ТЕМА: Александър Македонски

46.
завладееш. От Европа се стремиш към Азия, от Азия тръгваш към Европа. И ако ти се удаде да покориш целия човешки род, ще започнеш война с горите и снеговете, с морските вълни и дивите животни. Не знаеш ли, че големите дървета израстват за много дълго време, а се изтръгват само за един миг? Глупав е този, който гледа само плодовете на дърветата, без да се съобразява колко високо са те. Внимавай, докато ти си се устремил към върха, да не се сгромолясаш заедно със същите клони, за които си се хванал! Даже и лъвът понякога става храна на малките птици, а и ръждата прояжда желязото. Няма нищо толкова трайно, което да няма опасност да ти се отнеме дори от сакат човек. Каква вражда има между тебе и нас? Никога не сме се доближавали до твоите земи. Кой си, откъде идваш? Или ние, които живеем в тези обширни земи, нямаме право да те питаме? Ние не желаем да робуваме, нито пък се стремим да заповядваме на когото и да било. На нас ни са дадени като дарове, ако познаваш племето на скитите, яремът с воловете, ралото, копието и патерата. Тях използуваме и с приятелите си, и срещу неприятелите. На приятелите си даваме плодове, придобити с труда на воловете. С патерата изливаме вино на безсмъртните богове, с тяхна помощ поразяваме неприятелите си със стрелата отдалеч, а с копието отблизо. Така победихме сирийския цар, след това персийския и мидийския и нашият път беше отворен чак до Египет. Ти, който се хвалиш, че идваш да преследваш разбойници, си разбойник за всички народи, до които си достигнал. Превзе Лидия, завладя Сирия, държиш в ръцете си Персида, под твоя власт са бактрианите, стремиш се да достигнеш до индите. А протягаш ръцете си, алчни и ненаситни, вече и към нашия добитък. Какво е това, каква е тая страст към богатства, която те кара да изпитваш непрекъснат глад? Пръв от всички в пресищането, ти сам си причиняваш глад, тъй че колкото повече имаш, още повече желаеш това, което нямаш. Не си ли се замислял колко време обикаляш около Бактра? И докато подчиниш бактрианите, зогдианите започнаха срещу тебе война. У тебе стремежът към война се поражда от самата победа.
Дори и да си по-силен от който и да е друг, би трябвало да знаеш, че никой не желае да търпи чужд господар. Ако преминеш река Танаис, ще разбереш колко нашироко се простират нашите земи, но никога не ще достигнеш до скитите. Нашата бедност ще бъде по-бърза от твоята войска, която влачи плячка, заграбена от толкова много народи. И когато мислиш, че сме далеч от тебе, тогава ще ни видиш в лагера си. Защото с една и съща бързина и бягаме, и преследваме.
Чувал съм, че скитските пустини се споменават дори и в гръцките пословици. Ние предпочитаме пустите и недокоснати от човешка ръка земи повече, отколкото градовете и цветущите поля. Задръж тук щастието си и не го изпускай! На несигурното и безлюдното не можеш да го задържиш. След време по-добре ще разбереш ползата от този съвет, отколкото сега. Сложи юзда на щастието си, по-лесно ще го направляваш! Нашите мъдрости говорят, че щастието е без крака, а има само ръце и крила. Ако ръката ти посяга, едва ли ще докосне дори перата.
И най-после, ако си бог, ти си длъжен да дадеш на смъртните щастие, а бе да им го отнемаш. Ако ли пък си човек, гледай винаги да си останеш такъв! Безсмислено е да ти напомням това, заради което ти си се самозабравил. Ще имаш като добри приятели тези, на които няма да обявяваш война. Защото приятелството между равни е най-силно, а равни са тези, които не се заплашват едни други с насилие. Не си въобразявай, че са ти приятели тези, които си победил. Между роб и господар не може да има приятелство. За тях дори и в мирно време важат законите на войната. Недей да мислиш, че скитите крепят дружбата си с някакви клетви. За тях клетвата е да зачитат дадената за вярност дума. Тази предпазливост я има и у гърците — да подписват договори и да призовават за свидетели боговете. Който не почита хората, той лъже боговете. Не ти е нужен приятел, в доброжелателството на когото се съмняваш. Ти ще ни имаш като страж и над Азия, и над Европа. Ние бихме се съединили с Бактрия, ако не ни разделяше река Танаис, а отвъд Танаис населяваме земи чак до Тракия. Казват, че Македония граничи с Тракия. Внимавай дали ще пожелаеш съседите на двете ти империи да ти бъдат врагове или приятели!”Това каза варваринът. Александър отговори, че ще се поучи и от своята съдба, и от техните съвети: ще следва съдбата си, на която вярва, но не ще пренебрегне и техните съвети, за да не извърши нещо дръзко и безразсъдно. И като отпрати пратениците, настани войската си в приготвените салове.В предната част на саловете се настаниха щитоносците, застанали на колене, за да се предпазят от стрелците. Зад тях застанаха тези, които щяха да привеждат в действие метателните машини, обградени и от двете страни и отпред с войници. Останалите, наредени зад метателните машини, направиха костенурка от щитовете, за да закриват гребците, които бяха без ризници. Същият ред беше установен и в саловете, които щяха да прекарват конницата. Повечето конници държаха за поводите коне, които плуваха след саловете. Тези, които плуваха върху мехове със слама, прикриваха саловете зад тях.Царят с телохранителите си пръв отвърза своя сал и заповяда да го насочат към срещуположния бряг. Скитски конници навлязоха във водата, за да попречат на саловете да се приближат до брега. Ужас обхвана войниците върху саловете, като видяха завардените брегове. Кормчиите не бяха в състояние да направляват саловете, повлечени от течението на реката. Войниците, уплашени, че могат да паднат във водата, пречеха на работата на кормчиите.
Македонците не се опитваха дори да стрелят с лъковете, тъй като се стремяха да запазят равновесие, за да не паднат във водата. Помогнаха им метателните машини, от които те сполучливо изпращаха копия в редиците на врага, който непредпазливо стоеше насреща им. Варварите също започнаха да хвърлят масово стрели. Едва ли остана щит, в който да не се забият по няколко стрели.
Саловете вече опираха до брега, когато щитоносците се изправиха и започнаха още от саловете да се прицелват. Като видяха уплашените, дърпащи се назад коне на противника, насърчени, пъргаво започнаха да скачат на брега и да се насочват смело към объркания противник.
Конниците възседнаха конете си и пробиха варварския боен ред. Прикрити от тях, останалите се приготвиха за бой. Царят, още отпаднал физически, ги насърчаваше с бодростта си. Гласът му не можеше да се чуе поради незаздравялата рана на врата, но всички го виждаха как се сражава. Всеки стана командир на себе си и като взимаха пример един от друг, връхлетяха върху противника, без да жалят живота си. Варварите не можаха да издържат нито на вида, нито на крясъка, ннто на оръжието на неприятеля. Пришпорили конете — войската им беше от конници, — всички се спуснаха да бягат. Александър, макар и да изнемогваше от болка, продължи да ги преследва още осемдесет стадия. Накрая нареди на войската си неотстъпно да преследва бягащите, докато се стъмни. Той с изчерпани сили се оттегли в лагера и остана там.
Македонската войска премина границите на пътешествията на татко Либер , отбелязани с камъни и с посадени на чести интервали високи дървета, чиито стебла бяха обвити с бръшлян. Но яростта ги увлече много по-навътре. Те се върнаха в лагера едва през нощта, след като бяха избили голяма част от скитите, бяха пленили още повече и бяха докарали хиляда и осемстотин коня. Македонците загубиха шестдесет конници и около сто пехотинци, а хиляда бяха ранени.
Славата за голямата победа усмири значителна част от изнемогващата Азия. Дотогава всички вярваха, че скитите са непобедими. Тяхното поражение накара народите да признаят, че няма народ, равен по боеспособност на македонския. И саките изпратиха пратеници, които да обещаят, че народът им ще се подчини на Александър. Към това ги беше подбудила не само храбростта на царя, но и снизхождението му към победените скити. Той беше пуснал всички пленници без откуп, за да им докаже, че се сражава с най-силните хора на земята не поради някакъв гняв към тях, а по храброст. Прие благосклонно пратениците на саките и им даде за водач Евксенип, млад мъж, когото беше направил свой приближен заради младостта му. По красота той можеше да се сравнява с Хефестион, но му отстъпваше по мъжественост.
Александър заповяда на Кратер да го следва с по-голямата част от войската, а той се отби в град Мараканда. Спитамен беше узнал за неговото идване и беше избягал в Бактра. Царят измина за четири дена по-голямата част от пътя и пристигна на мястото, където Менадем беше загубил двете хиляди пехотинци и тристата конници. Заповяда да ги погребат и извърши жертвоприношение по родния им обичай. Кратер, който имаше заповед да гбследва с фалангата, вече го беше настигнал. За да понесат загубите от войната еднакво всички, които се бяха отцепили, Александър заповяда да изгарят селата и да избиват всички възрастни.

47.


ШЕСТТЕ АЛЕКСАНДРИИ
Областта в по-голямата си част е пустинна. На осемстотин стадия по дължината ѝ се простира степ. Отдясно през значително голяма територия протича река, наричана от населението Политимет . Отначало тече буйно в тясно корито, а след това навлиза в огромна дупка и се скрива под земята. Шумът от водата издава скритото ѝ течение, но почвата под кея не изпарява никаква влага.
Измежду пленниците зогдиани бяха доведени при Александър тридесет стройни и с изключителна сила мъже. Щом разбраха от преводача, че ги водят за изкупителна жертва по заповед на царя, започнаха да пеят някаква песен, изразяваща радост, а и с танцови стъпки и своеобразни движения също да изразяват някаква душевна радост. Царят беше учуден, че с такова мъжество отиват срещу смъртта. Той ги извика и запита коя е причината за голямата им радост пред смъртта. Те отговориха, че ако бяха умрели от ръката на друг, щяха да бъдат печални. Но сега, след като ще бъдат изпратени при дедите си от толкова велик цар, пълноводец, и победител на всички народи, те, пеейки своите родни песни и веселейки се, празнуват тази почетна смърт, желана от всеки храбър мъж.
Учуден от това величие на духа им, царят каза: „Не желаете ли да останете да живеете, ако ви подаря живота, но вече не като мои врагове?!” Те отговориха, че никога не са му били неприятели, но поради войната са станали негови врагове. И ако някой би пожелал да ги изпита чрез благосклонност, а не с несправедливост, те не биха му отстъпили по преданост. Запитани с какъв залог желаят да бъдат обвързани във вярност, те отговориха, че животът, който получават, ще бъде този залог и че ще му го отдадат, когато пожелае.
И удържаха на думата си. Защото като се върнаха по домовете си, задържаха в подчинение техния народ. А четирима, взети за телохранители на царя, не отстъпиха по преданост към него на никого от македонците.
Александър остави при зогдианите Певколай с три хиляди пехотинци, повече не бяха необходими, и пристигна в Бактра. Заповяда Бес да бъде отведен в Екбатана, за да се изпълни смъртното му наказание заради убийството на Дарий.
По това време Птоломей и Меланид доведоха като наемници четири хиляди пехотинци и хиляда конници. Дойде от Ликия и Азандър [40] със същия брой пехотинци и петстотин конници. Също толкова вървяха след Асклепиодор от Сирия. Антипатер беше изпратил осем хиляди гърци, между които имаше шестстотин конници.
След като получи тези подкрепления, Александър се зае да премахне последиците от въстанието. Той изби подстрекателите и за четири дена пристигна при река Окс. Понеже влачи тиня, тази река винаги е мътна и негодна за пиене. Войниците започнаха да копаят кладенци. Копаеха твърде дълбоко, но вода не се появи. Неочаквано откриха извор вътре в шатрата на царя. Започнаха да уверяват войниците, че е бликнал изведнъж. Царят също пожела да вярва, че това е дар от боговете.
Преминаха реките Ох и Окс и пристигнаха в град Маргиана . Близо до него Александър избра място за основаване на шест града крепости: два от тях откъм южната му страна, а четири — откъм източната. Разположи ги на близко разстояние един от друг, за да си оказват помощ, когато стане нужда. И шестте града крепости бяха застроени на високи хълмове, сякаш за да служат за юзда на покорените народи, забравили вече своя произход, и да напомнят за тези, над които някога бяха господствували.
Александър усмири и останалите области. Оставаше едно скалисто възвишение, което зогдианецът Ариаман държеше с тридесет хиляди въоръжени. Беше натрупал храни в такова голямо количество, че да му стигнат за около две години. Възвишението беше високо тридесет стадия, обиколката му беше сто и петдесет стадия. Отвсякъде стръмно, то можеше да бъде изкачено само по една съвсем тясна пътечка. Някъде по средата и има пещера, чийто отвор е тесен и тъмен. Навътре постепенно се разширява и в дълбочината ѝ има обширно скривалище. Около пещерата текат поточета, които събират водите си и се спускат по склоновете на възвишението като река.
Царят прецени, че мястото е непристъпно, и отначало беше решил да се оттегли. Но след това го завладя жела нието да преодолее природата. Все пак, преди да си опита щастието чрез обсада, изпрати при варварите Кофен — той беше син на Артабан, — за да ги убеди да се предадат. Ариаман, уверен в непристъпността на възвишението, отвърна горделиво и накрая запита дали Александър може да хвърчи.
Известиха на царя отговора. Той се разгневи, извика приятелите си, разказа им за високомерието и насмешките на варварина. И добави, че той още през първата нощ ще докаже на горделивеца, че македонците могат да летят.
Нареди на командирите си всеки да отбере измежду своите войници по триста най-безстрашни младежи, които са свикнали да гонят добитъка по стръмните пътеки в отечеството си.
Доведоха му ги. Бяха силни и смели. Царят ги огледа и каза: „С вас, младежи, мои връстници, превзех укрепленията на непобедими преди градове, пребродих покрити с вечен сняг планини, навлязох в проходите на Киликия, без умора понасях студовете на Скития. Аз съм ви бил за пример, но съм бил свидетел и на вашите подвизи. Възвишението, което виждате, има един вход, който варварите са завардили. Те го охраняват само откъм нашия лагер. Като потърсите старателно, ще намерите път към върха. Природата не е поставила нищо толкова високо, което смелостта да не може да достигне. Като завземем това, пред което другите са се отчайвали, ще имаме в ръцете си Азия. Щом достигнете върха, ще ми дадете знак, като развеете бяло платно. Аз ще привлека вниманието на противника към нас. Този, който пръв изкачи върха, ще получи като награда десет таланта. Един по-малко ще получи този, който стигне след него. По този начин ще бъдат наградени десет души. Сигурен съм, че вие ще се ръководите не толкова от щедростта ми, отколкото от волята ми.”
Младите войници изслушаха царя с такова внимание, че им се струваше, че вече са превзели върха. След като ги разпусна, снабдиха се с железни клинове, които да вмъкват между камъните. Приготвиха и здрави въжета. Царят им нареди да тръгнат по време на втората нощна стража оттам, откъдето подстъпът би се оказал по-малко труден.
Младежите взеха храна само за два дена и въоръжени с ками, копия и мечове, започнаха да се изкачват. Най-напред вървяха, а след това започнаха да се катерят по извънредно стръмен скат. Едни си помагаха, като се залавяха за стърчащите камъни, други се катереха, като правеха примки от въжета, а трети забиваха между камъните клинове и правеха стълби, по които да се изкачват.
Прекараха деня в страх и тежък труд. Пред измъкналите се от едни стръмнини се изпречваха нови, по-стръмни. Струваше им се, че височината се издига все по-високо. А тя наистина беше страшна, и то не само на вид. Които се подхлъзваха, започваха да се търкалят надолу презглава. Това, което претърпя един, стана предупреждение за другите.
Все пак достигнаха върха. Уморени от изтощителния труд, а някои и от получените рани, заспаха веднага и тъй ги завари настъпилата нощ. Налягали върху непроходимата и стръмна скала, спаха до разсъмване, забравили за каквато и да е опасност. Най-после се изправиха и започнаха да оглеждат скалите под тях и около тях, за да открият как неприятелят е разположил главните си сили. Забелязаха дим, който излизаше от пещерата под тях. Разбраха, че това е убежището на врага. Издигнаха на копията си уговорения знак. Стана ясно, че при изкачването са загинали тридесет и двама души.
Царят бе неспокоен не толкова от жаждата да завладее скалата, колкото за съдбата на тези, които беше изпратил. През целия ден той стоя навън и наблюдаваше върха. Едва през нощта, когато тъмнината закри от погледа му всичко, той се прибра за почивка. На следващия ден, преди още да се разсъмне напълно, той пръв съгледа бялото платно — знак, че са се изкачили на върха. Обзе го съмнение в успеха, тъй като небето непрекъснато се променяше — ту блестящо от светлина, ту потъмняващо. Когато то се изясни, съмнението му изчезна. Той изпрати отново Кофен при варварите, за да ги убеди да вземат по-разумно решение. Ако ли пък продължават да се надяват на непристъпността на възвишението, да им покаже зад гърба им тези, които бяха заели върха.
Кофен пристигна при Ариаман и започна да го увещава да се предаде. Каза му, че ще получи милостта на царя, ако не го принуждава да се бави толкова в обсадата на едно възвишение. Ариаман заговори по-дръзко и по-гордо отпреди и покани Кофен да си отиде. Кофен го хвана за ръка и го помоли да излезе от пещерата заедно с него. Показа му младежите на върха и заслужено го подигра, като му каза, че войниците на Александър имат крила.
Сигналите на тръбите и шумът на войската вече се чуваха откъм македонския лагер. Подвигът на младежите накара варварите да се предадат. Обхванати от страх, те не можеха да преценят колко малко са тези, които се бяха явили зад гърба им. Бързо извикаха Кофен, който ги беше оставил разтревожени, и изпратиха обратно с него и триста първенци, които да предадат възвишението и да помолят да им се разреши да се оттеглят. Александър се страхуваше да не би варварите, след като забележат малочислеността на младежите, да ги нападнат, но уверен в щастието си и настроен враждебно поради гордостта на Ариаман, отговори, че не приема никакви условия за предаване. Ариаман повече поради безнадеждността, отколкото поради безизходността на положението слезе в лагера с близките си и с най-знатните от племето. Всички, пребити от бой, приковаха на кръстове в подножието на възвишението.
Повечето от предалите се бяха отведени за жители на новите градове заедно със завладяното съкровище. Артабан беше оставен за защита на възвишението и областта, която беше разположена под него.

48.


