. Облекчаваха ги росата и утринният хлад. Жегата настъпваше още на разсъмване. Засухата изпиваше всяка влага: устата пресъхваха, стомахът започваше да пари.
Отначало започнаха да отпадат духом, после и телом. Трудно беше и да спират, и да продължават да вървят. Някои, предупредени от местните жители, се бяха запасили свода, която за кратко време утоляваше жаждата. Но със засилването на горещината тя отново се разпалваше и войниците започнаха да проверяват колко вино или масло има у всекиго. Сладостта от изпитото вино беше толкова голяма, че не се замисляха за последствията. С натежали от изпитото вино глави нито можеха да държат оръжието си, нито да вървят. Тези, които нямаха вино, се чувствуваха по-щастливи, защото другарите им започнаха да повръщат.
Александър беше много изплашен от тези големи бедствия. Приятелите му започнаха да настояват да помнели и за себе си, тъй като само неговото мъжество можеше да укрепи отслабващите вече войници.
Двама войници, изпратени напред да огледат мястото за лагер, се втурнаха насреща му с пълни мехове вода, за да подкрепят синовете си, които бяха в същия отряд. Изправиха се точно пред царя. Единият от тях развърза меха, напълни съда, който носеше, и му го поднесе. Той го взе, но запита за кого носят водата. Като разбра, че я носят за синовете си, им върна съда и каза: „Не мога да си позволя да пия само аз, а не мога и да разделя това малко количество между всички. Дайте я на децата си, понеже сте я донесли за тях.”
Надвечер Александър стигна, и то само с авангарда, до река Окс. По-голямата част от войската не беше в състояние да го следва. Заповяда да запалят на висок хълм огън, та тези, които трудно вървят, да разберат, че не са далеч от лагера. Заповяда на войниците от авангарда бързо да се подкрепят с храна и вода, едни да напълнят мехове, други — каквито намерят съдове и да помогнат на другарите си. Тези, които бяха пили без мярка, започнаха да дишат тежко и да умират. Техният брой беше по-голям, отколкото бяха загубвали в което и да е сражение. Александър, все още облечен в ризница, без да се подкрепи нито с вода, нито с храна, пропускаше край себе си войниците. Оттегли се на почивка едва след като мина цялата войска. Цялата нощ бодърствуваше и я прекара заедно с дежурните стражи.
И следващият ден не беше по-лек, тъй като нито имаше плавателни съдове, нито можеше да се построи мост. Край реката не можеше да се намери какъвто и да било дървен материал. Затова раздаде на войниците мехове и те ги натъпкаха колкото се може повече със слама. Легнали върху тях, те започнаха да минават реката. Преминалите първи заставаха на стража, докато и останалите преплуват реката. Така на шестия ден успя да прекара цялата си войска на отсрещния бряг. Беше решил да продължи преследването на Бес, когато узна какво е станало при зогдианите.
От всичките приятели на Бес на най-голяма почит беше Спитамен . Измяната спрямо когото и да било не може да се оправдае с никакви заслуги. По отношение на него можеше да се сметне по-малко престъпна, понеже бе проявена към Бес, убиеца на своя цар. Спрямо него всички средства бяха оправдани.
Отмъщение за Дарий — това му беше послужило като предлог, за да устрои заговор. Спитамен ненавиждаше Бес не толкова заради престъплението му, колкото заради щастието му. Като разбра, че Александър е преминал река Окс, привлече за свои съмишленици Датаферн и Катан , в които Бес имаше най-голямо доверие. Те се съгласиха с готовност. Избраха осем измежду най-силните младежи и си послужиха с хитрина: Спитамен се отправи при Бес и
насаме му каза, че Датаферн и Катан са устроили срещу него заговор да го предадат жив на Александър и че той ги е заловил и ги държи в окови. Бес му благодари за тази голяма услуга и заповяда да бъдат доведени виновниците, за да ги накаже със смърт.