УБИЙСТВОТО НА КЛИТ



След като превзе възвишението, с което постигна по-скоро известност, отколкото истинска слава, Александър раздели войската си на три, тъй като му предстоеше да преследва разпръснати в различни страни противникови части. За командир на единия отряд определи Хефестион, на другия — Кен, а сам той застана начело на всички останали. Варварите нямаха еднакво отношение към него. Едни от тях той подчини с оръжие, а повечето признаха властта му, без да се стига до сражение. Заповяда на тях да се дадат земите и градовете на тези, които още се съпротивляваха.
Изгнанници бактриани заедно с осемстотин масагетски конници бяха опустошили най-близките села. Управителят на тази област Атина, като не очакваше да му се устрои засада, изведе триста конници, за да ги усмири. Те укриха въоръжени части в околните гори, а някои подкараха пред себе си добитък, с който да примамят Атина.
Жаден за плячка, управителят поведе войската в безпорядък след стадото. Излезли внезапно, масагетите го убиха. Избиха и всичките му войници, както се движеха покрай гората.
Бързо известиха на Кратер за това клане. Той дойде на помощ с цялата си конница, но масагетите вече бяха избягали. Завари само хиляда души дахи, които изби до един. С тяхното унищожаване беше сложен край на съпротивата в цялата област. След повторното покоряване на зогдианите Александър се завърна в Мараканда. Посрещна го Дерда, когото неотдавна беше изпратил при скитите, живеещи отвъд Боспора. Придружаваха го пратеници на тези скити. Фратаферн , който стоеше начело на хоразмите, съседи на областите, където живееха масагетите и дахите, също изпрати пратеници, които да засвидетелствуват покорността му пред Александър.
Скитите предлагаха на Александър да вземе за жена дъщерята на техния цар. Ако не ги удостои с такова сродяване, да позволи македонски първенци да влизат в брак с дъщери на първенци от техния народ. Даже обещаваха, че царят им сам ще дойде при него.
Царят изслуша благосклонно и едните, и другите, а после се установи на постоянен лагер в очакване на Хефестион и Артабан. И когато и те се присъединиха към него, той тръгна към областта, наречена Базаира .
Богатството на варварите в тези места са стадата от специални породи животни, които те отглеждат в просторни горички и пасища. За тази цел избират места, богати с непресъхващи през цялата година извори. Обграждат ги със стени и издигат високи постройки за убежище на ловците. Казват, че в продължение на четири поколения един от тези райони е останал непокътнат от ловци. Сега Александър, като нахлу с цялата си войска, заповяда да подгонят зверовете. Един голям лъв се приближи до царя и се готвеше да се хвърли върху му. Лизимах , който стоеше до царя и по-късно стана цар на Тракия, вдигна ловджийското си копие, за да прободе звяра. Царят го отблъсна и му заповяда да се отстрани. Прибави, че и царят, а не само Лизимах може да убие лъв. Някога, по време на лов в Сирия, Лизимах беше убил много голям лъв, но лявото му рамо беше раздрано чак до костите и беше застрашен животът му. Като му напомняше с укор това, царят постъпи по-смело, отколкото се беше похвалил: той допусна звяра да се доближи до него и го уби само с един удар.
Склонен съм да вярвам, че измислицата, според която Лизимах е бил възпрепятствуван от царя да убие лъва, води началото си от този случай. Но македонците решиха според обичая на техния народ, макар че царят беше убил лъв, да не ходи на лов пеша и без да е придружен от първенците и приятелите си. След като убиха четири хиляди животни, той с цялата си войска в същата гора организира гуляй.
Завърнаха се в Мараканда. Тук освободи Артабан поради преклонната му възраст и предаде неговата провинция на Клит — същия Клит , който при река Граник закри с щита си царя и с меча си отсече ръката на Розак, надвиснал се вече над незащитената му с шлем глава.
Клит беше сподвижник на Филип, прославен в много военни подвизи. Ланица , неговата сестра, беше откърмила Александър и го обичаше като родна майка. Поради това и царят повери най-силната част от империята си на него.
Клит беше получил вече заповед да тръгне още на другия ден, но същевременно беше поканен от Александър и на угощение. На това угощение царят, разпален от изпитото вино, започна да надценява това, което беше извършил, и да се хвали. Стана отегчителен даже и за тези, които знаеха, че говори истината. По-възрастните мълчаха дотогава, докато Александър не започна да омаловажава подвизите на Филип. Подхвърли, че и забележителната победа при Херонея е била негово дело и че поради злобата и завистта на баща му му е била отнета славата от този голям подвиг; че Филип по време на появилите се разногласия между македонските войници и гръцките наемници лежал, отслабнал от раната, получена по време на този бунт; че с нищо друго, освен като се е престорил на мъртъв, не е можел да се спаси; че синът закрил тялото на баща си с щита си и със собствената си пъка убил втурналите се към него гръцки войници. Казваше, че баща му никога не бил признал, че дължи живота си на своя син. След похода срещу илирите, който беше завършил без баща си, му беше писал, че неприятелите са разпръснати и прогонени; че Филип никога не е бил там; че са достойни за похвала не тези, които тръгват за самотракийските [6] мистерии, когато е трябвало да се опустошава Азия, а тези, които са извършили подвизи по-големи, отколкото човек може да си представи.
Такива и подобни слова младежите слушаха развеселени. За възрастните те бяха неприятни, най-вече поради спомена за Филип, под чиято власт бяха живели дълго време. Клит, вече доста пиян, обръщайки се към съседите си, им прочете стихове от Еврипид, но така, че царят да може да чува по-скоро звука на думите, а не съдържанието им. В стиховете се говореше, че гърците не правели добре, като записвали върху трофеите само имената на царете, защото славата си те добивали с чужда кръв.
Царят заподозря, че думите на песента са зложелателни, и започна да разпитва най-близките до него какво долавят от думите на Клит. Те упорито мълчаха, а Клит с по-висок глас започна да припомня подвизите на Филип и войните, водени от него в Гърция, като поставяше всичко над сегашните подвизи, на Александър. Започна спор между младите и старите.Александър привидно търпеливо слушаше как Клит омаловажава славата му, но в душата му накипя яростен гняв. Може би щеше да се овладее, ако Клит беше прекъснал песента, започната така дръзко. По нищо не личеше, че това ще стане, а царят все повече се ожесточаваше. Клит вече се осмели да защищава Парменион и победата на Филип над атиняните, да я противопоставя на унищожаването на Тива, тъй като беше увлечен не само от виното, а и от лошата си привичка да противоречи на всичко. Накрая каза: „Ако трябва да се умре за тебе, Клит е пръв! Но като правиш преценки за победата, даваш предимство на тези, които най-нахално опорочават паметта на баща ти. Ти ми определи зогдианската област, за която воювахме толкова пъти. А тя не само че още не е подчинена, но и не може да се подчини. Изпращаш ме при дивите зверове. Но да оставим това, което се отнася до мене! Ти презираш войниците на баща си, забравил, че ако този старец Атархий не беше върнал младежите, бягащи от сражението, и досега щяхме да сме под стените на Халикарнас. А ти как покори цяла Азия с тези младежи? Вероятно поради това, което, както знаеш, е казал вуйчо ти в Италия: че той е водил война срещу мъже, а ти — срещу жени!”
От всичко, казано необмислено и безразсъдно, нищо не засегна толкова царя, колкото изказаната с благоговение похвала за Парменион. Но подтисна обидата, като се задоволи само с това да му заповяда да излезе. Все пак прибави, че ако Клит продължава да говори, може да започне да укорява и Александър, че още го държи между живите. Защото Клит наистина често е бил високомерен.
Тези, които бяха най-близо до Клит, се опитваха да го отстранят, караха му се, че се бави, и се мъчеха да го изведат. Когато го поведоха, той крещеше високо, тъй като към пиянството се беше прибавил и гневът. Говореше, че със собствените си гърди е защитил царя, а сега, толкова време след този случай, само споменаването му му е станало неприятно. Започна да го упреква и за убийството на Атал. И накрая, надсмивайки се над оракула на Юпитер Амон, когото Александър вече смяташе за свой баща, каза, че той, Клит, дава на царя по-верни отговори, отколкото баща му.
Гневът в гърдите на царя беше толкова голям, че дори и да беше трезвен, не би се овладял. Крайно възбуден, той скочи. Изплашени, приятелите му захвърлиха чашите и се надигнаха в очакване на това, което царят беше решил да извърши. Александър грабна копието от ръцете на телохранителя и се опитваше да удари Клит, който буйствуваше и продължаваше да говори. Птоломей и Пердика го спряха. Обкръжиха го, а той продължаваше да се съпротивлява, докато Лизимах и Леонат не му отнеха копието. Призоваваше със сълзи на очи признателността на войниците, оплакваше се, че претърпява от най-близките си приятели това, което неотдавна се беше случило и на Дарий, заповяда даже да се подаде сигнал с тръбата и всички с оръжие в ръка да се съберат пред шатрата. Тогава Птоломей и Пердика, паднали на колене, започнаха да го молят да не дава воля на гнева си, а да даде време на духа си да се успокои. Обещаваха на следващия ден всичко да се разгледа справедливо. Глухи бяха ушите, след като гневът бушуваше. Обезумял, Александър се спусна в преддверието на шатрата си и като отне копието от стражника, се спря на изхода, през който трябваше да излизат гостите.
Заизлизаха другите, а Клит тръгна последен, чак когато угасиха светлината. Тогава царят попита кой е. Дори в гласа му се долавяше жестокостта на престъплението, което готвеше. А онзи, забравил вече не само своя, но и царския гняв, отговори, че е Клит и излиза от угощението. Царят заби копието си в хълбока му и изпръскан с кръвта на умиращия, каза: „Върви сега при Филип, и при Парменион, и при Атал!”
Природата е приучила зле хората — да преценяват повече миналото, отколкото да мислят за бъдещето. Така и царят, след като изтрезня и се успокои, прецени трезво деянието си. Видя, че е убил човек, може би твърде дързък, но храбър воин, и макар да го беше срам да си признае — негов спасител. Той, царят, беше поел гнусната длъжност на палач, като си отмъсти с жестоко убийство за своеволието на думите, предизвикани от виното. По целия под се беше разляла кръвта на този, който допреди малко му беше гост. Стражите, зашеметени и като вцепенени,
стояха настрана, а мълчанието им го подтикваше към най-искрено разкаяние. Той изтръгна копието от тялото на убития и го насочи към себе си. Беше го приближил до гърдите си, когато дотичаха стражите и го изтеглиха от ръцете му, а него, все още съпротивляващ се, внесоха з шатрата. Той се просна на земята и изпълни цялата шатра с ридание и жалко вайкане. Започна да дере ръцете си с нокти, да моли да не допуснат той да живее при толкова голям позор.
Така измина нощта. Александър започна да се съмнява и в друго — дали гневът на боговете не го беше довел до това голямо злодеяние. Сети се за извършеното ненавреме ежегодно жертвоприношение на татко Либер. Накрая решиха, че след като убийството е станало по време на пир, то е било поради гнева на боговете.
Впрочем, тревожеше го повече това, че вижда всичките си приятели отчуждени от него. Никой не се осмеляваше да му заговори, трябваше да живее уединен като дивите животни, едни от които той плаши, а от други се страхува. На разсъмване заповяда да внесат все още кървящото тяло. Поставиха го пред него, а той, ронейки сълзи, заговори: „Такава благодарност аз отдадох на моята дойка, чиито двама синове намериха смъртта си при Милет за моя слава, а брат ѝ, единствената утеха за осиротялата, падна убит от моята ръка. С кого сега тя, нещастната, ще се утешава? От всичките ѝ близки съм останал само аз, когото тя не ще може вече да гледа равнодушно. А аз, убиецът на моите спасители, ще се върна в отечеството си, без да мога да подам десница на възпитателката си, за да не ѝ напомням нещастието ѝ.” И тъй като нямаха край нито сълзите, нито жалбите му, приятелите му решиха да изнесат трупа на Клит.
Царят лежа усамотен три дена. Телохранителите помислиха, че е решил на всяка цена да умре. Всички нахлуха в шатрата и като го молиха дълго, го убедиха да приеме храна. Македонците решиха, че Клит е убит с право и че трябва да бъде лишен от погребение. Но царят нареди да го погребат.

49.
ПОХОДЪТ НА ИЗТОК ПРОДЪЛЖАВА



Като прекара десет дена около Мараканда, най-вече за да измие срама, Александър изпрати Хефестион в Бактрия с част от Еойската, за да приготвят храни за зимата. Областта, която беше определил за Клит, даде на Аминта, а той замина за Ксенипа . В тази област, съседна на земите на скитите, има много и богати села, тъй като плодородието на земята изхранва не само местното население, но привлича и пришълци. Преди време тя бе станала убежище на бактрианските изгнаници, които се бяха отцепили от Александър. Но жителите ѝ, след като узнали, че царят идва, ги изгонили.
Изгонените, около две хиляди и петстотин души, се събраха на едно място. Всички на коне, те бяха разбойници даже и в мирно време, а сега загубената надежда за прошка ги беше ожесточила още повече. Като се появиха внезапно, дълго водиха сражение с Аминта, наместника на Александър, и то с променлив успех. Накрая, след като загубиха седемстотин души от своите, от които неприятелят плени триста, бактрианите обърнаха гръб на победителите. Но не отстъпиха, без да си отмъстят. Убиха осемдесет македонци, а още триста и петдесет раниха. Все пак и след втората им измяна те измолиха прошка.
Александър сключи с тях съюз за вярност, а след това с цялата си войска пристигна в област, наричана Навтака . Сатрап ѝ беше Сизимитър, който имаше от собствената си майка двама синове, тъй като у тях е позволено родителите да встъпват в брак с децата си. Той се беше укрил с въоръжени съотечественици като в здраво укрепление там, където проходът, през който се влизаше в областта, беше най-тесен. Обграждаше ги пенлива река, а зад тях се издигаше скала. Местното население беше издълбало дълбоко подземие, но пещерата беше осветена само на входа. Вътрешността ѝ оставаше тъмна, ако не се внесеше факла отвън. Непрекъснат подземен проход откриваше към полята път, непознат за никого освен за местните жители.
Макар че варварите охраняваха със силна войска защитения и без това от природата проход, Александър придвижи тараните и разруши изградените укрепления.С прашки и стрели повалиха повече от излезлите да се сражават срещу македонците. Александър ги разгони и се изкачи върху развалините на укреплението. Пред македонците се изпречи река, водите на която падаха в дълбока пропаст. Александър заповяда да се насекат дървета, да се докарат камъни и да ги хвърлят в пропастта. Варварите, неопитни в такива дела, се уплашиха, като гледаха как бързо се издига натрупаната от македонците грамада. Александър прецени, че могат да се предадат от страх, и изпрати Оксарт — от същото племе, но покорен нему — да убеди вожда им да се предадат. За да увеличи страха им, придвижи и бойните кули. Машините започнаха да хвърлят стрели. Варварите не се надяваха вече на никакво спасение и се отправиха към върха. Оксарт започна да убеждава уплашения и загубил всякаква надежда за успех Сизимитър да предпочете съюза с македонците, отколкото борбата срещу тях и да не забавя победителя в устрема му към Индия. Казваше му, че който в каквото и да се е опитал да се противопостави на Александър, само е навличал гнева му върху главата си. Сизимитър беше готов да се предаде, обаче майка му, която му беше и съпруга, заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да признае властта на когото и да било. Стремеше се да предизвика у варварина по-скоро чувство за чест, отколкото надежда за спасение и го караше да се срамува, че свободата е повече ценена от жените, отколкото от мъжете. Сизимитър реши да отстоява на обсадата и върна посредника за мир. После прецени силите на неприятеля и своите и решението на жена му му се видя безразсъдно и неосъществимо. Затова бързо извика Оксарт и му каза, че ще се предаде. Помоли само едно: да не съобщава на царя волята на майка му, за да може по-лесно да измоли прошка.
Сизимитър тръгна след предварително изпратения при него Оксарт заедно с майка си и двамата си синове. Тръгнаха с него и хората от свитата, без да очакват някаква награда за верността им, която Оксарт им беше обещал. Александър изпрати напред конник, който да им заповяда да се върнат и да изчакат неговото идване. После дойде сам и след като извърши жертвоприношение на Минерва и Виктория, възстанови властта на Сизимитър. Даде му и надежда, че ще увеличи земите му, ако той остане верен на съюза. Двамата му синове, годни за войници, той взе със себе си, след като бащата се беше предал.Александър остави фалангата да усмири и покори тези от племената, които се бяха отцепили, а той продължи нататък с конницата.
Отначало се справяха със стръмния и осеян с остри скали път. Скоро обаче копитата на конете се протриха и силите им отпаднаха. Започнаха да изостават. Конницата все повече оредяваше. И както обикновено става, прекалената умора надвишаваше срама. Александър както обикновено сменяше непрекъснато конете си и продължаваше да преследва без пощада бягащите.
Знатните младежи, негови телохранители, които го придружаваха, бяха изостанали, с изключение на Филип. Той беше младо, много духовито момче, брат на Лизимах. Невероятно звучи, но той в продължение на петстотин стадия следваше пеша царя, който яздеше кон, въпреки че брат му често му предлагаше своя кон. И не изостана дори за момент от царя, макар да носеше ризница и оръжие. Когато пристигнаха в гората, в която се бяха укрили неприятелите, той героично се сражава и закриваше с тялото си царя в боя срещу противника. След като варварите изоставиха гората и побягнаха, високият дух, който поддържаше силите му в разгара на сражението го изостави. Внезапно го обля пот, той политна и се хвана за дънера на най-близкото дърво. След това, съвсем изнемощял, беше поет от ръцете на царя. И в тях издъхна.Голяма скръб обхвана и без това натъжения цар, който разбра, че и Еригий, един от прославените му пълководци, беше убит, преди да се прибере в лагера. Погребението на единия и на другия беше удостоено от царя с най-голямо великолепие и почести.Царят реши да тръгне на поход срещу племето на дахите. Беше узнал, че Спитамен е там. Но щастието му, всякога благосклонно към него, беше осъществило това намерение в негово отсъствие.
Спитамен обичаше много жена си и я водеше навсякъде със себе си въпреки несгодите. Тя трудно понасяше бягството и съпътствуващите го изпитания. Изтощена от несгодите, използуваше всякакви женски хитрини, за да застави мъжа си да спре най-после бягството и да потърси милост от Александър, от когото и тъй не можеше да избяга. Беше родила от този мъж трима синове, вече възмъжали. Тя ги доведе пред бащата и започна да го моли да се съжали поне над тях. За да бъдат молбите ѝ по-убедителни, допринасяше и това, че Александър не беше далеч. Но Спитамен смяташе, че тя желае да се предаде, а не го съветва и че, уверена в красотата си, желае да се отдаде на Александър. Той измъкна късия си персийски меч и щеше да я заколи, ако синовете ѝ не бяха се спуснали насреща му. След това ѝ заповяда под смъртна заплаха да се махне от очите му. За задоволяване на страстта си започна да прекарва нощите с развратни жени. Отвращението към тях обаче разпали още повече любовта към жена му. Той се върна отново при нея и не преставаше да я моли да се откаже от решението си и да го придружава каквото и да им поднесе съдбата. Казваше ѝ, че ще понесе по-леко смъртта, отколкото да се предаде. Тя продължаваше да му обяснява, че това, което желае, е по-полезно и дори и да е женски каприз, е все пак чистосърдечно; че и за в бъдеще тя ще бъде покорна на мъжа си.
Спитамен, опиянен от любовта си към нея и измамен от престореното ѝ послушание, реши още през деня да даде угощение. Беше вече пиян и полусънен, когато го занесоха в спалнята. След като се увери, че е заспал дълбоко, жена му го закла с меча, който беше скрила под дрехите си, и предаде отрязаната и обляна в кръв глава на посветения в тази работа роб. След това, придружена от същия роб, както беше в окървавената дреха, пристигна в македонския лагер и помоли да се съобщи на Александър да я приеме. Искаше той лично от нея да чуе това, което трябваше да узнае.Като я вида опръскана с кръв, царят помисли, че е дошла да се оплаче от обида, и я попита какво желае. Тя помоли да въведат роба, който стоеше в преддверието. Той носеше главата на Спитамен, покрита с дрехата му, и им я показа. Бледност беше покрила чертите на безкръвното лице и не можеше да се познае кой е. Царят, като разбра, че носи човешка глава, излезе от шатрата. Разпита в какво се състои работата и се осведоми от самия роб.
Най-различни мисли терзаеха душата му, обезпокоен от този обрат. Смяташе, че е от голяма полза за него това, че беглецът и предателят, който щеше да го забави толкова много, е убит. Отвращаваше го обаче нейното страшно престъпление. Мъжът, изпитващ към нея такава любов,баща на децата ѝ, беше убит от нея зверски. Погнусата от това престъпление надделя над благодарността и той заповяда да ѝ съобщят да напусне лагера, за да не би примерът на варварското своеволие да се пренесе в нравите на податливите гърци. Дахите, като узнаха за убийството на Спитамен, се предадоха заедно със завързания Датаферн, негов съучастник в измяната.
Александър, освободен от грижи, се зае да накаже своите наместници за неправдите, които бяха извършили над подчинените си от алчност и високомерие. Предаде Хиркания на Фратаферн. Предаде му още племената марди и тапури и му възложи да му изпрати под стража Фрадат, а на негово място постави Фратаферн. На мястото на Арзам, управител на дрангите, назначи Стазанор , а Арзам беше изпратен в Мидия, за да замени там Оксидат . След смъртта на Мазей Вавилония беше подчинена на Стамен .
След като уреди тук всичко, на третия месец Александър вдигна войската си от зимния лагер и се отправи към областта, наричана Газака . През първия ден пътуването беше спокойно. Вторият ден мина все още при ясно небе, без буря и дъжд, но все пак беше по-мрачен от предишния с признаци за наближаваща буря. На третия от всички, страни небето започна да гърми, като ту по-ярки, ту по-бледи светкавици започнаха не само да заслепяват войниците, но и да ги плашат. Трясъкът по небето беше почти непрекъснат. Отвсякъде се виждаха бляскащи мълнии. Вцепенени, със заглъхнали уши, войниците не се осмеляваха нито да вървят, нито да спрат. Изля се внезапно пороен дъжд, смесен с градушка. Отначало войниците се закриваха с щитовете си, но след това вече не само не можеха с вкочанелите си ръце да държат измокреното оръжие, но и да се ориентират на коя страна да се обърнат, тъй като бурята връхлиташе от всички страни с голяма сила. В разстроени редици войската се разпръсна по цялата седловнна. Мнозина, изтощени повече от страха, отколкото от умората, лягаха на земята, въпреки че студът беше превърнал дъжда в едра градушка. Други се прикриваха зад дънерите на дърветата. Те им служеха и за опора, и за заслон. Не си правеха илюамн, че сами са си избрали мястото за смърт. Като не се движеха, топлината на тялото ги напускаше. Тази неподвижност беше приятна за умореното тяло и те не се отказваха дори от смъртта при такъв покой. Бурята продължаваше да бушува свирепа и упорита. И облаци, и тъмните като нощ гори закриваха дневната светлина. Единствен царят, понасяйки бодро това голямо зло, се беше заел да обхожда войниците, да прибира разпръснатите, да вдига просналите се на земята, да показва дима, излизащ от близките колиби, да ги подтиква да заемат тези убежища, каквито и да са те. И нищо не можеше да допринесе повече за спасението им от обхваналия ги срам — да напускат царя си, готов да ги подпомогне и в най-тежките изпитания.
Неволята, по-силна от разума или несгодите, намери лек срещу студа. Започнаха със секири да повалят околните дървета, навсякъде запалиха купчини клони и дънери. Сякаш гората бе пламнала от пожар и само между пламъците бе останало място за войниците. Тази топлина раздвижи вкочанените им тела и започнаха спокойно да дишат. Варварските колиби, които неволята беше открила вътре в гората, подслониха някои от тях. Разположиха лагера на мократа земя, тъй като гневът на небето вече бе отминал. Бурята погуби две хиляди войници заедно с продавачите и слугите. Очевидци разказват, че са видели как смъртта е заварила някои от тях в момент, когато, прислонили се под дърветата, са говорели помежду си.
Случайно един македонски войник, който едва се държеше на краката си, все пак се добра до лагера с оръжието си. Като го съзря, царят, който току-що беше разпалил огъня и топлеше замръзналите си ръце, скочи от дънера, на който седеше, и като свали оръжието от премръзналия и вече губещ съзнание войник, го постави на своето място. Войникът дълго не разбра къде си отпочиваше и от кого беше подпомогнат. След като се посъживи и видя, че седи на царското място, скочи изплашен. Александър му каза: „Съзнаваш ли, войнико, колко по-добре живеете сега под моя власт, отколкото под властта на персийския цар? Там биха те наказали със смърт, ако седнеш на царския трон, а при мене това беше твоето спасение.”
На следващия ден свика приятелите си и военачалниците и им заповяда да разгласят, че царят ще възстанови всичко, което са загубили. И изпълни обещанието си. Защото Сизимитър докара много впрегатен добитък, две хиляди камили и още едър и дребен рогат добитък.
Всичко това, разпределено поравно между войниците, ги спаси от глад и смърт. А царят беше много радостен, че Сизимитър му отвръща с такава благодарност, и заповяда на войниците да се запасят със суха храна за шест дена, тъй като се готвеше да тръгне на поход към племето саки. След като опустоши и техните земи, даде от плячката на Сизимитър като дар тридесет хиляди глави добитък.

50.
СВАТБАТА НА АЛЕКСАНДЪР



Македонците пристигнаха в област, начело на която стоеше знатният сатрап Оксиарт . Той се предаде на Александър и сключи с него съюз. Царят му остави властта и не поиска нищо друго, освен това да тръгнат с него като войници двама от тримата му синове. Сатрапът, като му предаде и третия, устрои изключително богато угощение по варварски, на което покани и цаоя.
Веселието беше в разгара си, когато Оксиарт заповяда да се въведат тридесет знатни девойки. Между тях беше и собствената му дъщеря Роксана , с изящна красота и рядка привлекателност. Макар и да вървеше между най-отбраните девойки, тя привлече погледите на всички и най-много на царя. Той вече не можеше да овладява страстта си при благосклонността на съдбата, на която не можеше да устои никой от смъртните. Докато навремето беше гледал с бащински поглед жената на Дарий и двете му дъщери, с които никоя друга освен Роксана не можеше да се сравни по красота, сега беше пленен от тази девойка, обикновена по произход в сравнение с тези от царски род. Заяви, че за укрепване на властта е нужен брачен съюз между македонци и перси. Единствено това могло да отстрани чувството на срам у победените и гордостта на победителя. Нали и Ахил, от чието потекло е той, се оженил за пленница. За да не сметнат, че само ще опозори Роксана, заяви, че желае да се свърже с нея в законен брак. Бащата прие предложението му с възторг, а царят, пламнал от страст, заповяда по бащин обичай да внесат хляб — това беше у македонците най-свещеният залог. От този хляб, разрязан с меча надве, трябваше да вкусят и двамата, встъпващи в брак. Вярвам, че тези, които са създали обичаите на племето, са искали чрез тази скромна храна да покажат на встъпващите в брак от колко малко трябва да бъдат доволни.
Така царят на Европа и Азия взе за жена девойка, въведена по време на угощението за развлечение, за да му се роди от робиня наследник, който да царува и над победителите. Близките му се срамуваха, че царският тъст е бил избран по време на пир из средата на покорените. Но след убийството на Клит беше заличена всякаква свобода и на непривикналите към раболепие лица бе изписано одобрение.
Александър имаше намерение да тръгне за Индия и оттам към Океана, но се страхуваше да не би да възникнат някакви събития в тила му и да му попречат. Затова заповяда да се съберат от всички области тридесет хиляди младежи, да ги въоръжат и доведат при него. Искаше да ги има едновременно и като заложници, и като войници. Изпрати Кратер да преследва Хаустан и Катан , които се бяха отделили от него. Хаустан беше пленен, а Катан бе убит в бой. Полиперконт завзе властта в областта Бубацена . След като тук беше уредено всичко, започна да обмисля войната с Индия.
Смяташе се, че Индия е богата не само със злато и сребро, но и с грижливо обработени скъпоценни камъни и бисери. Те бяха за индите повече белег на разкош, отколкото на величие. Войници, които познаваха Индия, казваха, че всичко в нея блести от злато и слонова кост. Александър се опасяваше да не би в нещо да бъде надминат, след като досега беше надминал всички и във всичко. Затова прибави към щитовете на войниците сребърни пластинки, а на конете — златни юзди, украси ризниците на едни със злато, а на други със сребро. Сто и двадесет хиляди войници тръгнаха с царя към Индия.
След като подготви всичко, Александър реши, че вече е дошъл моментът за осъществяване на безразсъдното и отдавна замислено дело — да придобие законно право да му се отдават почести като на бог. Поиска не само да го наричат син на Юпитер, но и да вярват в това. Като че ли можеше по един и същи начин да заповядва и на душите, и на езиците. Заповяда и македонците да му отдават почести като на бог по персийски обичай и като го поздравяват, да лягат по очи на земята пред него.
Такова унизително угодничество беше опасно за него, но той силно го желаеше. Вечното зло за царете — угодничеството — по-бързо подрива силите им, отколкото неприятелят. И това стана не по вина на македонците — защото между тях нямаше такъв, който да се съгласи да отстъпи от бащиния обичай. Намериха се такива между гърците, които обикновено чрез лицемерни почести покваряват нравите.
Гъркът Агид от Аргос, автор на най-долнопробните песни след Херил , и Клеон от Сицилия, подбудители на пороците и на други гадости, бяха предпочитани от царя пред приближените му, дори и пред предводителите на многочислените войскови отряди. Двамата сякаш разтваряха небето за него и често му подхвърляха, че Херкулес и татко Либер заедно с Полукс и Кастор ще отстъпят пред неговото божество.
В предварително определен за тържеството ден Александър заповяда да отрупат трапезата с изобилие и да бъдат поканени не само най-знатните измежду приятелите му македонци и гърци, но и най-знатните измежду неприятелите. По време на веселието той незабелязано излезе от залата. Клеон, както беше уговорено, започна реч, в която възхваляваше подвизите на царя: че на него можели да отдават благодарност единствено с тамян като на бог, след като вече са го признали за такъв; че персите не само от благочестие, но и с радост поставят царете си между боговете. Защото авторитетът на властта е гаранция за тяхното благо. Агид пък говореше, че и Херкулес и татко Либер не са били признати за богове, преди да победят завистта на хората; че потомците ще го възприемат така, както им го завещае сегашното поколение. Накрая заяви, че макар и някои да се колебаят, той самият ще падне по очи пред царя, щом влезе отново на угощението, и другите трябвало да направят същото, и преди всичко тези, които и в мислите си са му предани. Тяхната преданост към царя трябвало да бъде пример и за останалите.
Съвсем недвусмислено речта бе отправена към Калистен . Царят ненавиждаше достойнството на този мъж и смелото му свободолюбив. Като че ли само той задържаше македонците от такова раболепие. Всички бяха
обърнали погледите си към стария учител. Като се въдвори тишина, той заговори: „Ако царят слушаше твоята реч, нямаше да има нужда да ти отговаря друг. Защото той самият винаги се е страхувал от това да не го принудиш да възприеме чужди обичаи и при това щастлива развитие на събитията да му навлечеш ненавист чрез такова угодничество. Но понеже в момента той отсъствува, вместо него ти отговарям аз. Не може един набързо узрял плод да бъде дълготраен. Сега ти не можеш нито да отнемаш, нито да отдаваш на царя почести като на бог. Нужно е време, за да бъде приет за бог един смъртен. Тази благодарност към героите винаги я отправят потомците. Аз моля за по-сетнешно безсмъртие на царя, моля животът му да бъде дълъг, а величието му — вечно. Божественото достойнство никога не съпровожда хората, докато са живи, но идва при тях след смъртта им. Ти ни даваш Херкулес и татко Либер като пример за безсмъртие. Вяраваш ли, че те са били провъзгласени за богове по време на един гуляй. Най-напред тялото на човека изчезва от очите на смъртните, а после мълвата го издига до небето. Само си помисли, Клеоне, аз и ти можем ли да създаваме богове. От нас царят може да поиска само потвърждаване на неговото обожествяване. Ако искаш да изпиташ силите си, направи някого цар, а ако можеш, направи го и бог! Кое е по-лесно: да му дадеш небето или властта. Нека боговете бъдат благосклонни и без завист да изслушат това, което Клеон каза, и да ни помагат да напредваме все така бързо, както досега. Нека те ни вдъхнат задоволство от собствените ни обичаи. Аз не се срамувам от отечеството си и не бих желал да се уча от победените как да прославям своя цар. Кого да смятам за победител, ако приемем от победения неговите закони?”
Калистен стана изразител на общото желание за свобода и като че ли беше изслушан благосклонно. Той предизвика не само мълчаливо съгласие, но и възгласи на одобрение, особено от по-възрастните, за които беше тежко да заменят старите си нрави с чужди.Нищо от това, за което се говори на гуляя, не остана скрито от царя, тъй като той стоеше зад завесата, закриваща леглото му. Изпрати хора при Агид и Клеон да им кажат, след като прекратят приказките, да наредят само варварите по техния обичай да легнат по очи на земята, щом той влезе. Малко след това той се завърна на угощението, като даде вид, че го е отвлякло нещо важно. Докато персите го поздравяваха като божество, Полиперконт, който беше до царя, започна да подбужда на подигравка един от тях, докосващ с брадичката си пода, да я удари по-силно. С това предизвика гнева на Александър, защото той вече трудно се владееше. Обърна се и каза: „Ти не ме ли почиташ? Или на тебе единствен ти се виждам достоен за подигравка?” А Полиперконт отговори, че нито царят е достоен за подигравка, нито пък той — за унижение. Тогава царят го наведе силно към пода и като го натисна, за да падне на колене, каза: „Виждаш ли, че сега и ти направи същото, за което преди малко се подиграваше на другите?!” Заповяда Полиперконт да бъде поставен под стража и сложи край на пира. Наистина Александър по-късно прости на Полиперконт, но го държа дълго време под арест. Продължи да се гневи обаче на Калистен, когото отдавна подозираше. Скоро му се удаде удобен случай да даде воля на гнева си.
Съществуваше обичай, както по-горе казах, аристократите да дават на царете момчета, за да изпълняват длъжности, които малко се различаваха от робските задължения. Тези младежи стояха на стража на смени пред входа на това жилище, в което царят си почиваше. Те въвеждаха наложниците през друг вход, а не през този, на който имаше стража. Поемаха от конярите конете преди езда и когато царят ходеше на лов. Съпровождаха го и в битките, добре подготвени за всичко, което вършеха свободните хора. Смяташе се за голяма чест това, че им беше позволено да се хранят, седнали до царя. Никой нямаше власт да ги порицава или да ги бие с пръчки освен той. Тази кохорта беше нещо като школа за пълководци и държавни служители у македонците. Оттук потомците и си избираха царе, от техните наследници малко по-късно римляните отнеха властта.
Хермолай , знатен младеж от тази кохорта, беше бит с пръчки по заповед на Александър, понеже беше улучил със стрела глигана, в който царят се прицелвал. Той понасяше тежко тази обида и започна да се оплаква пред Сострат , който беше от същата кохорта и силно привързан към Хермолай. Сострат, като разгледа внимателно разраненото тяло, може би враждебно настроен още отпреди към царя по друга причина, подбуди и без туй възбуденото момче с клетва двамата да организират заговор срещу царя и да го убият. Те се заеха с тази работа с младежка разпаленост, но умело подбраха кои да посветят в заговора. Намериха за добре да привлекат Никострат , Антипатер , Александър и Филота . С тяхното посредничество към заговора се присъединиха Антиклей и Епимен . Пътят към осъществяването на замисленото обаче съвсем не беше лесен. Необходимо беше в една и съща нощ да бъдат на стража всички съзаклятници, за да не би да им попречат непосветените, а тогава случайно бяха поставени в две последователни нощи. Докато се изредят дежурните стражи и отново дойде и техният ред, изминаха тридесет и два дена.
Настъпи нощта, в която на стража щяха да бъдат съзаклятниците. Бяха радостни от взаимното доверие. Страхът и надеждата не бяха променили никого. Толкова голям беше или гневът им към царя, или взаимното им доверие.
Те пазеха вратата на залата, в която царят пируваше, за да го заведат след угощението в спалнята. Но може би самата съдба, а същевременно и веселието и буйното вино задържаха по-дълго всички. Забавленията около софрата се удължиха. Заговорниците се радваха, че ще нападнат царя, но започнаха да се опасяват пирът да не продължи до сутринта, тъй като на разсъмване трябваше да бъдат заменени от други. След това чак след седем дена щеше да им дойде ред да дежурят и не бяха сигурни дали у всички ще остане дотогава кураж.
Вече се разсъмна, угощението беше към края си и съзаклятниците посрещнаха царя радостни, че имат възможност да осъществят плана си. Внезапно една жена, която обикновено стоеше на вратата на залата (смятаха я за безумна, но вярваха, че тя предсказва бъдещето), се втурна към Александър и му препречи пътя. Развълнувана, тя започна да го убеждава да се върне на пира. Царят на шега ѝ отговори, че боговете лесно се убеждават, извика отново приятелите си и продължи веселието до разсъмване.
Пред вратата на спалнята застъпиха на стража младежи от другата кохорта, а съзаклятниците все още стояха, въпреки че вече беше завършила тяхната смяна — дотолкова упорита беше надеждата, която затъмнява човешкия разум. Царят, по-разположен, отколкото друг път, им заговори и дори им заповяда да си отидат и
...........................................

51.
да отпочинат, понеже са бдели през цялата нощ. Даде на всекиго по петдесет сестерции и ги похвали, че са продължили доброволно смяната си. Заговорниците си излязоха, без да осъществят голямата си надежда. Разотидоха се по домовете и още по-нетърпеливо зачакаха нощта на следващото дежурство.
Един от заговорниците на име Епимен, било поради любезността на царя разкаял се (но той с такава любезност беше приет и между съзаклятниците), разкри на брат си Еврилох съзаклятието, понеже беше повярвал, че боговете му се противопоставят. Преди той беше пожелал брат му да остане извън съзаклятието; припомни си и мъките на Филота, и като взе за ръка брат си, пристигнаха в царския дворец, разбудиха телохранителите и ги убедиха, че това, което ще съобщят, се отнася до живота на царя. И времето, по което идваха, и изражението на лицата, и скръбта на единия от тях — признак на неспокоен дух — заставиха Птоломей и Леонат, които лежаха пред вратата, да станат. Те отвориха вратата и внесоха светлина, започнаха да будят унеслия се в дълбок сън от виното цар. Той дойде постепенно на себе си и ги попита какво ще му съобщят. Еврилох каза, че боговете все още не са се отвърнали от неговия дом, след като и брат му, съучастник в един нечестен заговор, се е разкаял и му е разказал за подготвяното убийство; че той идва да му каже, че точно през тази нощ, която си отива, му е била подготвена засада от хора, които най-малко би заподозрял. Епимен изложи подред всичко и изреди имената на заговорниците.
Известно е, че Калистен не е бил споменат като съучастник в заговора, но е слушал с удоволствие как младежите са порицавали и обвинявали царя. Едни твърдят, че когато Хермолай се е оплакал пред него за наложеното му от царя наказание, той им напомнил, че вече са мъже. Не е известно дали им го е казал, за да понасят по-търпеливо наказанията, или за да възбуди самочувствието им.
Смутен от неочаквано възникналата опасност, която беше избягнал, царят надари Еврилох с четиридесет таланта и му даде имуществото на някой си Тиридат. Прости и на брат му, преди още той да се реши да помоли за помилване. Заповяда да се задържат под арест ръководителите на заговора, между които беше и Калистен.
Едва след като бяха дoведени в двореца му, той се реши да продължи почивката си. Спа през целия ден и през следващата нощ, изтощен от продължителното безсъние.
На сутринта Александър събра голям съвет, на койтo дойдоха и бащите, и роднините на тези, заради които ги беше повикал. Никой не беше спокоен за себе си, тъй като според обичая на македонците се полагаше смъртно наказание за всички, които имаха кръвно родство с виновните.
Царят заповяда да се въведат съзаклятниците без Калистен. Те без колебание признаха всичко, което бяха замислили. Всички започнаха да ги порицават. Царят ги запита с какво е заслужил замисленото от тях злодеяние. Тъй като всички стояха занемели, Хермолай отговори: „Питаш ни за причините, като че ли не знаеш, че решихме да те убием, защото започна да се държиш с нас не като със свободно родени, а като с роби.”
Пръв от всички се изправи баща му Сополид. Нарече Хермолай отцеубиец и като му затискаше устата, каза, че не трябва да бъде слушан човек, загубил разсъдъка си от престъпни замисли. Царят прекъсна бащата и заповяда на Хермолай да каже какво го е научил учителят им Калистен. Хермолай продължи: „Ползувам се от твоето благоволение и ще кажа в какво сме се научили в нашите нещастия. Каква част от македонците е останала незасегната от твоята жестокост? Наистина колко хора, и то от благороден произход, ти погуби: Атал и Филота, Парменион и Александър от Линцестида, Клит. Когато воюваме срещу варварите, те се сражават, закриват те с щитовете си, получават рани за твоята слава, за твоята победа. На тях ти отвърна с черна неблагодарност. Един опръска трапезата ти с кръвта си, друг умря от мъчителна смърт. Предводителите на твоите войски, поставени на уредите за изтезаване, станаха зрелище за персите, които те бяха победили. Парменион, чрез когото ти навремето уби Атал, бе умъртвен без съд. Изпълнени бяха смъртни наказания от ръцете на принудени за това хора. Изведнъж заповядваш да бъдат убити от други тези, които преди това си използувал като твои помощници.”
Всички около Хермолай настръхнаха. Баща му стискаше оръжието си, за да го убие. Но беше спрян от царя. Той заповяда на Хермолай да продължи да говори и настоя всички търпеливо да изслушат този, който се самообвиняваше. Трудно ги удържа. Хермолай продължи: „Колко великодушно заповядваш на недодяланите в речите младежи да приказват! А Калистен е затворен в ареста, понеже само той единствен може да говори. Защо не бъде доведен и той, па макар да го чуят само тези, които са си признали? Очевидно защото се страхуваш да чуеш откровения глас на невинния и не би издържал погледа му. Аз твърдя, че той е невинен. Тук са тези, които заедно с мене са замисляли това прекрасно дело. Няма никой, който би казал, че Калистен е бил съгласен с нас, макар че той отдавна вече е осъден на смърт от „най-великодушния” и „най-справедлив” цар. Това са следователно наградите за македонците, с чиято кръв ти злоупотребяваш. Тридесет хиляди мулета возят заграбеното за тебе злато, докато войниците ти няма да занесат у дома си нищо освен белезите от раните си. Всичко това все още можеше да се понася, преди да ни предадеш на варварите и като победители да ни изпратиш под робството на нови обичаи.
Възхищават те персийските дрехи и порядки, а си презрял бащините си обичаи. Следователно ние сме пожелали да убием царя на персите, а не на македонците и с право те преследваме като беглец от войната. Ти пожела македонците да ти падат на колене, да те приветствуват като бог. Ти се отвърна от баща си Филип и ако имаше някой бог, по-голям от Юпитер, ти би пренебрегнал и Юпитер. Учудваш ли се, че ние, свободните хора, не можем да понасяме твоето високомерие? Какво да очакваме от тебе ние, на които е съдено да умрем невинни, или, което е по-печално и от смъртта, да живеем в робство? И ако ти би пожелал да се поправиш, би ни бил много задължен. Защото ти от мене най-напред ще узнаеш това, което свободно родените не могат да понасят. И затова недей да обременяваш осиротялата старост на близките ми с мъчителна смърт. Заповядай нас да отведат, та каквото сме искали да постигнем с твоята смърт, да го постигнем със собствената си!” Това каза Хермолай.
Царят заговори: „Колко невярно е това, което говори той, като подражава на учителя си, го потвърждава и моето търпение. Ето, аз не само че го изслушах докрай, но го заставих и вие да го чуете, за да се убедите, че като позволя на този разбойник да говори, той ще прояви цялата си злоба, която го подбужда да ме убие, докато би трябвало да ме почита наравно с баща си. Неотдавна, когато неканен се беше довлякъл с нас на лов, аз по бащин обичай, а и както е възприето от най-старите царе на Македония, заповядах да го обуздаят. Това се изпълни. Възпитаниците го изтърпяват от възпитателите, жените — от мъжете си. Даже на робите си отстъпваме правото да бият младежите на тази възраст. Това е моята жестокост спрямо него, заради която той пожела да ми отмъсти с нечестно убийство. Защото излишно е да припомням, а и вие сами знаете колко съм снизходителен и внимателен към тези, които сами се подчиняват на волята ми. О, Херкулесе, учудвам се, че Хермолай не одобрява смъртното наказание за убийците, след като сам го е заслужил. Защото, като хвали Парменион и Филота, той се старае да оправдае себе си. Що се отнася до Александър от Линцестида, ако и да беше уличен от собствените му писма в предумишлено убийство, аз отложих процеса за три години и го държах окован, докато вие самите не настояхте да измие престъплението със заслужено наказание. Вие си спомняте за Атал — той беше враг на живота ми още преди да стана цар. А Клит! Не трябваше да предизвиква гнева ми! Той говореше нечестни неща по отношение на мене и на вас и все пак аз го понасях по-дълго, отколкото той би ме търпял, ако говорех така. Умереността на царете и вождовете е заложена не само в собствения им характер, но и в характера на тези, които им се подчиняват. Заповедите се смекчават при покорност. Но където покорността отстъпи на най-долни замисли и не прави разлика между висши и низши, налага се на силата да се отговори със сила. Защо да се учудвам, че ме упреква в жестокост този, който се осмели да ме укорява и в алчност. Не желая да подбуждам никого от вас, за да не би с щедростта си да предизвикам омразата ви, ако тя засяга вашето честолюбие. Погледнете войската: който преди нямаше нищо освен оръжието си, сега лежи на сребърно легло; масите са натежали от злато; водят тълпа от роби; не могат да носят плячката, взета от неприятеля.
Персите, които победихме, били поставени от мене на голяма почит! Да, най-характерната моя черта е скромността, понеже наистина не се отнасям горделиво към победените. Но аз дойдох в Азия не за да унищожа народите, нито пък да разделя земята надве, а за да са доволни и тези, които съм победил във войната, и да не съжаляват, че съм ги победил. Ето, наред с вас воюват и проливат кръвта си за вашето господство тези, които биха ни отвръщали с война, ако се отнасяхме с тях горделиво. Не е вечна собствеността, в която забиваме меча си. Вечна е благодарността за благодеянията ни. Ако желаем да имаме Азия, а не само да я преминем, трябва да проявим нашето сннзхождение към народите. Тяхната вярност ще направи властта ни здрава и вечна. Имаме повече, отколкото бихме могли да задържим. На ненаситната алчност е присъщо да желае да пълни безконечно това, което вече прелива. Бил съм въвел и за македонците техните обичаи. Аз виждам, че у много народи има неща, на които можем да подражаваме, без да се срамуваме. Не може по друг начин де се управлява толкова голяма империя. Като налагаме нашето, трябва да се учим и от тях.
Другото, което Хермолай искаше от мене, а именно да се отрека от Юпитер, от чийто оракул съм признат, е достойно за смях. Нима зависи от мене това, което боговете са решили? Нарекъл ме е „мой син”. Близко до ума е, че ме е приел заради делата ми. Дано и индите повярват, че аз съм бог! Защото славата предопределя успеха във войните и често това, което се смята за лъжа, се превръща в истина. Смятате ли, че аз от любов към разкоша съм украсил оръжието ви със злато и сребро? Не! На тези, които не познават нищо по-евтино от този метал, аз искам да покажа, че македонците няма да изостанат от тях и на отношение на златото и среброто. Най-напред ще заслепя очите на тези, които очакват да видят у нас само голота и беднотия. Ще им покажа, че не сме жадни за злато и сребро, а сме тръгнали да покорим целия свят. И тази слава ти, отцеубиецо, пожела да прекъснеш и като погубиш царя, да предадеш македонците на победените народи. Дори ме предупреждаваш да пожаля родителите ви. Не би трябвало вие да знаете какво съм решил по отношение на тях, за да си отидете опечалени, ако, разбира се, у вас има някаква мисъл и грижа за родителите ви. Аз отдавна съм отменил този обичай — да се убиват заедно с престъпниците и невинните близки и родители — и заявявам, че те ще си останат на същата почит, на която са били досега. Известно ми е защо ти желаеш да бъде въведен твоят Калистен. Само за него ти си мъж, защото си разбойник. Искаш и той да изрече пред всички нечестните думи, които отправи към мене. Него — най-достойния учител за ученик като тебе — бих го въвел заедно с тебе, ако беше македонец. Но законът за олинтиеца е друг.”
Разпусна събранието и заповяда провинените да се предадат на войниците от същата кохорта. За да засвидетелствуват своята вярност към царя с жестокостта си, те ги убиха след безмилостно измъчване. Загина изтезаван и Калистен, невинен по отношение на съзаклятието срещу живота на царя. Всички знаеха, че той съвсем не беше съгласен с ласкателите и с порядъка в двореца.
Ничие друго убийство не предизвика у гърците по-голяма ненавист към Александър. Калистен беше много благочестив и красноречив, от него той беше възвърнат към живота, когато след убийството на Клит искаше да умре. Сега Александър не само че го уби, но даже го подложи на измъчване, без да посочи причината. И тази жестокост на царя, макар и по-късно, предизвика разкаяние.