Участниците в заговора бяха доведени с привидно завързани ръце. Бес ги изгледа и се надигна, за да ги убие. Те престанаха да се преструват и го заловиха. Поставиха го в окови, свалиха от главата му царската корона и разкъсаха дрехата, която беше взел от убития Дарий. Той крещеше високо, че боговете му отмъщават за престъплението. Добавяше, че заговорниците са не само врагове на Дарий, за когото отмъщават, но са и благодетели на Александър, за чиято победа винаги са подпомагали противниците. Не е известно дали тълпата наоколо нямаше да защити Бес, ако тези, които го бяха завързали, не бяха излъгали, че го връзват по заповед на Александър. Това изплаши и неговите хора. Поведоха го качен на кон, за да го предадат на Александър.
Междувременно Александър отдели около деветстотин души, на които предстоеше да бъдат освободени от военна служба. Даде им но два таланта на конник, а на пехотинците по три хиляди деиара и като пожела да им се народят синове, ги изпрати да се върнат по домовете си. На останалите благодари, че са обещали да продължат да носят старателно службата си.
Александър пристигна в малко градче. Жители му биха бранхидите . Бяха се преселили някога от Милет по заповед на Ксеркс, когато се връщал от Гърция. Той ги оставил на това място като изгнаннци, тъй като, за да му угодят, били осквернили храма на Аполон в селището Дидима на юг от Милет. Още не бяха забравили бащините обичаи, но вече говореха на смесен език, които постепенно беше изместил родната реч. С голяма радост те приеха Александър и му се предадоха заедно с града. Той заповяда да дойдат при него милетчаните, които служеха във войската му.
Милетчаните изпитваха отколешна омраза към бранхидмте поради тяхната постъпка. Царят предостави те да решат съдбата на тези хора, като вземат предвид както провинението им, така и общия произход. Съществуваха най-различни мнения. Заяви, че накрая той ще отсъди как е най-добре да се постъпи.
На следващия ден заповяда на бранхидите да вървят след него. Като стигнаха до града, влезе вътре само с отбран отряд. Фалангата получи заповед да обкръжи градските стени и по даден сигнал да пристъпи към разграбването на града — убежище на предатели —и да избие до един жителите му.
Избиваха ги както бяха невъоръжени. Нито общият им език, нито молбите, придружени с размахване на свещени воали, можаха да попречат на жестокостта на македонците. Накрая разрушиха до основи и стените, за да не остане нито следа от града. Изсякоха горите и свещените лесове, дори ги изкорениха, за да се превърне всичко наоколо в пустиня. Смятаха, че не постъпват жестоко, а справедливо. Вината на прадедите сега изплащаха потомците, които дори не бяха виждали Милет и съвсем не можеха да бъдат обвинени в предателство.
Оттук Александър продължи към река Танаис. Там беше доведен Бес, окован и съвършено гол. Водеше го Спитамен, преметнал през врата му верига — зрелище, приятно както за варварите, така и за македонците. Спитамен каза: „Аз отмъстих и за тебе, и за Дарий — моите царе — и сега водя убиеца на моя господар по същия начин, по който той ми даде пример. Нека Дарий види това зрели ще! Нека излезе от подземното царство този, който не беше достоен за онова наказание, но сега е достоен за такова отмъщение.”
Александър похвали Спитамен, след това се обърна към Бес и каза: „Яростта на кой див звяр обхвана душата ти, че окова своя цар, от когото ти си бил най-много облагодетелствуван, а след това го уби? Сега получи възмездието за това убийство, след като си беше присвоил незаслужено титлата „цар”!”
Бес се оправдаваше, че е извършил престъплението не за да присвои царската титла, но за да предаде своя народ на Александър. Ако той се бил забавил, друг е щял да завземе властта. Александър заповяда да дойде Оксатър, братът на Дарий, когото държеше на служба като телохранител, и да му се предаде Бес, а варварите, след като му отрежат ушите и носа, да се прицелват със стрели в него и да следят никаква птица да не се докосне до тялото му. Оксатър обеща, че това ще бъде негова грижа. И добави, че само Катан може да прогонва птиците. С това искаше да изтъкне изкуството му. Защото Катан бил такъв отличен стрелец, че ги свалял и по време на полет. Сега това изкуство при всеобщото усвояване на стрелбата с лък не ни учудва, но тогава то беше изключително зрелище за войниците и голяма чест за Катан. След това раздадоха награди на всички, които бяха довели Бес. Изпълнението на смъртната присъда се отложи, за да бъде убит на мястото, където беше свалил Дарий от колесницата.