52.
КЪМ ИНДИЯ



За да не подхранва бездействието, което поражда непрекъснати раздори, Александър тръгна към Индия, винаги по-славен по време на война, отколкото след победата.
Почти цяла Индия е разположена на изток. По-малка е на широчина, отколкото на дължина. Тези области, където духа южнякът, са по-високи. Другите са равни и през техните поля протичат много големи реки, които водят началото си от Кавказките планиниаа. Река Инд е по-студена от другите реки. По цвят водата ѝ малко се отличава от морската. Река Ганг — най-голямата от всички реки на Ориента — се спуска на юг и с десния си бряг опира до големи планини. По-надолу скали я отклоняват на изток. И двете реки се вливат в Червено море. Река Инд подронва бреговете и изтръгва големи дървета и пръст. Препречвана от скали, често сменя течението си. Където почвата е по-мека, разлива се и образува острови. В нея се влива река Ацезина . Ганг приема водите на спускащата се от високо река Йоман, която причинява силно вълнение при устието си. Водите ѝ се втичат буйно в река
Ганг. Река Диардина е по-малко известна, понеже тече и най-отдалечените земи. В нея живеят не само крокодили, както в река Нил, но и делфини и някои животни, непознати на другите народи. Река Етимант [36], която има много остри завои, се използува от населението за напояване на почвата. Поради това тя достига до морето само чрез тесни ръкави, повечето без име.
Цялата земя се прорязва от още много неизвестни реки, тъй като текат през необитаеми места. Северният вятър предизвиква засуха в областите, които са близо до морето. Възпрепятствуван от билата на планините, той не достига до по-вътрешните области, които са с по-мек климат, благоприятен за узряване на плодовете. Природата в тези области е толкова своеобразна по отношение на климата, че когато едната част на Индия изгаря от слънчев пек, в другата вали сняг и обратно — когато в другите области има студ, тук настъпва непоносима горещина. Не е известна причината, поради която климатът се променя така. Сигурно е, че морето, от което се мие, не се отличава по цвят от останалите. Получило е името си от цар Еритър. Невежите вярват, че заради това се нарича Червено.
Земята отглежда щедро лен. Дрехите на повечето от индите са от лен. На тънка дървесинна кора може да се пише като на пергамент. Има птици, които могат да подражават на човешки глас. Тукашните животни, без докараните отвън, са непознати на останалите народи. В тази земя живее и носорогът, също непознат на другите народи. Силата на слоновете в Индия е по-голяма, отколкото на тези, които живеят в Африка, а и големината им отговаря на силата.
Злато носят тези реки, които влачат водите си бавно. Морето изхвърля на брега скъпоценни камъни и бисерни миди. Откогато индите са започнали да търгуват с другите народи, бисерната мида е предмет за забогатяване. Нищо друго не ги обогатява така, защото цената на изхвърлените от морето миди се определя от желанието да бъдат притежавани.
Характерите на хората и тук, както навсякъде, са обусловени от природните условия. Покриват телата си чак до ходилата с тънко ленено платно, на краката имат сандали, главите си обвързват с ленти, на ушите им висят златни обеци. Даже раменете и бедрата си украсяват със злато. По това богатите се отличават от бедните. Косите си сресват и не ги режат. Брадата си никога не бръснат, но останалата част на лицето бръснат от хигиенни съображения.
Разкошът на царете, които те наричат „великолепни”, надминава този на останалите народи. Когато царят благоволи да се покаже пред народа, служители носят сребърни кадилници и целият път, по който е пожелал да го носят, се изпълва с благоухание. Той лежи на златна носилка с висящи по нея бисери. Дрехите, в които е облечен, са обшити със злато и пурпур. Войници и телохранители вървят след носилката. Те носят клони, по които има птици, научени с пеенето си да развличат царя даже и по време на сериозните му занимания. В двореца има позлатени колони. Около тях се е увила позлатена лоза, а по нея са поставени направени от сребро птици, от които би се възхитил всеки.
Дворецът е достъпен за гости, след като срешат косата на царя и я украсят. Тогава той дава отговори на пратениците. Тогава раздава правосъдие на народа. След като събуят домашните му сандали, намазват краката му с благоуханни масла. Ловът, неговото най-голямо развлечение, се състои в това да се прицелва в затворени в парка животни, а в това време наложниците му четат молитви и пеят песни. Трудно, с голямо усилие мятат копията, дълги два лакътя, без да постигат желания резултат, тъй като силата на копието е в неговата лекота, а тук то е тежко и неудобно. При кратки пътешествия използуват коня. А когато предстои по-дълъг поход, слонове теглят колесницата. Телата и на тези големи животни също украсяват със злато. След царя идва дългата върволица от наложниците му, носени в златни носилки. Тази свита придружава царя отделно от царицата, но със същия разкош. Жени приготвят ястията. Те поднасят вино, което индите пият в големи количества. Наложниците отнасят в спалнята упоения от виното цар и с песни призовават боговете на нощта.
Ще допусне ли някой, че сред този разкош някой би се интересувал от мъдростта. Но между тях има особен род хора, диви и груби, които те наричат мъдреци. Те се чувствуват щастливи, ако изпреварят определения от съдбата край на живота, и проповядват да бъдат изгаряни живи възрастните и болните. Според тях животът, прекаран в очакване на смъртта, е позорен. Никаква почит не се отдава на хората, които са умрели от старост. Смятат, че се омърсява огънят, ако не ги изгорят живи.
Има хора, които живеят в градовете и се грижат за обществения ред, наблюдават движението на звездите и предсказват бъдещето. Вярват, че само ускорява смъртта си този, който очаква със страх нейното настъпване. Вярват също, че във всичко, което расте, има бог, а най-много в дърветата, нараняването на които се наказва със смърт.
Всеки месец у тях има по петнадесет дена, но годината запазва дължината си. Отбелязват периодите от време по движението на Луната, но не както повечето народи, когато изпълни диска, а когато изгрее с рог, обърнат нагоре. Месеците им са по-кратки, защото дължината им се определя от тази особеност на Луната. Още много и различни неща се разказват. Струва ми се, че е неуместно да разказвам за тях и да отлагам разказа за започнатата история.
И тъй, след като Александър навлезе в земите на Индия, князете на граничните племена побързаха да го посрещнат, готови да изпълняват неговите заповеди. Вярваха, че при тях е дошъл третият син на Юпитер. Казваха, че знаят татко Либер и Херкулес само от славата им, а сега самият бог е дошъл при тях и го виждат със собствените си очи. Царят благосклонно прие предложението им да го следват като съюзници, за да ги използува в похода като водачи.
Отначало никой не излезе насреща му. Затова изпрати Хефестион и Пердика с част от войската да усмиряват непокорните, където ги срещнат. Заповяда също да слязат към река Инд и да построят кораби, с които да прехвърли войската си на другия бряг. Понеже щяха да преминат много реки, така сглобиха корабите, че като ги разглобят, да могат да ги използуват като товарни коли и при нужда отново да ги превръщат в кораби, Александър заповяда на Кратер да последва с фалангата, а той поведе конницата и леко въоръжените войски. След едно кратко сражение прогони в най-близкия град излезлите насреща му индийски войници. Точно тогава дойде и Кратер. И за да внуши още в началото страх у народа, досега неизпитал силата на македонското оръжие, нареди да бъдат разрушени укрепленията на града, който беше обсадил, и да не бъде нощаден никой. Докато обхождаше крепостните стени, Александър беше улучен от стрела. Все пак превзе града. Заради раняването си извърши редица безчинства над цялото население, дори и в домовете. Оттук, след като усмири това непознато племе, пристигна до град Ниса .
Нощен студ, по-силен от друг път, се спусна над лагера на македонците, разположен в гората под самите градски стени. Единствено огънят можеше да им помогне. Те насякоха дървета и разпалиха огньове. Огънят обхвана градските гробници, направени от стар кедър. Те пламнаха и разнесоха огъня нашироко. Всичко стана на пепел. Откъм града отначало се чуваше лаят на кучетата, а след това — и човешки вой. Едва тогава жителите на града забелязаха неприятеля, а и македонците разбраха, че са до самия град. Александър изведе войската си и започна обсадата. Макар и да очакваха този решителен момент, все пак жителите на града бяха изненадани, когато засвистяха стрелите на неприятеля. Едни искаха да се предадат, други — да опитат щастието си в сражение. Царят разбра колебанията им и заповяда само да ги обсаждат, но да се въздържат от клане. Накрая, изтощени от дългата обсада, те се предадоха. Казваха, че водят произхода си от татко Либер. И наистина произходът им беше такъв. Градът е разположен в подножието на планина, която жителите наричаха Мерос . Въз основа на това гърците измислили, че татко Либер е бил скрит в бедрото на Юпитер.
Царят, след като се осведоми от местните жители за разположението на планината, изпрати напред разузнавачи и с цялата си войска се изкачи на билото ѝ. То беше обрасло изобилно с трева и лозя. Оттук извираха много и непресъхващи през цялата година потоци. Растяха различни саморасли дървета със сочни плодове.
По тези диви места расте гора от лавър, чемшир и мирта. Не от божествени подбуди, а поради своята разюзданост войниците започнаха да късат листата на брашляна и лозите, да се кичат с тях и да скитат из цялата гора подобно на вакханките. Билата на планините и долините закънтяха от гласовете на толкова хиляди хора, възхваляващи бога закрилник на тази гора. Разюздаността, както обикновено става, завладя всички. Както правеха в мирно време, те налягаха върху тревите и натрупаната шума. Царят не се противопостави на внезапно избухналото веселие. Той им предостави всичко нужно за един пир и остави войската си в продължение на десет дена така — да чествува татко Либер.
Ще отрече ли някой, че дори и изключително голямата слава е по-скоро резултат на съдбата, отколкото заслужена с храброст? Противникът не се осмели даже да приближи към тях, макар че бяха упоени от виното. Уплаши се от глъчката им, защото виеха като бесни. Уплаши се повече, отколкото ако това беше шум от сражение. Същото щастие се усмихна и на македонците, които се завръщаха откъм Океана и пияни се веселяха по неприятелския бряг.
Пристигнаха в страна, наречена Дедала [39]. Жителите бяха напуснали домовете си и бяха избягали в планините. След това преминаха през град Акадира, изгорен и запустял след бягството на населението.
Необходимостта застави Александър да промени плана си. Раздели войската на части, за да може да се сражава на много места. Там, където населението не очакваше неприятеля, направо го смазваха. Птоломей превзе много градове, но Александър завладя най-големите. После отново събра войските си. След като премина река Хоасп , остави Кен да обсажда един цветущ град, наречен Беира , а той се отправи към град Мезага . Отскоро, след смъртта на царя Асакан , начело на града стоеше неговата майка на име Клеофида ]. Войска от тридесет и осем хиляди пехотинци пазеше града, естествено непристъпен и защитен от укрепления. От изток бе обграден от буйна река, която не позволяваше да се достигне до града. От запад и от юг го обграждаха високи скали, под които имаше издълбани още през най-дълбока древност пещери и пропасти. Там, където те свършваха, населението бе изкопало с голям труд ров. Градът е заобиколен и от крепостна стена, чиято основа е от дялани камъни, а горната ѝ част е изградена от суха зидария. Дълга е тридесет и пет стадия. Връзката между отделните страни на стената е от камъни. Замазани са и с кал. Върху здрави греди са поставили дъски, които покриват стената и я правят недостъпна.
Откъм стената долетя стрела и улучи Александър, който оглеждаше укреплението и се колебаеше какво да предприеме. За да може да придвижи обсадните машини до стените, трябваше да запълни рова. Стрелата беше улучила прасеца на крака му. Измъкна върха ѝ и заповяда да му доведат коня. Качи се на него, без да превърже раната си, и продължи да проучва крепостта. Но раненият крак изтръпна и от студа раната започна да го боли повече. Течеше кръв. Чули го да казва, че макар и да е син на Юпитер, чувствува болките на раненото си тяло. И все пак не се прибра в лагера, преди да огледа всичко и да нареди какво да се прави.
Както беше заповядано, едни започнаха да разрушават къщите извън града и свличаха голямо количество материал за насип, други хвърляха в рова стебла от големи дървета заедно с клоните, както и големи камъни. Ровът постепенно се изравняваше със земята. Започнаха да издигат бойните кули. Войниците ги подготвиха с голям ентусиазъм само за девет дена. Александър излезе, за да огледа всичко, макар че раната още не беше заздравяла. Похвали войниците и заповяда да придвижат обсадните машини. От тях срещу защитниците излетяха облаци от стрели. Подвижните бойни кули изплашиха много защитниците на града, които досега не бяха виждали такова нещо. Смятаха, че толкова тежките бойни кули не могат да се движат по друг начин освен с помощта на боговете. Не вярваха, че смъртни могат да мятат копия и тежки греди, каквито се изхвърляха от бойните машини.
Надеждата за спасяване на града ги напусна. При царя дойдоха пратеници, за да молят за милост. Той им прости. След това дойде и царицата, придружена от свита знатни жени, които изливаха вино от златни патери. Тя се приближи до царя и постави малкия си син на коленете му. Измоли не само милост, но даже запази и предишното си положение — беше призната за царица. Някои вярваха, че това и беше дадено повече заради красотата ѝ, отколкото от съжаление. Както и да е, но сигурно е едно — че роденото от нея по-късно момче от някого е било назовано Александър.

53.


ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ЦАРСТВАТА НА ОМФИС И АБИЗАР



Изпратеният с войска към град Хора Полиперконт победи в сражение жителите му, излезли, без да построят боен ред. Той влезе в укреплението и установи македонската власт. Много незначителни селища, изоставени от жителите им, минаха под властта на македонците. Цялото им въоръжено население беше заело едно скалисто възвишение, наречено Аорн Разказваха, че то е било обсаждано напразно от Херкулес и че поради земетресение той е бил принуден да прекъсне обсадата.
Някакъв си старец, който познаваше местността, приближи с двамата си синове до Александър, който в момента не знаеше какво да реши. Старецът обеща да му покаже път към възвишението, ако му се заплати. Александър обеща да му даде осемдесет таланта. Задържа за залог единия от синовете му и го изпрати напред, за да изпълни обещанието си. За командир на леко въоръжените войски постави Мулина, царския писар. Те трябваше да заблудят противника, като достигнат до билото на планината по околен път.
Възвишението не се издигаше нагоре постепенно, а се извисяваше като пирамида. Основата ѝ беше широка, към средата се стесняваше, а най-горната част образуваше остър връх. В подножието и от едната ѝ страна тече река Инд, много дълбока и със стръмни брегове. От другата страна има пропасти, тресавища и стръмни скали. А и откъм третата стена липсваха условия за развръщане на войски. Александър заповяда да изсекат гората, която растеше там, и така да орежат клоните, че да останат само голи дънери. Клоните, обрасли с шума, щяха да им пречат. Сам той пръв повали отсечено дърво. Последва възторжен вик на войската, признак на бодрост. След него никой не изостана в работата, в която той пръв даде пример.
Преди да изтече седмият ден, те бяха запълнили пропастите. Царят заповяда стрелците и агрианите да започнат да се изкачват. Отбра и от своята кохорта тридесет от най-смелите младежи. Даде им за командири Хар и Александър , на когото напомни, че носят едно и също име. Понеже опасността беше много голяма, бяха решили царят да не се излага на нея. Но щом прозвуча тръбата, този храбър мъж веднага заповяда на телохранителите си да го последват. И пръв се заизкачва. Не остана македонец, който да не го последва доброволно. Мнозина намериха смъртта си още в началото. Реката под тях ги погълна, както се търкаляха надолу по стръмнината — печално зрелище за тези, които не бяха рискували.На другия ден вече знаеха от какво трябва да се страхуват. Състраданието към другарите им се измести от страха и те заоплакваха не загиналите, а себе си. Но бяха стигнали дотам, откъдето не можеха да се върнат осзен като победители, тъй като варварите търкаляха огромни камъни върху тях и ги улучваха. А те се подхлъзваха и надаха презглава назад.
Александър и Хар, които царят беше изпратил напреде тридесетте отбрани младежи, се бяха изкачили на възвишението и бяха влезли в бой. Но тъй като варварите мятаха стрелите отгоре, те по-често получаваха рани, отколкото причиняваха. Александър не забравяше чие име носи и се сражаваше смело и непредпазливо. Отвсякъде го обсипваха стрели. И когато Хар го видя, че е паднал на земята, втурна се към противника, като мислеше само за отмъщение. Мнозина прободе с копието си, други — с меча. Към него се насочиха безброй неприятели. Той падна мъртъв върху тялото на другаря си. Разтревожен от гибелта на най-способните младежи, както и на другите войници, царят даде сигнал за отстъпление. Беше необходимо, за да не се дават жертви, да отстъпват постепенно и в ред, без страх.Доволни, че са отблъснали неприятеля, варварите се отказаха да го преследват. Но макар да беше решил да преустанови настъплението, тъй като беше загубил надежда да завладее възвишението, Александър все пак даваше вид, че продължава обсадата. Заповяда пътищата да бъдат завардени, бойните кули да бъдат придвижвани напред, а уморените да бъдат сменявани с други. Макар и да познаваха вече неговата упоритост, индите в продължение на два дена и две нощи пируваха. И сякаш демонстрирайки не само своята увереност, но и победа, те биеха с барабани, както е техният обичай. Чак на третата нощ замлъкнаха. Но по цялото възвишение продължаваха да горят факли, запалени от варварите в бягството им през тъмната нощ по стръмните скали.
От предварително изпратения Балакър Александър разбра, че индите напускат в безредие възвишението. Той заповяда всички едновременно да нададат боен вик. Това причини у бягащите ужас. Мнозина, сякаш ги беше настигнал врагът, падаха стремглаво по хлъзгавите камъни и непреходимите пътеки, търкаляха се надолу и повечето със счупени крака и ръце бяха изоставени от здравите. Царят, победител повече на празно пространство, отколкото над хора, все пак даде вид, че победата е голяма, и чрез жертвоприношение одде почитта на божествата. На възвишението поставиха жертвеници на Минерва и Виктория. На водачите по пътя, по който вървяха леко въоръжените войници, макар да бяха направили по-малко, отколкото бяха обещали, даде награда за верността. Защитата на възвишението и областта около нея предостави на Сизокост .
Оттук Александърс се отправи за Екболима [49]. След като узна, че проходите са заети от двадесет хиляди въоръжени начело с някой си Ерик , възложи на Кен да води тежко въоръжената част от войската през по-достъпни пътища, без да бърза, а той с прашкарите и стрелците излезе напред. Изгони варварите от гората и разчисти пътя за идващата след него войска. Било от недоволство от своя вожд или пък от желание да измолят милост от победителя, индите настигнали бягащия Ерик и го убили. Отрязали главата му и я донесли на Александър заедно с оръжието му. Той им даде възможност да се оттеглят безнаказано, но за назидание не ги награди.
Оттук за шестнадесет дена стигна до река Инд и намери всичко за преминаването ѝ, подготвено от Хефестион така, както му беше заповядал.
В тази област управляваше Омфис , който още преди беше склонил собствения си баща да предаде властта на Александър. Сега, след смъртта на бащата, той изпращаше пратеници, които да попитат царя дали му позволява да управлява царството, или да очаква като обикновен гражданини неговото пристигане. Въпреки че получи позволение, не се реши да си присвои даденото му право. Прие благосклонно Хефестион и безплатно отпусна храна за войските. Не отиде при него, тъй като искаше да се срещне лично с царя.
Омфис се отправи към Александър с войска, в която пристъпваха и бойни слонове. Отначало Александър мислеше, че идва не съюзник, а неприятел. Той заповяда пехотинците да вземат оръжието си и конниците да се наредят в полукръг, готови за бой. Индът разбра заблуждението на македонците и заповяда другите да останат. Сам пришпори коня си. Същото направи и Александър,без да е сигурен дала насреща му идва приятел или враг, като разчиташе било на своята храброст, било на думата на Омфис. Срещнаха се като приятели и това личеше по лицата и на двамата. Обаче без преводач те не можеха да започнат разговор. Извикаха преводач. Варваринът каза, че той идва на срещата с войската си, за да му предаде царството си, и че предоставя живота си и царството си на този, за когото знае, че воюва само за слава и не се страхува от нищо друго повече, отколкото от вероломство.Зарадван от скромността на варварина, царят му подаде десницата си, залог за вярност, и му възвърна властта.
Слоновете, които Омфис предаде на Александър, бяха петдесет и шест. Предаде и много добитък, и то изключително едър, и бикове около три хиляди, високо ценени в тази страна и любими на царете. Александър го запита какво има повече в Индия — земеделци или войници. Омфис отговори, че той воюва с двама царе и има нужда повече от войници. Двамата царе били Абизар и Пор , но силата на Пор била по-голяма. И двамата управлявали области отвъд река Хидасп и били решили да опитат щастието си във война, който и да им я обяви.
С разрешение на Александър Омфис прие и отличията на царската власт и според обичая на неговия народ — името на баща си. Народът го нарече Таксил — това име се даваше на всички, които се възкачват на престола.
Александър беше гост на Омфис три дена. На четвъртия Омфис му каза колко храна беше дал за войската на Хефестион и изпрати златни венци на царя и на всичките му приближени. Изпрати в дар още осемдесет таланта сребро. Александър беше изключително зарадван от неговата щедрост, но му върна обратно всичко. Прати му хиляда таланта от плячката, която караше, много съдове и покъщнина от злато и сребро, много персийски дрехи, тридесет коня от своите с хамута, който им надяваха, когато сам царят яздеше.Тази щедрост привърза варварина, но засегна приятелите на царя. Мелеагър , пил малко повече от изобилното вино по време на угощението, подметна на Александър, че едва в Индия царят им е намерил човек, който струва хиляда таланта. Незабравил още колко тежко
беше понесъл убийството на Клит поради безразсъдството и дързостта на езика му, Александър въздържа гнева си ѝ му каза, че завистливите хора сами си навличат неприятности.

54.


ПОР
Пратеници на Абизар посетиха царя и както им беше поръчано, му предадоха властта. След взаимните уверения във вярност те се върнаха при своя цар.
Александър смяташе, че уплашен от голямата му слава, и Пор може да склони да се предаде. Изпрати при него Клеохар да му извести, че Пор е длъжен да му плати данък и да посрещне царя на границата на царството си. А Пор му отговори, че само едно от тези изисквания ще бъде изпълнено: той ще посрещне навлизащия в страната му цар, но ще направи това с оръжие в ръка.
Александър беше решил вече да преминава река Хидасп, когато му доведоха в окови Барзент , който беше подбудил към бунт арахозите. Караха пленени и тридесет бойни слона, навременна помощ във войната срещу индите. Силата на индите беше в тези животни. На тях те възлагаха повече надежда, отколкото на войската. Доведен беше в окови и Дамаракс , цар на една малка област в Индия, който се беше присъединил към Барзент. И тъй, с беглеца принц под стража, след като изпрати слоновете на Таксил, Александър пристигна при река Хидасп. На отсрещния ѝ бряг се беше разположил Пор с намерение да попречи на неприятеля да премине реката. Разполагаше със осемдесет и пет изключително големи бойни слона. Освен тях имаше триста колесници и около тридесет хиляди пехота, в която влизаха стрелци с такива тежки стрели, че им беше трудно да се прицелват. Пор се намираше върху боен слон, по-висок от останалите. Оръжието му, украсено със злато и сребро, правеше по-величествена и без това едрата фигура на царя. Духът му съответствуваше на физическата сила. Беше умен, доколкото могат да бъдат умни диваците.
Не само видът на противника, но и големината на реката, която трябваше да преминат, плашеше македонците — четири стадия широка, разлята в дълбоко корито. Тъй като никъде не се виждаше брод, тя им приличаше ма море. Течението ѝ не беше бавно, както при широко разлелите се реки. Тя течеше бързо и пенливо, сякаш между тесни брегове. Войниците настъпваха бавно. Откриваха и подводни скали. Но по-страшен беше видът на хората и конете, изпълнили отсрещния бряг. Там стояха и чудовищно големите слонове. Нарочно раздразвани, те заглушаваха всичко със страшния си рев. Отсам — реката, а оттатък противникът внасяше смут в душите им. Закалени вече в трудностите, все пак изпитваха страх, защото виждаха, че саловете са нестабилни и не можеха дори да ги насочат към отсрещния бряг. Не вярваха, че лесно ще могат да го приближат.
Имаше сред реката тук-там островчета, към които плуващите инди и македонци достигаха с вдигнато над главите си оръжие. Там ставаха леки схватки, от изхода на които двамата царе предугаждаха изхода на бъдещото сражение. Между македонските войници се отличаваха с безразсъдната си смелост Хегезимах и Никанор , знатни младежи, разчитащи на постоянното си щастие и готови да презрат всяка опасност. Начело с тях най-смелите от младежите, въоръжени само с копия, доплуваха до острова, зает от много инди. Не толкова с оръжието, колкото с храбростта си те избиха много от индите. И можеха да се оттеглят със слава, ако щастливото безразсъдство имаше мярка. Докато гордо и презрително те очакваха и тези, които идваха насреща им, бяха заобиколени от укрилите се наоколо инди и бяха обсипани със стрели. Които можеха да избягат, потънаха или в дълбоката река, или във водовъртежите.Този бой разколеба голямата увереност на Пор, който наблюдаваше от брега всичко. Безсилен отначало да предприеме каквото и да е, Александър изготви план, с който да измами противника.
В реката имаше остров, по-голям от останалите, горист и подходящ за засада. На него недалеч от брега имаше изкоп, който можеше да побере не само пехотинците, но и конници. За да отклони вниманието на неприятеля от тази удобна позиция, царят заповяда Птоломей с всичките конници да обикаля встрани от острова, непрекъснато да крещи и да заплашва индите, сякаш се готви да премине реката. Птоломей в продължеиие на много дни вършеше това. Накрая Пор насочи вниманието си към тази страна, към която го примамваха, така че островът остана без наблюдение от страна на индите. Александър заповяда да поставят на отсрещната страна на брега шатрата му, а гвардейската кохорта да стои пред нея и да показва пред очите на противника нарочно целия блясък на царското величие. Даже облече в царската дреха Атал, равен на него по възраст и много подобен по физиономия и телосложение. Отдалеч изглеждаше, че е самият цар, който седи на брега и не мисли да преминава реката.Внезапна буря забави изпълнението на плана му, но скоро и тя му помогна, а след това и съдбата го поведе към успешен край.
Александър се готвеше да премине реката с останалите войски откъм тази страна на острова, за която вече казахме. Противникът беше насочил вниманието си натам, където беше Птоломей. Царят беше заел по-ниския бряг, докато излезе буря с дъжд, непоносим даже под покрив. Измокрени до кости, войниците започнаха да напускат саловете и лодките и да скачат на брега. Скачаха безразборно, но шумът им не можеше да се скрие от противника. След това изведнъж дъждът престана, но надвиснаха толкова гъсти облаци, че закриха светлината и дори стоящите един до друг не можеха да се разпознаят помежду си. Закрила цялото небе, тъмнината би уплашила всекиго, още повече сред тази непозната река. А може би и противникът щеше да се задържи на брега, към който те бяха тръгнали като слепи и изложени на изненади. Но Александър, който търсеше слава в опасностите, сметна, че неизвестното, което плашеше другите, е за него удобен случай. Той даде сигнал всички мълчаливо да се качат на саловете и заповяда да подкарат първо този, в който беше той. Брегът, към който се отправи, беше безлюден, тъй като Пор все още наблюдаваше Птоломей. Един от саловете, който течението удари в скалата, се беше залостил здраво, но другите излязоха на брега. Войниците получиха заповед да вземат оръжието и да се наредят в бойни редици.
Александър вече водеше войската си, разделена на две фаланги, когато известиха на Пор, че брегът е завладян от македонците и че индите са в критично положение. Сега се прояви слабостта на човешкия разум. Пор помисли, че военният му съюзник Абизар, комуто беше готов да прости, идва, защото така се бяха уговорили. Скоро просветна и пролича бойният строй на неприятеля. Пор изправи срещу него сто квадриги и четири хиляди конници. Вожд на войските, които изпрати напред, беше неговият брат Спитацен. Колесниците бяха най-голямата сила. Всяка от тях возеше по шестима мъже — двама щитоносци, двама стрелци и разположените от двете страни кочияши, също въоръжени. Те отпускаха юздите, когато се сражаваха отблизо, и хвърляха копията върху неприятеля. Обаче през този ден беше невъзможно да се използуват колесниците. Защото, както казахме, поройният дъжд беше направил земята хлъзгава и негодна за яздене. Тежките и трудно подвижни колесници засядаха в тинята и дупките. Александър с бързите и леко въоръжени войници се носеше напред. Скитите и дахите първи от всички връхлетяха върху индите. След това той изпрати Пердика с конница към десния фланг на противника. Когато сражението се разгоря по целия фронт, кочияшите, сметнали, че това ще бъде последна помощ за техните, започнаха да нахлуват през средата на македонския боен ред с отпуснати поводи. Променливо беше злото и за едните, и за другите. Още при първото нападение македонските конници бяха стъпкани, а навлезлите в гъсталаците и непроходимите пътеки колесници причиняваха смъртта на кочияшите. Някъде уплашените коне обръщаха колесниците не само в ямите и пропастите, но и в самата река. Само малцина, измъкнали се изпод стрелите на неприятеля, достигнаха до Пор, който продължаваше упорито да се бие.
Пор, като видя, че по цялото бойно поле се носят колесници без кочияши, разпредели бойните слонове между най-близките си помощници. След тях постави пехотата, стрелците и барабанчиците. У индите барабанът заменя сигнала на тръбата. Те отдавна са свикнали с този сигнал. Пред пехотата носеха статуята на Херкулес. Това въодушевяваше най-силно войниците и се смяташе за военно престъпление, ако не го следват. Даже наказваха със смърт тези, които не го връщаха след боя. Страхът, който някога бяха изпитали пред този вражески бог, се беше превърнал вече в суеверие и страхопочитание.
За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.” На Кен каза: „Когато аз, придружаван от Птоломей, Пердика и Хефестион, нападна откъм левия фланг неприятеля и видиш, че съм в разгара на битката, ти се приближи към десния и там създай суматоха. Ти, Антигене , и ти, Леонате , и ти, Тавроне , ще нападнете по фронта и ще се вклините в центъра, за да ги изтласкате оттам. Нашите дълги копия могат да бъдат използувани и срещу конниците. Хвърляйте ги върху тези, които са на слоновете, а самите животни колете. Защитата със слоновете е двояка, защото обръщат озлоблението си към своите. Те нападат врага по заповед, а вредят на своите хора в страха си.” Каза това и пръв подкара коня си. Както беше решено, беше навлязъл вече в редовете на противника, когато Кен се понесе с огромна сила откъм левия фланг. Фалангата проби центъра на индите още с първото нападение.
Пор заповяда да подгонят слоновете, накъдето видят, че настъпва македонската конница. Но бавното, трудноподвижно животно не можеше да се сравнява по бързина с конете. Варварите не можеха да използуват даже и стрелите, защото не можеха да ги закрепват удобно и леко, ако преди това не подпрат лъка на земята. Така че неприятелят ги изпреварваше с ударите си, докато те се мъчеха да се закрепят на хлъзгавата почва. Започнаха да пренебрегват каквато и да е заповед на царя, както обикновено става, когато вместо пълководеца започне да командува страхът. Появиха се толкова военачалници, колкото бяха отрядите. Един заповядваше бойният строй да се сгъсти, друг — да се разреди. Някой нареждаше да се спрат на едно място, друг — да се заобиколи неприятелят откъм тила. Не се постигна никакво съгласие. Пор с малцината, у които чувството на чест беше по-голямо от страха, продължи да събира разпръснатите и да върви срещу неприятеля. Заповяда да подкарат и слоновете пред войските Слоновете причиняваха голям ужас и необикновеното им съскане объркваше не само конете — животно толкова чувствително към всичко, — но и хората, и бойните реднци на македонската войска. Само допреди малко македонците се чувствуваха победители, а сега започнаха да се оглеждат накъде биха могли да побягнат. Александър изпрати срещу огромните животни агрианите и леко въоръжените траки — войници, по-добри в престрелките, отколкото в ръкопашния бой. Те започваха да обсипват със стрели и слоновете, и техните водачи. Фалангата също настъпваше към уплашения враг. Някои от войниците нараняваха слоновете, но биваха стъпквани от тях. Стъпканите послужиха като предупреждение за другите да действуват по-предпазливо. Особено страшна беше гледката, когато слоновете, сграбчвайки с хоботите си войниците, ги издигаха над себе си и ги предаваха на водачите си. Сражението се развиваше в полза ту на македонците, ту на индите. Най-после започнаха със секири, защото беше приготвено и такъв вид оръжие, да секат краката на животните. Копиди се наричаха леко извитите мечове, подобни на сърпове. С тях отсичаха хоботите на слоновете. Не само страхът от смъртта, но и страхът преди смъртта заставяше хората да опитват всички средства. Изтощени от раните, слоновете побягнаха и поваляха своите. Накрая и водачите им, изненадали на земята, биваха смазвани от тях.
По-голямата част от индите напуснаха бойния строй, изплашени от слоновете, които не можеха да обуздаят. Изоставен, Пор започна да хвърля от слона си стрели върху обкръжилите го врагове. Макар и отдалеч да нараняваше мнозина, сам беше прицелна точка на удари от всички страни. Беше получил вече девет рани — по гърба и по гърдите си — и беше загубил много кръв, но продължаваше да изпраща стрелите, по-скоро изпускани от безсилните му вече ръце, отколкото отпращани. Неговият слон вече се беше вбесил, но все още без рана, се движеше пред бойните редици, докато водачът му съзря, че царят, облян в кръв, е отпуснал оръжието и е почти в безсъзнание. Тогава подкара животното в бягство, преследван от Александър. Но и неговият кон, получил много рани, останал без сила, се отпусна на земята. Докато смени коня си, Александър изостана.
Братът на Таксил, цар на индите, изпратен от Александър, започна да предлага на Пор да не се съпротивлява
повече, а да се предаде на победителя. Макар и с изчерпани сили и загубил много кръв, Пор дочу познатия глас и каза: „Познавам брата на Таксил, предател на своето царство.” И отпрати последната си стрела в него. Тя се заби в средата на гърдите му и излезе откъм гърба. След като даде това последно доказателство за своята храброст, Пор започна да бяга по-бързо. Слонът му, с много рани от стрелите, започна да отпада. Пор се спря и се хвърли срещу преследващата го неприятелска пехота. Александър го стигна. Вече му беше позната упоритостта на Пор и затова го подкани да продължат боя. Едва когато и пехотата, и Пор бяха обсипани със стрели, той, изтощен, започна да се свлича от слона. Индът, водач на слона, сметна, че той слиза, и както обикновено, заповяда на слона да коленичи. Щом това стана, всички останали слонове — защото така бяха научени — коленичиха. Това предаде на победителите и Пор, и войската му. Александър заповяда да съблекат Пор, като смяташе, че е мъртъв. Спуснаха се към него, но слонът започна да защищава господаря си и да напада тези, които се мъчеха да му свалят доспехите. Опитваше се да постави тялото му на гърба си. Чак когато засипаха слона със стрели и го убиха, положиха Пор в колесница.Александър видя, че Пор отваря очи. Трогнат и не с омраза, а със съжаление му заговори: „Какво безразсъдство, нещастнико, те накара да опитваш щастието си в бой с мене, след като знаеш бойната ми слава? След като и моето снизхождение към предалия се Таксил е толкова добър пример за тебе?” А онзи отговори: „Понеже ме питаш, ще ти отговоря с тази откровеност, която и ти прояви с въпроса си. Смятах, че никой не е по-силен от мене. Защото познавах собствените си сили, без да съм ги премерил с твоите. Но сражението показа, че във войната ти си по-силен. Не съм щастлив да бъда равен, но съм доволен, че съм втори след тебе.” Отново запитан как според него трябва да постъпи победителят, той каза: „Както ти подсказва този ден, в който ти изпита колко мимолетно е щастието.”
Със своето откровение Пор постигна повече, отколкото ако беше молил. Неговият дух, неустрашим и величествен, беше оценен от Александър не само като достоен за състрадание, но и за почести. Александър се погрижи за ранения не по-зле, отколкото ако този се беше сражавал за него. Възстанови здравето му въпреки всеобщото очакване. Пор беше приет от Александър между приятелите му. Беше му предоставена по-голяма власт, отколкото имаше преди.
Хората се възхищаваха от твърдия и постоянен характер на Александър не по-малко от бойната му слава и чест. Защото и тук постъпи по-честно към враговете, отколкото към сънародниците си. Беше се убедил, че неговото величие може по-скоро да се подрони от негови хора и че ще стане толкова по-прочут, колкото по-прочути врагове е победил.