Много македонци, пръснали се да търсят храна, бяха изненадани от варвари, слезли от близките планини. Голяма част от тях бяха пленени, а имаше и убити. Варварите бяха подкарали пред себе си пленените и бяха избягали в планината.
Бяха двадесет хиляди разбойници. Влизаха в сражение с прашки и стрели. Докато ги обкръжаваше с войската си, Александър, както винаги сред първите, беше улучен от стрела, която се заби в бедрото му. Разтревожени и уплашени, македонците го отнесоха в лагера. Варварите забелязаха, че напусна строя, защото виждаха всичко от високия планински връх.На следващия ден те изпратиха при царя пратеници. Той заповяда да ги въведат, махна превръзката, за да видят, че раната е голяма. Накара ги да я огледат добре. Те заявиха, че са се разтревожили не по-малко от македонците, като узнали за нараняването му. Казаха, че ако открият виновника, ще му го предадат, защото само безбожниците се сражават с богове. Смутени от нараняването на Александър, те се предадоха и царят ги прие за съюзници. Върна им и пленниците и ги постави под свое покровителство. Оттук, като вдигнаха лагера, го понесоха на носилка. Всички — конници и пехотинци — спореха кой да го носи. Конниците, с които царят обикновено влизаше в сражение, смятаха, че това е тяхно задължение. Пехотинците пък, свикнали сами да носят ранените си другари, се оплакваха, че точно сега им се отнема най-важното задължение — да носят царя. За да не обиди никого, Александър заповяда да го носят на смени.
Тръгнаха и на четвъртия ден пристигнаха до град Мараканда. Градът беше заобиколен от крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Крепостта се обграждаше ѝ от втора стена. Остави тук хиляда души да обсаждат града, а той опустоши и изгори най-близките села.
Пристигнаха пратеници на абиите — скитско племе, свободно, откакто Кир беше умрял. Сега те бяха решили да се подчинят на Александър. Смятаха ги за най-справедливи между варварите. Въздържаха се да воюват, освен когато биваха предизвикани. Като използуваха справедливо свободата, те бяха изравнили бедните със знатните. Александър разговаря благосклонно с тях и изпрати един от приятелите си на име Дерда при скитите, които населяват Европа, за да ги предупреди да не преминават без негова заповед река Танаис , границата на тяхната земя. Поръчано му беше още да огледа местностите и да посети онези скити, които живеят отвъд Боспора. Беше избрал и място за основаване на град на бреговете на река Танаис, за да служи като опора на завладяната територия и на тази, в която по-късно щеше да проникне. Известието за отцепничеството на зогдианите, което беше повлякло и бактрианите, отложи това му решение.
Седем хиляди конници бяха вдигнали въстание, а след тях бяха тръгнали и останалите. Александър извика Спитамен и Катан, като вярваше, че тяхното съдействие може да върне под властта му тези, които бяха замислили преврата. А те, сами подбудители на въстанието, за потушаване на което ги викаше, бяха разпространили вече мълвата, че царят събира бактрианските конници, за да ги избие. Но те няма да изпълнят заповедта му и няма да допуснат да бъде извършено злодеяние спрямо техните съотечественици. Казваха, че не могат да понасят нито жестокостта на Александър, нито злодейството на Бес. Така лесно вдигнаха на оръжие хора, които се страхуваха от раздори.
Александър разбра за отцепничеството на бегълците и заповяда на Кратер да обсади град Киропол . Той самият обсади и превзе другия град в областта. По даден от него сигнал избиха годните да носят оръжие, а останалите предаде като плячка на победителя. Градът беше разрушен за назидание на всички други.