55.
В НЕДРАТА НА ИНДИЯ



Александър беше много радостен от тази голяма победа, защото разбираше, че сега пред него са открити земите на Ориента . Той принесе жертва на Слънцето. За да посрещнат войниците му останалите изпитания на войната с по-бодър дух, похвали ги пред общо събрание. Обясни им, че колкото сили е имало още у индите, те са унищожени в последния бой; че пред тях вече има само плячка и големите богатства на страната, към която са тръгнали. Казваше им, че пред тази плячка заграбеното от Персия е малко и не така ценно; че ще препълнят не само домовете си, но Македония и Гърция със скъпоценни камъни, бисери, злато, сребро и слонова кост.
Жадни за плячка и слава, войниците обещаха и занапред да вървят с него, тъй като никога не ги беше лъгал. След като ги разпусна обнадеждени, заповяда да построят кораби. Искаше, след като толкова бързо беше прекосил цяла Азия, да види и морето, където е краят на света.
В най-близките планини имаше много дървен материал за построяване на кораби. Като започнаха да го секат, те се натъкнаха на огромни змии. Имаше и носорози — животни, редки по другите места. Това име всъщност е дадено на животното от гърците. Като, не знаеха техния език, индите му бяха дали друго име на своя език. Царят основа два града на двата бряга на преминатата река, награди пълководците си с венци и даде по хиляда златици на всекиго. Отдаде почит на едни, понеже му бяха близки приятели, на други — според заслугите.
Още преди сражението с Пор Абизар беше изпратил пратеници при Александър. Сега изпрати други, с обещание, че ще изпълнява всичко, каквото му заповяда.Помоли да не го превръща в пленник, тъй като нито може да живее, лишен от царската власт, нито пък да управлява като пленник. Александър заповяда да му отговорят, че ако той не може да дойде, той сам ще отиде при него.И тъй, след като премина тази бърза река, Александър навлезе във вътрешността на Индия. Почти цялото пространство е заето от гори с дълбоки сенки поради изключителната дебелина на дърветета. Клоните на повечето от тях, превити ниско към земята, се издигаха отново като стебла и съвсем загубваха формата си. Приличаха на отделни дръвчета със собствени корени. Температурата на въздуха е здравословна, тъй като сенките намаляват слънчевия пек, а водата изобилствува навсякъде. Но и тук имаше змии, и то с люспи, които отразяваха като злато блясъка на слънцето. Нищо друго не е по-опасно от отровата им, защото ухапаният умира веднага, преди да му помогнат. Оттук през безлюдни места достигнаха до река Хираота . Непосредствено до нея имаше сенчеста гора с големи дървета. В нея видяха пауни, които дотогава не бяха срещали. Александър обсади близкото селище, взе заложници и определи данък на населението.
Достигна до голям град , защитен не само от крепостни стени, но и от блато. Варварите, решили да се сражават, бяха навързали колите си една за друга. Едни бяха въоръжени с копия, друга — със секири. Със скокове преминаваха от кола в кола, когато искаха да се притекат на помощ на изпадналите в затруднение. Необикновеният начин на водене на война отначало изплаши македонците, тъй като получаваха рани от копия, хвърляни отдалеч. След това заобиколиха колите им и започнаха да ги избиват. Александър заповяда да разсичат връзките между колите, за да може по-лесно да ги сразят. След като загубиха осем хиляди души, варварите се прибраха в града. На следващия ден македонците поставиха щурмови стълби на крепостната стена и я завладяха. Малцина успяха да избягат. Тези, които бяха узнали за падането на града, преплуваха блатото и предизвикаха голям страх сред съседните селища, като разказваха, че непобедима войска от богове идва към тях.Александър изпрати Пердика да опустошава с част от войската тази област. Предаде друга част от войските си на Евмен , за да принуди и той варварите да се предадат, а сам поведе останалите към укрепения град, в който бяха избягали жители и от други селища. Макар и да се беше подготвило за война, населението изпрати хора при Александър, за да молят за милост. В настъпилата суматоха хората се бяха разделили надве: едните смятаха, че нищо друго не би ги спасило, освен да се предадат, а другите — че няма на какво повече да се надяват. Преди да се споразумеят, тези, които бяха за предаване, отвориха вратите и пуснаха неприятеля. Александър имаше право да се разгневи на инициаторите на съпротивата, но прости на всички. Взе заложници. След това се отправи към най-близкия град.
Водеха заложниците пред войската. Хората, накачили се по крепостните стени, разбраха, че са от същото племе, и ги заговориха. И останалите градове, усмирени по този начин, той прие за съюзници. И те, като виждаха снизхождението, а същевременно и силата на царя, се убеждаваха едни други да се предават.
Пристигнаха в земите на цар Сопит. Племето, което ги населяваше, се отличаваше с мъдростта си и имаше добри нрави. Новородените деца тук не се отглеждаха от родителите им, но от хора, на които се възлагаше възпитанието им. Ако у някое дете се забележи някакъв физически недъг, те заповядват да се убие. Женят се не по род и знатност, но по телесната красота, понеже смятат, че тя ще бъде наследена от децата.
Начело на селището, където Александър водеше войската си, стоеше цар Сопит. Вратите бяха затворени, нямаше въоръжени хора нито по кулите, нито по стените на крепостта. Македонците не знаеха дали жителите са изоставили града, или са се укрили. Внезапно вратата се отвори и насреща им излезе заедно с двамата си вече възмъжали синове царят на мидите, който се отличаваше от останалите с изключителната си красота. Дрехата му беше украсена със злато и пурпур. Тя покриваше и коленете. Даже на златните сандали беше поставил перли. Раменете и лактите му бяха украсени с големи бисери. Блестящи обеци висяха на ушите му. Зелени скъпоценни камъни украсяваха жезъла. Сопит предаде на Александър жезъла си и го помоли да го приеме като залог за щастие, като каза, че той предава заедно със себе си и децата, и племето си.Забележителни в тази област са ловджийските кучета.Казват, че не лаели, когато откриели звяра, и че най-враждебни са към лъвовете. За да покаже силата им на Александър, Сопит заповяда да вкарат в оградата голям лъв и да насъскат срещу него четири кучета. Те бързо заловиха звяра. Един от слугите, който се занимаваше с това, започна да дърпа крака на едното куче, което заедно с другите беше захапало бедрото на лъва. Понеже не го изпускаше, той започна да го сече с меча си. И след като не можа да надвие упоритостта на кучето, продължи да го сече от другата страна. После започна отвсякъде да удря с оръжието си кучето, което, даже умирайки, забиваше още по-дълбоко зъбите си в тялото на звяра. Тази толкова голяма страст към ловуване у тези животни се е запечатала в паметта на хората.Може би преувеличавам, но не бих твърдял нещо, в което се съмнявам, нито пък бих подценил това, в което съм се уверил.
След като остави Сопит да управлява царството си, Александър продължи към река Хипазид , за да се свърже с Хефестион, който беше покорил областта на отсрещната страна на реката. Цар на най-близкото племе беше Фегей Той заповяда на народа да си обработва земята, а самият посрещна Александър с дарове и не му отказа нищо, което му поиска. При него царят остана два дена. Беше решил на третия ден да премине реката, което беше трудно не само поради широчината ѝ, но и поради подводните скали. Той разпита Фегей за това, което го интересуваше, и разбра, че пътят отвъд реката ще може да се измине за дванадесет дена през пусти и усамотени места, а след това се стига до река Ганг, най-голямата река на Индия; че отвъдния ѝ бряг го населявят племената гангариди и прази и че техният цар Аграм е заел пътищата с двадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци. Казваше, че към това е прибавил още две хиляди квадриги и три хиляди бойни слона.
Всичко това се видя на Александър невероятно. Той запита Пор, който беше с него, дали е истина това, което говорят. Пор потвърди, че за силата на племето и на царството не са го излъгали, но каза, че този, който управлява, не само че не е знатен, но е и от долен произход. Пор му разказа, че бащата на Аграм някога едва е изкарвал прехраната си като бръснар в двореца. Поради хубостта му не е бил безразличен на царицата. Тя го направила приближен на царя, той го убил и заграбил престола, а тя го взела за опекун на децата си. Но и те били убити, а после им се родил този ненавистен за народа човек, известен повече със съдбата на баща си, отколкото с авторитета си.Думите на Пор предизвикаха загриженост у царя. Александър презираше неприятеля и зверовете, но се опасяваше, че местността и реката са мъчно проходими. Виждаше му се трудно да преследва хора, прогонени на края на света, и да ги изгони и оттам. Но жаждата за слава и страстта му към почести не му позволяваха да види, че замисли нещо неосъществимо. Понякога се съмняваше дали македонците, преминали през толкова много земи, вече остарели, ще го последват при преминаването на реката и в толкова много несгоди. Претоварени с плячка, не ще ли предпочетат да се наслаждават на придобитото, отколкото да се преуморяват в търсенето на нови придобивки. Не е еднакъв духът у него и у войниците му. Той, стремящ се да завладее цялата земя, е още в началото на своите подвизи, а войниците, изтощени от тежкия войнишки живот, очакват да настъпи край на опасностите. Страстта надви над разума и като свика войската си на събрание, започна така: „Зная, войници, че много неща, които могат да ви изплашат, са нарочно измислени от жителите на Индия. Но за вас пустословието на лъжците не е нещо ново. Персите ни представяха толкова страшни проходите на Киликия, полята на Месопотамия, реките Тигър и Ефрат, едната от които преминахме по брод, а другата — по мост. Никога мълвата не е представяла нищо вярно. Докато тя разпространи всичко, става по-голямо от истината. Та дори и нашата слава, макар и заслужена, все пак надхвърля действително извършените дела. Доскоро кой вярваше, че не ще отстъпим пред бойните слонове, наредени пред нас като стена? Кой мислеше, че ще минем река Хидасп, кой допускаше, че ще преодолеем останалите преувеличени опасности? Вярвате ли, че слоновете могат да бъдат повече, отколкото някога биковете? Това рядко животно, колкото трудно се улавя, още по-трудно се опитомява. Преувеличени са и техният брой, и числеността на пехотата и на конницата. А реката, като се разлива нашироко, става по-спокойна. Обуздана в тясно корито, тя влачи по-буйно водите си, но с разширяването на руслото ѝ течението ѝ......................................

56.
става по-бавно. Главната опасност е на брега, където неприятелят очаква приближаващите се кораби. Същата опасност очаква и нас, и тези, които ще вървят по суша. . .
Да предположим, че слуховете са верни. Нима ще ни уплашат големината на зверовете или броят на неприятелите? Що се отнася до бойните слонове, имаме вече опит — те ще връхлетят по-силно върху своите хора, отколкото върху нас. Тези грамадни животни се осакатяват със секири и сърповидни мечове. От значение ли е дали са толкова, колкото имаше Пор, или са три хиляди, когато, след като бъдат осакатени един или два, останалите се обръщат в бягство? Дори и да са хиляди, те се трупат и притискат един друг. Събрани на едно място толкова хиляди, нито има къде да застанат, нито накъде да побягнат поради тяхната тромавост. И да имах тези животни, не бих ги използувал в бой, след като зная, че повече са опасни за своите, отколкото за неприятеля.
Защо ви плаши числеността на конницата и пехотата? Защото сте свикнали да се сражавате с малко хора и сега за първи път ще се сражавате с една безредна тълпа. Свидетели за непобедимата сила на македонците са реката Граник и залетите с кръвта на персите Киликия и Арбела, които са осеяни с костите на сразените от вас. Късно започнахте да пресмятате числеността на неприятелите — сега, след като с победите си превърнахте Азия в пустиня. За нашата малочисленост трябваше да мислите тогава, когато преминавахме Хелеспонт. Сега ни следват скитите, бактрианите ни подпомагат, дахите и зогдианите се бият наред с нас. Но аз все пак не се доверявам на тази сбирщина. Разчитам на вашите ръце, на вашата храброст в делата, които искам да извърша. Тях имам като поръчители и гаранти. Докато съм сред вас в строя, аз не ще броя нито моята, нито войската на противника. Бъдете смели и ми се доверете! Ние не сме на прага на нашите подвизи, а накрая. Ще достигнем скоро до Изгрева на слънцето и до Океана. Ако не ни попречи завистта, ще се върнем в отечеството си оттук като победители, след като сме достигнали до края на земята. Не постъпвайте така, както правят ленивите земеделци — поради леност да изпуснете от ръцете си узрелите плодове. Облагите са по-големи от опасностите. Богата и мирна е тази земя, тъй че не ви водя толкова към слава, колкото към плячка. Вие сте достойни да отнесете в отечеството си тези богатства, които морето изхвърля на бреговете си, и не пропускайте нищо поради страх. В името на вашата слава, в името на моите заслуги към вас и вашите към мене моля и настоявам: не изоставяйте устремилия се към края на човешкото ваш приятел и боен другар — не казвам цар. За всичко друго съм ви заповядвал. Но единствено за това ще ви бъда задължен и ви моля аз, които никога не съм вършил нещо самоволно, а съм се хвърлял в опасностите, често прикривайки бойния ви ред с гърдите си. Не пречупвайте клончето на победата в ръцете ми! С тази победа аз ще се изравня с Херкулес и татко Либер при благосклонността на съдбата! Отговорете на молбите ми и нарушете най-после упоритото мълчание. Защо не се чуват одобрителни възгласи, признак на вашата бодрост? Къде са обичайните за моите македонци открити лица? Не мога да ви позная, войници, а изглежда и вие не ме познавате. Отдавна вече говоря на глухи, опитвам се да подбудя смутени и колебливи души!”
Войниците продължаваха да мълчат с наведени към земята очи, а той продължи: „Не зная аз, безразсъдният, какво съм ви казал, та не желаете дори да ме погледнете! Струва ми се, че съм изоставен. Никой не отговаря, но и никой не възразява. На кого говоря или какво искам? Да защитя вашата слава и величие. Къде са онези, които неотдавна се надпреварваха по смелост в сражението, които се спускаха да поемат тялото на ранения цар? Изоставен съм от вас, излъган, подхвърлен на неприятеля! Не! Дори и сам, аз ще продължа! Оставете ме на дивите зверове и на онези племена, от чието име само настръхвате! Изоставен от вас, аз ще намеря кой да ме последва. С мене ще бъдат скитите и бактрианите, доскоро неприятели, а сега наши войници. По-добре да умра, отколкото като пълководец да ви моля! Вървете си! Вървете тържествуващи, след като сте изоставили царя си! Аз тук ще намеря място или за победата, в която не вярвате, или за честна смърт!”И сега не можа да изтръгне нито дума от които и да е войник. Всички очакваха пълноводците да изяснят на царя, че са изтощени от раните и непосилната военна служба, че те не бягат от задълженията си, но не могат да издържат. Затова, уплашени, бяха забили погледи в земята.Най-напред се зачу шушукаме, а след това — въздишки. Постепенно започнаха да изразяват болката си по-свободно. Потекоха сълзи. След като гневът премина в съчувствие, и царят не можа да задържи сълзите си. Накрая, след като всички се разплакаха, Кен придоби смелост и даде знак, че иска да говори. Приближи до трибуната. Щом го видяха, че сваля шлема от главата си — защото само така се позволяваше да се говори на царя, — войниците започнаха да го насърчават да се изкаже от тяхно име. Той заговори: „Нека боговете прогонят от нас нечестните мисли! Всъщност такива мисли у нас няма. Духът у твоите войници е същият, какъвто е бил винаги — те са готови да вървят, накъдето заповядаш, да се сражават, да се прославят, проливайки кръвта си, да възвеличават името ти за поколенията. Ако настояваш, дори с похабено оръжие, оголели и отпаднали, ще те следваме и дори ще те изпреварим. Но ако ти искаш да чуеш истината от своите войници, то, моля те, изслушай внимателно тези, които винаги са изпълнявали твоите заповеди и са готови да те следват, накъдето ги поведеш.
Ти победи, царю, с величието на подвизите си не само неприятелите, но и войниците си. И което като смъртни сме могли да изпълним, извършвали сме го. На нас, които пребродихме земи и морета, всичко ни е по-добре познато, отколкото на самите им жители. Вече сме почти на края на света. Ти се готвиш да преминеш другата страна на света и да опознаеш Индия, непозната дори на индите. Ти искаш да изкараш от тайните им скривалища тези, които живеят между диви зверове и змии, за да блеснеш със славата си повече, отколкото самото слънце. Намеренията ти са достойни за твоя дух, но са крайно тежки за нашия. Защото твоята храброст винаги ще расте, а нашата е вече към своя край. Погледни изтощените ни тела с толкова много зараснали рани, понесли толкова много удари! Оръжието ни вече е изхабено, а друго нямаме. Облекли персийски дрехи, понеже не можем да си доставим наши, македонски, ние се изродихме към чуждите нрави. Колцина от нас имат кожена ризница? Кой има кон? Заповядай да се провери колко роби вървят след когото и да е от нас и на кого какво е останало от плячката! Победители сме на всички, а от всичко сме лишени. Не сме потънали в разкош, но във войната загубихме и това, което ни е необходимо и за самата война. И тази прекрасна войска ти я подхвърляш беззащитна на дивите зверове. Техният брой смятам, че е голям, дори и нарочно варварите да си служат с лъжи. Ако си сигурен, че е Индия земята, до която вече си достигнал, ето, земята на юг е по-малко пуста и ако покориш и нея, ще можеш да стигнеш до онова море, което природата е пожелала да бъде граница на човешките възможности. Защо със заобикаляне се стремиш към славата, която ти е подръка? Дори и тук насреща ни е Океанът. Ако не тръгнеш да бродиш по дивите места, ние ще дойдем, накъдето ни води твоята съдба. Аз предпочетох да говоря за тези неща с тебе, отколкото с войниците без тебе. И не за да тръгна против славата на стоящата наоколо войска, но за да чуеш гласа на хората, а не само въздишките на недоволните.”Щом Кен завърши речта си, отвсякъде се надигнаха гласове, примесени с плач. Назоваваха го „царю”, „татко”, „господарю”. След това и другите пълководци и преди всичко по-възрастните, които имаха по-голям авторитет п поради възрастта можеха да разчитат на снизхождение, започнаха да го молят за същото. Той не беше в състояние нито да ги порицае, пито пък, вече разгневен, да ги успокои. Безсилен да вземе решение, слезе от трибуната и заповяда да затворят шатрата му за всички освен за тези, които го обслужват. Два дена се отдаде на гнева си. На третия излезе и заповяда да се издигнат дванадесет олтара от издялан камък, паметник на похода му. Да се изградят лагери, по-обширни от обикновено, и легла, по-големи от обичайните, да се уголеми всичко, за да остане като паметник за поколенията.Като се отправи през места, през които беше вече минавал, Александър разположи лагера си при река Ацезина . Внезапно Кен заболя тежко и почина. Царят се разтревожи от смъртта му, подхвърли, че той се е изтощил от подготовката на толкова дългата си реч преди няколко дена. И още, че не само той е имал желанието да се върне в Македония.Флотът, който трябваше да бъде построен, вече беше пуснат във водата. Мемнон беше довел от Тракия като подкрепление пет хиляди конници. Освен тях Харпал доведе седем хиляди пехотинци и донесе двадесет и пет хиляди бройки оръжие, украсено със злато и сребро.Александър го разпредели и заповяда да унищожат старото.
Имаше намерение с хилядата кораба да достигне Океана и земите на Пор и Таксил, които бяха подновили старата си вражда. Александър използува помощта на двамата в построяването на флота и се раздели с царете на Индия, вече сдобрени и скрепили дружбата си чрез някаква женитба. Дори основа два града, единия от които нарече Никея, а другия — Буцефала, в памет на коня си, който вече беше умрял. Заповяда да го следват със слоновете и обозите. Тръгна покрай десния бряг на реката, като изминаваше почти по четиридесет стадия на ден, за да може да разполага войските си на удобни места.
Достигнаха до област, където река Хидасп се влива в река Ацезина. Оттук се спуснаха в земите на сибите . Те казваха, че прадедите им произхождат от войската на Херкулес; че оставените тук болни войници били заели селището, в което те сега живеят. За дрехи им служеха кожи от животни, за оръжие — тояги. Имаха и доста пороци, защото и те като гърците бяха извратили нравите си. Оттук се спусна надолу на двеста и петдесет стадия и продължи по равна местност, като опустоши областта и с обсада превзе града, който беше нейна столица. Племето беше изправило на отсрещния бряг на реката четиридесет хиляди пехотинци. Като я премина, той ги прогони и покори потърсилите защита зад стените на града. Годните за войници младежи изби, останалите продаде в робство. Когато започна да опустошава другия град, Александър бе отблъснат от защитниците му и загуби много войници. Той продължи обсадата. Хората загубиха всякаква надежда за спасение, хвърляха огън под покривите на къщите и пламъците ги поглъщаха заедно с жените и децата им. Те сами разпалваха пожара, та трябваше неприятелите да го гасят. Населението унищожаваше града, неприятелите го спасяваха. Такива обрати се случват по време на война.Крепостта на града не беше засегната и в нея царят постави гарнизон, а той я обходи с кораб, тъй като три реки, най-големите в цяла Индия след Ганг, я опасваха. От север я мие Инд, от запад — сливащите се Ацезина и Хидасп. При сливането на реките като при морско вълнение те изхвърляха много тиня и кал, които замърсяваха водите и ограничаваха пътя на корабите. Когато вълните се надигнаха и заудряха корабите ту в носа, ту в бордовете, моряците започнаха да свалят платната. Вълнението и бързото течение пречеха на работата им. Пред очите на всички потънаха два от най-големите кораби. По-леките, които също не можеха да бъдат управлявани, бяха изхвърлени на брега без повреди. Корабът на царя попадна в най-бързите водовъртежи и не можеше да се управлява. Александър се беше съблякъл и се готвеше да се хвърли във водата, когато приятелите му с плуване се приближиха до него, за да го поемат. Еднаква опасност го грозеше и ако плува, и ако остане на кораба. Гребците натискаха греблата с всички сили, за да се измъкнат от вълните, които ги отнасяха. Сякаш вълните се разцепваха, а водовъртежът утихваше. Накрая корабът не можа да се придвижи до брега, а се вмъкна в най-близкия брод. Това бе истинска война с двете реки. Александър постави жертвеници според броя на реките и извърши жертвоприношение. След това продължи още тридесет стадия. Пристигна в земите на судраките и малите . Те обикновено враждуваха помежду си, но сега при възникналата опасност се бяха сплотили. Имаха въоръжени деветдесет хиляди пехотинци, десет хиляди конници и деветстотин квадриги.
Македонците смятаха, че вече са преодолели всички опасности. Но като разбраха, че войната с най-дивите племена на Индия едва сега започва, изпаднаха в ужас. Изправиха се открито с бунтовни възгласи пред царя. Говореха, че и реката Ганг да премине, и реките, които са зад нея, войната все не свършва; че ги опълчва срещу диви племена, за да му разчистят с кръвта си пътя към Океана; че ги е довлякъл отвъд звездите и слънцето и ги принуждава да търсят земи, които самата природа е скрила от очите на смъртните; че все нови и нови неприятели се изпречват пред тях. Питаха, като покорят и прогонят и тях, каква награда ще получат! Тъмнина и мрак и вечната нощ, спуснала се над дълбокото море, пълно с хищници, мъртви вълни, в които природата, умирайки, изчезва.