Мемацените бяха силно племе. Те решиха да издържат на обсадата. Така искаха да заслужат почит, а имаха и надежда, че ще успеят. За тяхното усмиряване царят изпрати предварително петдесет конници, които да засвидетелствуват снизхождението му към тези, които се предадат, и да предупредят упоритите, че той ще бъде неумолим. Те отговориха, че не се съмняват както в уверението, така и в неумолимостта на царя. Предложиха на конниците да се разположат извън укрепленията на града. Късно през нощта нападнаха заспалите и преситени от ядене и ги избиха.Разтревожен, Александър обсади от всички страни града, добре укрепен, за да може да бъде превзет още при първото нападение. Нареди Мелеагър и Пердика да поддържат обсадата, а той отиде при Кратер, който обсаждаше град Киропол. Беше решил отначало да пощади града, основан от Кир, тъй като от всички царе на тези народи най-много го възхищаваха Кир и Семирамида. Смяташе, че по величието на духа и по славата на делата те са най-изтъкнати. Упоритостта на жителите му обаче го разгневи извънредно много. И затова заповяда да се разграби превзетият град. След като го унищожи, с право враждебно настроен към менацените, се върна при Мелеагър и Пердика.Никой обсаден град не беше се съпротивлявал така упорито. Бяха избити най-смелите от македонските войници, а и самият цар беше изложен на голяма опасност: беше улучен във врата от камък. Притъмня му пред очите и падна безчувствен. Войниците започнаха да го оплакват, като че ли беше умрял. Но непобедим в това, от което другите се плашеха, той, преди да се погрижи за раната си, продължи обсадата още по-ожесточено. Присъщата му бързина под влияние на силния гняв се разпали още повече. В крепостните стени, на места разрушени чрез подкопаване, се откриха достатъчно широки отвори за нахлуване в града. След като го завладя, заповяда да го разрушат.
От Киропол Александър изпрати три хиляди пехотинци и осемстотин конници начело с Менадем към град Мараканда. Беглецът Спитамен беше изгонил оттам македонската охрана и се беше укрил зад стените на града, въпреки че населението не одобряваше отцепничеството му. Изглежда, че са го последвали, тъй като не са могли да му попречат.
Александър се върна при река Танаис и обгради със крепостна стена лагера си. Стената на новия град беше дълга шестдесет стадия. Заповяда и този град да се нарече Александрия. Работата беше извършена толкова бързо, че на седемнадесетия ден, след като бяха издигнати укрепленията, бяха завършени и покривите на къщите. Голямо беше съревнованието между войниците. Тъй като работата им беше разпределена, всеки искаше да покаже способностите си и да излезе пръв. За жители на повия град оставиха робите, които Александър откупи от господарите и освободи. Техните потомци и досега не са забравили спомена за Александър.

45.
ВОЙНА СЪС СКИТИТЕ



Царят на скитите, чието царство тогава се простираше отвъд река Танаис, сметна, че градът, който македонците бяха основали на брега на реката, е като ярем на шията му. Затова изпрати брат си Картазид с многочислена конница, за да разруши града и да прогони далеч от реката македонските отряди.
Река Танаис отделя бактрианите от скитите, които се наричат европейски. Тя служи и като граница между Азия и Европа. Народът на скитите, който живее недалеч от Тракия, заема земите на североизток от тях, но не граничи със сарматите , както някои смятат, а е част от тях. Скити населяват гористата местност, разположена непосредствено до река Истър, както и най-крайните области на Азия, където е Бактрия. Населяват и места, които са още пò на север. Това са гъсти гори и обширни безплодни равнини. В земите между река Танаис и Бактрия няма разлика в бита и културата на обитаващото ги население.
Александър не възнамеряваше да започне война срещу скитите, без да се е подготвил, макар че те като неприятели яздеха пред очите му. Още не беше оздравяла раната му. Беше останал съвсем без глас поради слабата храна и болката на врата му. Затова свика приятелите си на съвет. Плашеше го не противникът, а неблагоприятната обстановка: бактрианите се бяха отцепили, скитите започнаха да го предизвикват, а той не можеше да се държи на краката си, нито да язди, нито да командува, нито да насърчава войниците си. Оплакваше им се, че е попаднал в двойна опасност. Обвиняваше даже и боговете, че принуждават да лежи неподвижен този, от бързината на когото преди никой не можеше да избяга. А не беше в състояние да увери и войниците си, че не се преструва на болен.
Извика Аристандър, който след победата над Дарий беше престанал да го съветва не само като гадател по вътрешностите на животните и на птиците, но и като прорицател. Към него Александър също беше проявил жестокостта си, но сега му заповяда чрез жертвоприношение — залъгалка за човешките умове — да разгадае изхода от затрудненията.Обичаят искаше, докато се изследва черният дроб на животното, царят да не присъствува, а след това да му се съобщи резултатът. Междувременно, докато по вътрешностите на животното се опитваха да разгадаят бъдещето, царят нарочно помоли приятелите си да стоят по-близо до него, за да не би от напрежението на гласа да се подлюти незаздравялата още рана. В шатрата влязоха Хефестион, Кратер и Еригий с охрана. Александър каза: „Критичен момент ме завари при по-добри обстоятелства за противника, отколкото за мене. Необходимостта обаче стои над разума по време на война, когато рядко се позволява да се избират средствата. Отцепиха се бактрианите, с чиито земи сме в съседство, и с помощта на чужди сили изпитват доколко още сили има у нас. Положението е ясно: ако оставим ненаказани дръзките скити, ще се върнем опозорени при тези, които се отцепиха от нас. А ако преминем река Танаис и покажем с гибелта и кръвта на скитите, че сме непобедими, кой ще се забави да изрази покорността си към победителите? Лъже се този, който мери границите на нашата слава с пространството, което имаме намерение да изминем. Една река тече между нас. Ако я преминем, ще понесем оръжието си към Европа. А малко ли е това, че след като сме покорили. Азия и като проникнем в Европа, ще съединим с една победа страни, които природата е разхвърлила на такова обширно пространство? Но, в името на Херкулес, ако се забавим, скитите ще надвиснат над тила ни. Нима ние сме единствените, които могат да преминават реки? Много неща, с които досега сме побеждавали, ще паднат обратно върху нас. Съдбата учи на изкуство даже и победените.
Неотдавна дадохме пример как се преминава река с мехове. Ако скитите още не знаят това, бактрианите ще ги научат. Освен това една войска от това племе вече е дошла, очакват се и останалите им пълчища. С отлагане само предизвикваме войната и вместо да нападаме, ще сме принудени да се отбраняваме. Съображенията за моето решение са ясни. Съмнявам се обаче дали македонците ще ми позволят да го приведа в изпълнение. Защото откакто получих раната, нито съм яздил, нито съм стоял на крака. Но ако желаете да ме следвате, здрав съм, приятели! Достатъчно сили имам, за да понеса трудностите. А ако вече е настъпил краят на живота ми, в какъв по-славен подвиг бих намерил смъртта си?” Каза това с постепенно отпадащ глас, едва долавян от тези, които бяха най-близо.
Всички се изплашиха от безразсъдния му план, най-много Еригий. И понеже не можеше с авторитета си да сломи упоритостта на Александър, се опита да прибегне до суеверие, с което царят не беше в състояние да се бори. Каза му, че и боговете се противопоставят на този план и че го заплашва голяма опасност, ако премине реката.
Наистина, когато влизаше в шатрата на царя, Аристандър беше съобщил на Еригий, че вътрешностите на жертвените животни са неблагоприятни. Еригий каза това, което беше узнал от гадателя. Александър, не само разгневен, но даже и засрамен, понеже стана известно предсказанието, което криеше, заповяда да се извика гадателят. И щом той дойде, му каза: „Значи аз съм ти възложил да извършиш жертвоприношението не като цар, а като частно лице? Защо съобщаваш на друг това, което е предсказано, а не на мене? Еригий узна моите тайни мисли, след като ти ги издаде. Смятам, в името на Херкулеса, че той е изтълкувал това, което си му казал, под влияние на своя страх. Моля те обаче да ми кажеш какво си узнал от вътрешностите, за да не можеш след това да отричаш думите си!”
Аристандър стоеше пребледнял и като поразен от гръм, не смееше да проговори от страх. Но скоро, подтикнат от същия страх да не би, докато чака, гневът на царя да се засили, заговори: „Предсказах, че ти предстои решително събитие с много трудности, но не безуспешно. Смущава ме не толкова моето изкуство, колкото грижата за твоето добро. Виждам състоянието ти, зная, че успехът зависи единствено от тебе. Страхувам се да не би сега да не можеш да се справиш с трудностите.”
Царят изпрати Аристандър, като го накара да вярва в неговото щастие. Каза му, че боговете, както и в други
случаи, ще му отредят слава. Докато продължаваше да се съветва със приятелите си как да се премине реката, Аристандър се върна. Той твърдеше, че никога друг път не е виждал по-благоприятни предзнаменования, далеч по-различни от предишните. Тогава е имало основание за безпокойство. А сега жертвоприношението се е оказало напълно благоприятно.