57.
ОЩЕ ЕДИН ГРАД АЛЕКСАНДРИЯ



Заставен от брожението сред войниците, царят ги събра и им обясни, че враговете, от които се страхуват, не са войнолюбиви, че никой повече няма да ги спира освен споменатите племена, за да достигнат края на земята и на света, както и края на мъките си. Казваше им, че поради техния страх той изоставя Ганг и множеството племена отвъд нея и насочва похода натам, където има повече слава и по-малко опасности, че той вече съзира Океана и усеща полъха на морето. Молеше ги да не го лишават от славата, към която се стреми. Нека само прекрачат земите на Херкулес и татко Либер и с малко труд ще донесат на своя цар славата на безсмъртието. Нека му позволят да си отиде, а не да бяга от Индия.
Успя да развълнува всички и най-много войниците. Защото е по-лесно да възбудиш чувствата, отколкото да ги уталожиш. Никога преди това войниците не бяха му говорили с толкова бодър глас. Подканваха го да ги води под покровителството на.боговете и да се изравни по слава с тези, на които е съперник. Зарадван от техните възгласи, Александър незабавно ги поведе срещу противника. Това бяха най-силните племена на индите, които усърдно се бяха подготвили за войната. Бяха избрали за вожд най-храбрия от племето на судраките. Той беше разположил лагера си в подножието на планината и запалил нашироко огньове, за да създаде илюзия за голяма войска. С крясъците и обичайния за индите вой се опитваше напразно да плаши отпочиващите македонци.
Разсъмваше се, когато Александър, пълен с увереност и надежда, заповяда на отпочиналите войници да вземат оръжие и да се построят. Тогава — не е известно точно дали от страх, или поради някакъв бунт — варварите побягнаха и претоварели с походен багаж, заеха отсрещните хълмове. Александър се опита да ги настигне, но завладя само обоза им. Достигна и до града им, където бяха избягали повечето от тях, с по-голяма вяра в оръжието си, отколкото в силите си. Готвеше се за нападение, когато гадателят го предупреди да отложи обсадата, защото имало опасност за живота му. Александър погледна Демофонт — така се казваше гадателят — и каза: „Ако някой те прекъсне точно когато най-напрегнато проучваш вътрешностите на жертвата, не се и съмнявам, ще ти се види невъздържан и досаден.” И когато гадателят му отговори, че предсказва истината, царят продължи: „Не разбираш ли, че за устремилия се към толкова славни дела човек нищо не би било по-голяма пречка, отколкото суеверието на един жрец!” И без да чака отговор, заповяда да приближат щурмовите стълби и докато другите още се канеха, той се изкачи на крепостната стена. Тя беше тясна, не я разширяваха и зъберите, по все пак пречеше да се влезе в града. Царят увисна на края на стената и с щита си започна да отблъсква летящите към него стрели, хвърляни от бойната кула. Беше уязвим, а войниците не можеха да му помогнат, тъй като отгоре и върху тях се сипеха стрели.
Чувството на срам накрая надделя над страха пред голямата опасност. Те разбраха, че като се бавят, предават царя си на противника, но и прекомерното бързане не бе от полза. Защото, докато всеки бързаше да се изкачи пръв, претоварваха щурмовите стълби. Които не успяваха да се качат, падаха надолу и осуетяваха единствената надежда на царя. Той стоеше пред погледа на толкова много войници като че ли изоставен.
Лявата му ръка, с която местеше щита, за да се предпази от ударите, се умори. Приятелите му стояха под стените и крещяха отдолу да скочи при тях, за да го поемат. Александър се реши на една невероятна, повече безразсъдна, отколкото смела постъпка: скочи в пълния с неприятели град, като дори не можеше да се надява да си отмъсти, преди да умре в боя. Защото, още преди да се изправи, можеше да бъде хванат. Отначало не можа дори да се изправи на крака. Щом успя, веднага влезе в бой. А за да не бъде обграден, му помогна щастието му.
Недалеч от крепостната стена старо дърво беше разпростряло клоните си, покрити с гъста шума, като че ли нарочно, за да го прикрият. Той се притисна здраво зад стеблото, твърде дебело, за да може сам човек да го-обгърне с ръце, и започна да отблъсква с щита си стрелите, които летяха към него. Никой не се осмеляваше да го доближи, въпреки че бяха толкова много. Стрелите попадаха повече в клоните, отколкото в щита му. Славата на царя и безнадеждността на положението му го подтикнаха да се сражава смело и да се стреми да умре честно.
Неприятелите го обградиха. Александър трябваше с щита си да отбива стрелите им. Камъни пробиха шлема му, а коленете му отмаляха и се подгъваха. Най-близкостоящите се спуснаха непредпазливо към него. Двама от тях прободе с меча си. Те се проснаха мъртви пред очите му. След това никой не посмя да го приближи. Отдалеч хвърляха копията и стрелите си. Изложен на ударите на всички, но все още на крака, Александър беше улучен от стрела, дълга два лакътя. Както се каза по-горе, у индите стрелите имат тази дължина. Хвърлил я беше някакъв инд така, че се заби през ризницата му малко над дясното бедро. От раната зашуртя кръв, той изпусна оръжието си, сякаш бе убит. Толкова беше отслабнал, че нямаше сили да издърпа стрелата. Убиецът дръзко и радостно се спусна, за да ограби тялото, което беше ранил.
Царят почувствува, че той протяга ръцете си към него. Възмутен, призова изоставящия го вече дух и го прободе в гърдите. Около царя лежаха труповете на трима, а другите стояха далеч вцепенени. За да умре в бой, след като не му оставаха вече никакви сили да се пази, той се опита да се повдигне и хвана клоните, които висяха над него. Макар вече съвсем без сили, на колене, с ръка приканваше неприятеля да се осмеля да се приближи.
Най-после на помощ на царя се притече Певцест , който си беше пробил път в града откъм другата му страна. Александър го видя и сметна, че той идва повече да го утеши в последния му час, а не да го спасява. Той отпусна умореното си тяло върху щита. Дойде и Тимей , след него Леонат , а след това и Аристон
Разбрали, че царят е в града, индите се спуснаха към него и се трупаха около тези, които го защищаваха. Тимей получи много рани и падна мъртъв, след като се бе сражавал славно. Певцест, ранен на три места, защищаваше с щита си не само себе си, но и царя. Леонат падна, тежко ударен във врата, пред краката на царя, докато отблъскваше устремилите се към него. Певцест, изтощен от раните, беше изпуснал щита. Последната надежда беше в Аристон. Но и той, тежко ранен, едва се държеше на крака, притиснат от многобройните неприятели. Сред македонците се разпространи слух, че царят е убит. Тази вест би изплашила други, но този слух само увеличи смелостта им. Забравили за всякаква опасност, с кирки започнаха да разбиват стената и отваряха проходи, нахлуваха в града и избиваха бягащите инди, които бяха изоставили защитата му. Не пощадиха нито старците, нито жените, нито децата. Който и да им се изпречеше, смятаха, че точно той е ранил царя.
След като избиха много неприятели, справедливият им гняв беше удовлетворен. Писателите Клитарх и Тимаген , които описват подвизите на Александър, пишат, че Птоломей , който по-късно стана цар на Египет, не е участвувал в това сражение. Той сам разказва, че бил изпратен в разузнаване може би за да не му бъде засенчена славата. Така древните са записвали делата си било поради небрежност, било поради равния на нея порок — доперчивостта.
След като занесоха царя в шатрата, лечителите отстраниха стеблото на стрелата, забита в тялото му, но така, че да не раздвижат върха ѝ. След като го съблякоха, забелязаха, че стрелата има куки и не може да се измъкне по друг начин освен чрез разрез. Страхуваха се обаче да не би при разреза да причинят кръвоизлив. Виждаше се ясно, че стрелата е проникнала много навътре.
Критобул, най-опитният от лечителите, се страхуваше да направи разреза, защото, ако не успееше, вината щеше да падне върху него. А царят, втренчил поглед в почти разплакания, обхванат от голяма тревога и останал без сили лечител, каза: „Защо и какво чакаш, а не ме освободиш поне накрая от тези мъки? Или се страхуваш да не би ти да излезеш виновник за това, че аз съм получил неизлечима рана?” Критобул може би бе преодолял страха си или се престори, че го е преодолял, и започна да обяснява на Александър, че трябва да го вържат, докато се измъкне върхът, че дори и най-лекото движение на тялото ще бъде опасно. Царят каза, че не е нужно да го връзват, но все пак се съгласи.Извършиха разреза и измъкнаха острието. Затече изобилна кръв. Пред очите на царя притъмня, той загуби съзнание и се опъна като мъртъв. Понеже лекарствата не можаха да спрат кръвоизлива, надигнаха се олелия и плач отвсякъде. Мислеха, че умира. Най-после кръвта спря. Постепенно съзнанието му се възвърна и започна да разпознава хората около себе си. Въоръжени войници обграждаха през целия ден и пред следващата нощ шатрата, съзнавайки, че ще живеят всички, ако оживее той. Не се оттеглиха, преди да разберат, че се е унесъл в здрав сън. Оттук разнесоха по целия лагер вестта за неговото оздравяване.
Въпреки големите грижи цели седем дена раната не заздравя напълно. Александър чу, че у варварите се е разнесъл слух, че е умрял. Заповяда да поставят на два съединени кораба шатрата му, за да им се покаже. Така отне всякаква надежда у неприятеля. След това отплува на известно разстояние надолу по реката и се отдалечи от останалия флот, та ударите на веслата да не смущават почивката му, все още необходима за оздравяването му.
На четвъртия ден, откакто отплуваха, пристигнаха в област, изоставена от населението и богата с храни и добитък. Това място му хареса за почивка както за него, така и за войниците.
Обичай беше най-близките му приятели и телохранители да стоят на стража пред шатрата на царя винаги когато беше застрашен животът му. И сега този обичай трябваше да бъде спазен. Всички се отправиха към шатрата. Уплашен да не би да се е случило нещо, тъй като идваха всички наведнъж, той попита дали ще му съобщят за ново нападение на противника. Но Кратер, комуто беше възложено да говори от името на всички, каза: „Вярваш ли, че бихме се загрижили повече от появата на неприятелите, които и без туй са вече разгромени, отколкото за твоето здраве? Силата на всички народи да се събере срещу нас, да изпълнят целия свят с оръжие и хора, а моретата с кораби, да използуват във войната диви животни, ти ще ни изведеш непобедими. Но кой ог боговете ще ни гарантира, че ти, величието и опората на Македония, ще бъдеш вечен, след като излагаш живота си толкова страстно на явни опасности, забравил, че водиш към гибел толкова хора? Защото кой би пожелая или пък би могъл да те преживее? Оттук никой не ще се върне, ако ти не ни водиш. Стигнахме дотук, като следвахме твоите предвиждания и твоите заповеди. Затова, макар и да си се сражавал смело за персийското царство с цар Дарий, дори и никой да не беше желал това, все пак никой не може да се възхищава на толкова лекомислената ти дързост при всеки критичен момент. Трябва да знаеш, че там, където опасността и наградата са еднакви, там и наградата от успешните подвизи е по-голяма, а и утешението при неблагоприятен изход е по-голямо. Но сега с цената на живота си да завладееш някакво си.................................................................................

58.


неизвестно село, кои ще понесе това не само измежду твоите войници, но и всеки жител на варварското племе, който е чул за тебе? Тръпне душата ни, като си помислим за това, което преживяхме неотдавна. Страхувам се да кажа, че най-недостойни ръце се готвеха да вземат като плячка непобедимото ти тяло, ако милостивата към нас съдба не те бе запазила. Толкова пъти ние ще бъдем предатели, толкова пъти бегълци, колкото пъти не успеем да те последваме. Ти може да упрекнеш цялата войска в безчестие. Никой не ще се осмели да измие позора, след като не е намерил в себе си сили да го предотврати. Ние сме готови, уверявам те, по друг начин да покажем своето подчинение пред тебе. Където и да заповядаш, ще отидем, макар и да ни очакват скрити опасности и тежки сражения. Но ти пази себе си за такива дела, които са достойни за тебе. Бързо овехтява славата в борбата с мръсни и дрипави врагове и нищо не е по-недостойно от това да ти я отнемат там, където не можеш да я покажеш.”
Същото потвърдиха Птоломей и останалите. В един глас го молеха най-после да сложи край на жаждата си за слава и да помисли за своето и за общото спасение. Приятна беше на царя любовта на приятелите му към него. Той ги прегърна поотделно, любезно ги подкани да въдворят тишина и заговори: „Благодаря ви, мои мили и честни приятели! Благодаря ви не само че днес предпочетохте моето здраве пред вашето, но защото още отначалото на войната не сте пропускали случай да ми засвидетелствувате любовта си. Трябва да призная, че животът никога не ми е бил така скъп, както започна да ми става, за да мога да ви се радвам. Но не мислим еднакво аз и вие, които желаете да умрете за мене. Аз отдавна вече съм преценил, че съм заслужил любовта ви. Вие ми желаете дълготраен, може би и вечен успех, а аз меря себе си не по продължителността на времето, но по славата. Вярно, аз имах възможност, доволен от бащината слава, да очаквам напълно спокоен в границите на Македония една безславна старост. Ленивите не се излагат на несгоди и опасности. Те мислят само за своето лично щастие, но често ги нападат тежки болести. Аз, който броя не годините си, а победите си, ако преброя даровете на щастливата ми съдба, вече съм живял дълго. Тръгнал от Македония, аз получих власт над Гърция, покорих Тракия и Илирия, заповядвам на трибалите и медите, притежавам Азия, която се мие и от Хелеспонта, и от Червено море. И вече не съм далеч от края на света, до който, като стигна, съм решил да разкрия друга природа, друг свят. От Азия аз преминах земите на Европа само за един час. Като победител на двата континента, на деветата година от моята власт и двайсет и осмата година от живота ми, смятате ли, че аз бих могъл в разцвета на славата си да прекратя пътя към нея, след като единствено на нея съм се посветил? Аз не ще се откажа. И където и да се сражавам, ще вярвам, че действувам на сцената на световния театър. Ще прославя безславни досега места, ще разкрия за всички народи земи, които досега природата скриваше от тях. Да умра в такива подвизи за мене би било най-голяма чест.
Аз произлизам от такъв род, че трябва да изживея по-скоро богат с дела, отколкото дълъг живот. Заклевам ви, помислете, ние сме достигнали до земи, от които можа да стане прочуто само името на една жена. Какви градове основа Семирамида? Кои народи покори под своя власт? Колко трудности е преодоляла? Ние още не сме се изравнили по слава с една жена, а искате да се наситим на славата си. Нека боговете ни помагат! Чакат ни още по-големи дела. Ние ще постигнем това, което още не сме успели, само ако не пренебрегваме нищо, в което е заложена голяма слава. Вие само ме освободете от безпокойството ми, породено от вътрешните врагове и заговори. Аз без страх ще навляза в полето на Марс. Филип се чувствуваше по-сигурен в бойния строй, отколкото в театъра. Много пъти избягна ръката на врага, но от ръката на своите не можа да избяга. Ако си припомните живота на други царе, ще видите, че повечето от тях са убити от свои, а не от неприятели.
Понеже сега ми се случи да разказвам за дела, извършени някога, най-голяма награда за трудностите и подвизите ми ще бъде, ако се обезсмърти майка ми Олимпиада след смъртта ѝ. И ако боговете ми помогнат, аз сам ще ѝ дам това, а ако съдбата ме изпревари, запомнете, че аз съм ви заръчал това.” И остави приятелите си. Задържа се на лагер тук още няколко дена.
Докато ставаше това в Индия, гръцките войници, наскоро доведени от царя в областта около Бактра, се отцепиха. Те се бяха озлобили не толкова към Александър, колкото поради това, че се страхуваха от наказания заради появилите се между тях разногласия. Те избиха някои от предводителите си и се разбунтуваха. Превзеха крепостта на Бактра, която се смяташе за сигурна и беше пазена небрежно. Привлякоха като съмишленици и варвари. Най-знатен от тях, техният вожд Атенодор си беше присвоил царско име. Не жадуваше толкова за власт, колкото да се върне в отечеството си с тези, които бяха го признали за свой владетел. Друг на име Бикон , от същата народност, негов съперник, замисли да го убие. Покани го на угощение и го уби по време на обяда чрез някой си Бокс бактрианец. На следващия ден свика събрание и ги уверяваше, че Атенодор е готвел заговор срещу него и срещу тях. Те заподозряха измамата му. Това подозрение постепенно обзе всички.И тъй, гръцките войници приготвиха оръжието с намерение да убият Бикон, ако им се удаде случай. Обаче предводителите им ги укротиха.Против очакванията му, Бикон остана жив. Малко по-късно, избягнал опасността, той реши да убие спасителите си. След като разбраха за измяната му, те заловиха и него, и Бокс. Решиха Бокс да бъде убит веднага, а Бикон да бъде умъртвен след изтезания.
Вече придвижиха уредите за измъчване до него, когато гърците — не се знае точно по каква причина — като обезумели грабнаха оръжие. Когато чуха глъчката, мъчителите му го изоставиха и не посмяха да го убият. Както беше гол, той избяга при гърците. Злочестият му вид внезапно промени настроението на тези, които бяха решили да го наказват. Получи се заповед да му простят. Така два пъти отървал се от наказание, той се завърна в отечеството си заедно с тези, които напуснаха определените им от царя области. Това стана около Бактра и земите на скитите.
Междувременно сто пратеници от двете племена, за които споменахме, дойдоха при царя. Всички се возеха в колесници. Бяха едри мъже, облечени в ленени дрехи с втъкано в тях злато и пурпур. Те му казаха, че му предават градовете заедно със земите край тях и че за първи път предават в негова власт непокътнатата им през толкова
векове държава. Казаха, че правят това по внушение на боговете, а не от страх, защото го приемат със запазени бойни сили. Царят свика съвет и ги прие за съюзници. Наложи им данък в такъв размер, в какъвто двете племена са плащали на арахозите. Изиска още две хиляди и петстотин конници. Варварите изпълниха всичко най-покорно. Покани пратениците и царете на племената и заповяда да подготвят угощение.Сто позлатени легла бяха наредени на еднакво разстояние, около леглата бяха застлани пурпурни килими, блестящи от вшитото в тях злато. Всичко порочно, което вече беше остаряло за персите, а ново за македонците, беше показано на това угощение. Тук се сляха пороците и на двата народа. На угощението присъствуваше и атинянинът Диоксип , известен юмручен борец, отличаващ се сред мъжете с храбростта си. Той беше много близък на царя. Завистници и зли езици говореха, било сериозно, било на шега, че безполезното животно върви след войската във военна униформа и когато те влизат в бой, той подготвя търбуха си за угощения. Тук присъствуваше и един македонец на име Корат [28]. Вече пиян, той започна да осмива Диоксип и да настоява, ако е истински мъж, на следващия ден да излезе да се пребори с него с оръжие. Царят прецени както безразсъдството на единия, така и завистта на другия. Диоксип презря войнишката му дързост и прие предложението. На следващия ден, след като Корат настояваше да се бият, царят не можа да се противопостави и разреши борбата да се проведе.Събраха се голям брой войници, между тях и гърците, които бяха на страната на Диоксип. Македонецът взе полагаемото му се оръжие — меден щит и дълго копие, наричано „сариса”, като го държеше в лявата си ръка, а в дясната взе обикновено копие. Препаса и меч, като че ли едновременно щеше да се сражава с няколко души. Диоксип, намазан със зехтин, държеше в лявата си ръка финикийска дреха, в дясната — здрав възлест прът. Това предизвика голям интерес у всички. Виждаше им се лудост, а не необмислена постъпка да излезе беззащитен срещу въоръжен.Македонецът изпрати копието в Диоксип, уверен, че ще го улучи отдалеч. Диоксип го отбягна самос лек наклон на грамадното си тяло. И преди още онзи да прехвърли в дясната си ръка другото копие, той скочи и го строши с пръта си точно по средата. Загубил и двете си копия, македонецът започна да измъква меча, когато внезапно Диоксип го сграбчи между краката си и го повали на земята. Започна да го удря, отне му меча, постави на врата му крак и го заплаши, че ще го смаже. Но беше спрян от царя.
Краят на тази борба беше неприятен не само за македонците, но и за царя, тъй като присъствуваха много варвари. Опасяваше се, че прочутата македонска храброст ще стане за подигравка. Царят започна да обръща по-голямо внимание на приказките на завистливите. След няколко дена, по време на угощение, както беше уговорено, изчезна златна чаша. Слугите, които бяха извършили това, дойдоха при царя уплашени, като че ли те са я загубили.
Често силният човек е по-малко устойчив, когато изпитва срам, отколкото ако наистина е виновен. Обстрелван от погледи, които го обвиняваха като крадец, Диоксип не можа да го понесе. Излезе от угощението, написа писмо, отправено до царя, и се закла с меча си. Царят бе наскърбен от неговата смърт и прецени, че тя е показател за негодувание, а не за разкаяние. Защото и след обвинението му в кражба Диоксип не достави никакво удовлетворение на завистливите.Изпратени по домовете им, индите след няколко дена се върнаха при Александър с богати дарове. Доставиха триста конници, хиляда и тридесет квадриги, значителен брой ленени дрехи, хиляда четвъртити щита — индийски, сто таланта „бяло желязо” , едри лъвове и тигри, напълно опитомени и укротени, кожи от ягуари и черупки от костенурки.