Случката, за която съобщиха на Александър непосредствено след благоприятното предсказание, като че ли поставяше началото на неговия залез. Беше изпратил Менадем да обсажда Спитамен, вдъхновител на въстанието на бактрианите. Спитамен узнал за идването на неприятеля. За да не остане затворен в стените на града, укрил се, за да го пресрещне на пътя, по който е предполагал, че ще мине. Пътят бил горист, удобен за устройване на засада. Там настанил войници от племето на дахите. Конете носели по двама войници, които на смени трябвало да скачат внезапно от коня и да объркват неприятеля. Упоритостта на хората му била равна на бързината на конете. Спитамен заповядал на своите войници да заобиколят гората и обкръжил противника. Обграден отвсякъде и разполагащ с много по-малко войници от врага, Менадем устоявал все пак дълго време. Убеждавал войниците си, че подведени и от самата местност, им остава само едно утешение — да паднат честно от ръката на неприятеля. Яздел силен кон. Втурвал се често сред клинообразния строй на варварите и им причинявал големи загуби. Накрая, останал сам, обезкръвен от многото рани и заобиколен от неприятели, помолил един войник на име Хипсиклей да се качи на неговия кон и да се спаси чрез бягство. Преди да изрече последните думи, смъкнал се от коня си мъртъв на земята.
Хипсиклей имал възможност да избяга, но след като загубил приятеля си, решил и той да умре. Имал само едно желание — да не умре, без да си отмъсти. При шпорил коня си и се втурнал сред неприятеля. След ожесточен бой паднал, отрупан със стрели. Оцелелите от клането заели хълма, който се издигал над полесражението. Спитамен ги обкръжил, за да ги принуди да се предадат от глад. В тази битка паднали две хиляди пехотинци и тридесет конници. Александър скри това поражение и заплаши със смърт всеки, който би разказал за станалото.
Като не можеше повече да прикрива силното вълнение,което го бе обзело, той влезе в шатрата, разположена на брега на реката. Там съвсем сам прекара в бдение цялата пот, преценявайки различни решения. Често махаше кожите от входа на шатрата, за да вижда огньовете в неприятелския лагер. По тях можеше да съди каква беше числеността му.
Разсъмваше се, когато, облякъл ризницата, излезе пред войниците — за пръв път след последното му нараняване. Почитта към царя беше толкова голяма, че самото му присъствие прогони от тях всякакви мисли за предстоящата опасност. Радостни и просълзени, те го поздравяваха и започнаха да настояват да започне войната, за която малко преди това му бяха възразявали. Той съобщи, че конницата и фалангата ще бъдат прекарани на салове, а на леко въоръжените нареди да преплуват реката с мехове. Не бяха необходими други нареждания, а и той поради болестта не можеше дълго да говори. Войниците приготвиха саловете бързо. За три дена бяха направили дванадесет хиляди сала.
Всичко беше готово за преминаване, когато пратеници на скитите — двадесет души според обичая на племето, — яздещи на коне през лагера, помолиха да съобщят на царя, че желаят лично да му поднесат своите предложения. Допуснати в шатрата и поканени да седнат, скитите бяха втренчили поглед в царя. Те съдеха за силата на духа по ръста на тялото. Струваше им се, че непредставителният му вид не отговаря на славата му. Скитите обаче не са така груби и некултурни, както останалите варвари. Казват, че някои от тях даже не са чужди и на мъдростта, доколкото може да я има у племе, което е винаги под оръжие.
По памет е предадено това, което са говорили пред царя. То може да не отговаря на нашите нрави и на таланта на нашите оратори, които живеят в по-културно време. Но дори речта им да заслужава презрение, все пак моята добросъвестност ми налага да предам кога и какво са казали, без да го изменям.
И така, ето какво е говорил най-възрастният от тях: „Ако боговете биха пожелали твоят ръст да бъде равен на алчността ти, не би те побрал целият свят. С едната си ръка би достигнал Изгрева, а с другата —Залеза. И като достигнеш това, ще поискаш да узнаеш къде е огнището на голямото божество. Желаеш това, което не можеш да
..........................................................