59.
ФЛОТЪТ ПОТЕГЛЯ КЪМ РЕКА ИНД



Царят заповяда на Кратер да отведе войската си по-близо до реката, по която смяташе да тръгне. Тези, които обикновено го придружаваха, бяха настанени в кораби и при благоприятно течение отплуваха към земите на малите . Оттук отиде при самбагрите , силно индийско племе, което се управляваше от народа, а не от цар. Имаха шестдесет хиляди пехота, шест хиляди конници и петстотин колесници. Бяха избрали трима аълководци, забележителни с военната си храброст. Тези, които населяваха земите най-близо до реката, живееха предимно край нейния бряг в малки села. Като видяха, че цялата река е изпълнена с кораби и войската в тях има толкова блестящо оръжие, сметнаха, че идва войска от богове начело с татко Либер, доста известен сред тях. Виковете на войниците, ударите на веслата и разноезичните говори на моряците, насърчаващи се един друг, поразиха варварите. Всички се спуснаха към вождовете си, крещейки, че е безумно да влизат в бой с богове, че не могат да се преброят корабите, които возят такива непобедими мъже. Внесоха такава суматоха сред своите войски, че направо изпратиха пратеници да предадат племето.Александър прие за съюзник племето на самбагрите и след четири дена пристигна при други племена. И тук настроението беше същото, както у предишните. Основа град и го нарече Александрия . След това навлезе в земите на племето, наречено музикани . Тук разпита за сатрапа Териол, когото беше поставил начело на парапанисидите. След като те му разказаха, че е извършил много жестокости, той го изобличи и заповяда да го убият. А Оксиарт, управител на бактрианите, не само че беше оправдан, но заради верността му към Александър беше надарен с нови земи. Александър подчини и музиканите и остави гарнизон в града им. Оттук през горите достигнаха до земите на едно от най-войнствените племена в Индия. Цар му беше Портикан . Той се беше затворил в укрепения град със своите привърженици. Александър превзе града на третия ден, откакто беше започнал обсадата. А Портикан, като избяга в крепостта, изпрати пратеници при царя да питат какви са условията за предаване. Преди те да достигнат до царя, две от обсадните кули се сгромолясаха със страшен трясък. През техните развалини македонците се изкачиха на крепостната стена. Крепостта беше превзета. Портикан беше убит по време на боя заедно с малцина от защитниците.



Разрушиха крепостта до основи и продадоха всички пленници в робство. След това Александър навлезе в земите на цар Самб . Царят сключи съюз с много градове. Превзе чрез подземен подкоп най-големия град на племето. Военното изкуство на македонците се стори на варварите истинско чудо. Македонските войници като че ли изпод земята изскочиха в центъра на града, без да е имало преди това и следа от подкоп. Клитарх пише, че в тази област са паднали осемдесет хиляди инди, а много пленници били отведени в робство. Отново се отцепиха и музиканите. За тяхното усмиряване Александър изпрати Питон , който доведе при царя първенеца на племето, инициатор на отцепването. Царят заповяда да го разпънат на кръст и се върна отново при реката, където беше наредил да го чака флотът. Оттук след четири дена при благоприятно течение достигна до най-вътрешния град в царството на Самб. Царят му вече се беше предал, но жителите защищаваха царството си и бяха заключили вратите. Александър подцени тяхната численост. Той заповяда петстотин войници агриани да отидат под крепостните стени и като ги предизвикат, да ги подмамят извън тях. Ако се опитат да бягат обратно, да ги преследват.Както им беше заповядано, агрианите предизвикаха противника, а после внезапно му обърнаха гръб. Варварите ги подгониха разпръснато и се натъкнаха на другите, между които беше и Александър. Завърза се отново сражение, в което от трите хиляди варвари шестстотин паднаха убити, хиляда бяха пленени, а останалите се намираха в крепостта. Но докато в началото победата беше радостна, не беше такъв краят ѝ. Варварите намазваха стрелите с отрова и ранените направо умираха. Лечителите нямаха време да открият причината за тъй бързата смърт. Дори и леките рани бяха неизлечими. Варварите се надяваха, че ще могат да хванат непредпазливия и безразсъден цар. Макар и да се сражаваше сред най-смелите, той случайно излезе от боя незасегнат.Птоломей беше леко ранен в лявото рамо. Причини на Александър повече грижи, отколкото изискваше едно обикновено раняване. Беше му сроден по кръв. Някои говореха, че е син на Филип навярно от някоя от наложниците му. Най-добър телохранител и защитник в мирно време, още по-славен и храбър в битките, умерен в частния си живот, свободолюбив и общителен, Птоломей не беше усвоил нищо от дворцовото високомерие. Поради тези му качества не беше сигурно кой повече го обича — царят или войниците. Но тогава той за първи път почувствува любовта им. Македонците, изглежда, предугадиха щастието, до което той по-късно достигна. Те проявиха не по-малко грижи за Птоломей, отколкото за царя.
Уморен и от битката, а и от тревогата, Александър бе поседнал до Птоломей. Беше заповядал да внесат и леглото му при него. Щом легна, незабавно се унесе в дълбок сън. Скоро се събуди и каза, че в съня си видял как един дракон носи в устата си трева и му подсказал, че е лекарство против отровата. Александър дори твърдеше, че ще я познае, ако някой я открие. Много я търсиха и я намериха. Поставиха тревата на раната и тя успокои болката. За кратко време заздравя и дълбоката рана. Варварите загубиха надежда за успех и се предадоха.Достигнаха до най-близкото племе — на паталите . Царят им Серид беше изоставил града и беше избягал в планините. Александър завладя града и опустоши полята. Тук заграбиха като плячка голямо количество добитък и храни. Царят взе водачи, които познаваха реката, и доплува до острова, който беше почти в средата ѝ.
Беше принуден да остане тук повече, понеже водачите, наглеждани небрежно, бяха избягали. Изпрати да потърсят други. Не можа да намери нови водачи, а желанието му да види Океана и края на света надделя. Той повери живота си и живота на толкова храбри мъже на непознатата, но примамлива река.
Заплуваха, без да познават нито една от областите, покрай които ги носеше течението. Колко имаше оттук до морето, какви племена живееха, докъде щеше да бъде спокойно течението на реката, докъде щеше да побира дългите кораби — за всичко това само гадаеха и смътно си го представяха. Единствено утешение в това безразсъдство беше вечното им щастие. Вече бяха напреднали около четиристотин стадия, когато кормчиите, усетили диханието на морето, съобщиха на царя, че навярно това е Океанът. Зарадван, той започна да насърчава моряците и те натиснаха веслата. Радваха се, че беше дошъл желаният от всички край, че са постигнали велика слава, че нищо няма да се противопостави повече на
храбростта им и че те ще завладеят края на земята без повече войни, без кръв, защото нататък не би ималоживот, или ако има, то това биха били само безсмъртни. Александър изпрати малък брой хора с кораб, които да завладеят селищата на диваците край брега и да проучат условията за по-нататъшното им пътуване. Те претърсваха всички колиби и откриваха криещите се. Питаха ги колко далеч от морето се намират. Диваците им отговаряха, че те дори не са чували за някакво море, но че след три дена ще достигнат до горчивата вода, която поглъща сладката. Ясно беше, че хората, които не познават тамошната природа, споменават за море.Обнадеждени и въодушевени, моряците продължиха да гребат и с всеки ден, който ги приближаваше до осъществяване на надеждата им, растеше и ентусиазмът им. На третия ден видяха морето, сливащо се с реката, която бавно течеше. Достигнаха до друг остров, почти в средата на реката. Там привързаха корабите и се отправиха да търсят храна, без да предвиждат новата беда, която ги очакваше.Бяха изминали едва три часа, когато океанът започна да се надига развълнуван и да изтласква водите на реката. Тя започна да си пробива път отначало по-спокойно, след това с по-силен напор, отколкото тече обикновено в коритото си. За хората приливът беше непознат и им се струваше, че това е някакво чудо, признак за гнева на боговете. Водата продължаваше да се надига и да залива бреговете. Повдигаше и корабите. Целият флот се разпръсна. Изпратените на брега войници, разтреперани и занемели от ненадейното зло, се спуснаха обратно към корабите. Но в тази бъркотия и бързането води до забавяне. Едни бутаха корабите с греди, други се мъчеха да приведат в действие веслата и бързайки да отплуват, не дочакваха другарите си. Подкарваха корабите повредени и полуразбити. Не можеха да поемат всички, които в безредие тичаха след тях. И там, където бяха повече, и там, където бяха по-малко, отплуването се забавяше. Тук крясъците, там разбърканите гласове пречеха на командирите да въдворят ред. Не беше по силите на кормчиите да дадат помощ на когото и да било, тъй като не можеше да се чуе нито техният глас, нито да се опазват от уплашените и объркани войници.
Корабите започнаха да се блъскат един в друг, а веслата да се избутват едно от друго. Човек можеше да помисли, че е започнало морско сражение. Удряха и се притискаха един в друг. Гневът на тези хора предизвика ръкопашен бой. Приливът беше залял всичко около реката и достигна до хълмовете, които заприличаха на малки острови. Мнозина, след като бяха изпуснали корабите, бързаха да доплуват до тях. Едни кораби се люшкаха по вълните, други затъваха в плитчините. Ново и по-ужасно от предишното явление ги сполетя. Морето започна да се прибира. Водата бързо спадаше и откриваше залетите допреди малко земи. Корабите се преобръщаха едни напред, а други — встрани. Бреговете бяха осеяни с товари и оръжия, отломки от весла и дъски. Войниците не смееха да слязат на сушата, нито пък да се подслонят в кораб. Очакваха по-страшни от преживените бедствия. Не вярваха, че сами са видели това, което бяха преживели — корабокрушение на сухо, а морето навлязло в реката. Злото нямаше край. След малко морето щеше отново да се развълнува и да повдигне корабите. Войниците очакваха по-страшни от преживените изпитания. Защото страшни чудовища пълзяха по освободените от водата брегове. Нощта настъпваше. Даже и царят се отчая и се отдаде на мрачни мисли. Въпреки това непобедимият му дух не беше сломен. Той прекара цялата нощ в наблюдение и изпрати при устието на реката конници, за да му съобщят веднага щом започне приливът. Заповяда да поправят повредените кораби, да изправят обърнатите, да внимават кога морето отново ще започне да залива сушата. Прекара цялата нощ в бдение и дочака сутринта, когато конниците се върнаха. Приливът започна веднага. Водата отначало с по-малки вълни започна да повдига корабите, а след като заля цялото поле, започна да се плиска и в тях. Войниците и моряците се стекоха масово към морския и речния бряг и дадоха воля на радостта си от неочакваното спасение. Питаха се учудени откъде морето се връща ненадейно толкова голямо, колкото се беше оттеглило, и каква беше неговата природа, подчинена на волята на времето.Царят пресметна по това, което ставаше, че определеното за прилив време е след изгрев слънце. За да го превари, посред нощ с няколко кораба при благоприятно течение излезе от устието и навлезе на около четиристотин стадия в морето. Така най-после осъществи своето желание. Той принесе жертва на боговете, закрилници на морето, и се върна при флота.
..............................................

60.
Флотът тръгна срещу течението на реката. На другия ден достигна солено езеро, чиито непознати свойства подлъгаха мнозина безразсъдно да навлязат във водата. Телата им се покриха с тиня и допирането им едно до друго стана причина за тежки заболявания. Само зехтинът можа да им помогне. Александър изпрати напред Леонат, за да изкопаят кладенци, тъй като областта беше безводна, а той имаше намерение да преведе войската си по сухо. Остана тук, за да дочака пролетта.
Между това основа много селища и заповяда опитните във военното дело Неарх и Онезикрит да закарат най-здравите от корабите в океана, да навлязат в него и да го проучат. Каза им, че те ще могат, като се спуснат по същата река или по Ефрат, да се върнат при него, когато поискат.
След като зимата омекна, той изгори корабите, които бяха вече ненужни, и поведе войската си по суша. За девет дена пристигна в земята на арабитите . Оттам след толкова дни дойде в земите на кедрозите. И тук народът, ако и свободолюбив, реши да се предаде. Александър не им поиска нищо освен храна. След пет дена стигна до някаква река. Жителите я наричаха Араб. Тръгна по безводна и пустинна област. Като я премина, навлезе в земята на хоритите . Там предаде по-голяма част от войската си на Хефестион, а леко въоръжените раздели между Птоломей и Леонат. Три войски едновременно опустошаваха земите на индите и заграбваха голяма плячка: Птоломей опустошаваше крайбрежието, царят — вътрешността, а от другата страна — Леонат. И в тази област основа град. В него бяха заселени арахози.
Достигнаха до индите, които живееха по крайбрежието. Владееха широка пустинна област и нямаха никакви търговски връзки със съседите си. Самото усамотение ги беше направило сурови. Ноктите им стърчаха, никога нерязани, косите им бяха рошави, брадите — небръснати. Колибите им бяха изградени от мидени черупки и други изхвърлени от морето материали. Увити в кожите на животни, те се хранеха с риба и с месо от по-големите хищници, които приливът изхвърляше.Припасите се свършваха. Македонците започнаха да понасят лишения, а след това настъпи голям глад. Разравяха корените на палмите, защото тук вирееше само това растение. Когато и те свършиха, посегнаха на впрегатния добитък. Наложи се да колят и конете. Когато нямаше и коне, които да возят товарите, изгориха плячката, взета от неприятелите, заради която бяха преминали Ориента. След глада дойдоха и епидемиите. Нездравата храна и вредните сокове, тежкият път и потиснатият дух причиниха масови заболявания.
Не можеха да останат тук, без да дават жертви, а не можеха и да напредват. Оставащите тук ги нападаше гладът, а тези, които тръгваха на път, ги нападаше силна зараза. Полята бяха осеяни с полумъртви, а не с ранени. Заболелите леко не можеха да следват здравите, тъй като придвижването на войската все повече се ускоряваше. На войниците им се струваше, че колкото по-бързо се придвижват напред, толкова по-скоро се приближават до спасителния край. Нямаше добитък, който да ги облекчи. Войниците едва носеха оръжието си и на всички пред очите им се мяркаше смъртта. Затова не се решаваха да се обърнат назад към изоставащите, които настоятелно ги молеха за помощ. Постепенно съжалението се превърна в страх. Изоставените със сълзи на очи се молеха и на боговете, и на общите божества, търсеха помощ от царя. Но когато ушите остават глухи, отчаянието се превръща в ярост към другарите с еднаква съдба.
Царят, опечален и засрамен, че беше станал причина за толкова големи нещастия, изпрати хора при сатрапа на партите Фратаферн, за да помолят да им донесат на камили суха храна. Извести и останалите сатрапи за голямото затруднение, в което се намират. Сатрапите не закъсняха да изпратят помощ.Задоволила най-после глада си, войската стигна в земите на кедрозите.Земята в тази страна е богата с всичко. Александър спря в нея, за да могат войниците да укрепнат и отпочинат. Тук получи писмо от Леонат, който му съобщаваше, че се е сражавал сам с осем хиляди пехотинци и четиристотин конници от хоритите и е извоювал победа. Дойде известие и от Кратер, че знатните персийци Озин и Цариаспид се опитали да се отцепят, но са били покорени от него и поставени в окови. Александър остави за управител на областта Сибириций на мястото на починалия неотдавна от болест Менон. След това се отправи за Кармания .Сатрапът на това племе Астапс беше заподозрян, че е желал да извърши преврат, докато царят е в Индия. Той посрещна Александър. Царят разговаря с него любезно, като прикри гнева си. Остави го на същия пост, докато проучи полученото донесение. След това управителите на всички подвластни области, както им беше заповядано, изпратиха голям брой впрегатен дребен добитък. Царят разпредели между всички това, от което имаха нужда. Подновиха си и оръжието. Както казахме, те все още се намираха далеч от покорената и богата област Персида.
Съперник на татко Либер не само по победите си, но даже и по слава, Александър, самозабравил се в гордостта си, реши да устрои за пръв път тържествено и блестящо шествие триумф, както и вакханалии, тъй като смяташе, че се е издигнал над всичко човешко. Заповяда да обкичат с венци селищата, през които предстоеше да мине, да поставят по праговете на домовете си съдове, пълни с вино, да приготвят коли, които да побират колкото може повече войници, да покрият едни с бели ленени, а други — с още по-скъпи платна.
Първи вървяха приятелите му и царската кохорта, обкичени с цветя и венци. На едно място се чуваше свиренето на флейта, на друго — на лира. Колите, също претоварени от изобилие и цветя, возеха войската, която ги придружаваше. Него самия и гостите му ги возеха колесници, украсени със златни съдове и огромни чаши от същия метал. Вакханалиите продължиха седем дена. През това време войската му би погинала, ако поне на един от победените народи му беше дошло наум да се вдигне срещу нея. Кълна се в Херкулес, достатъчни бяха само хиляда яки мъже, за да изловят празнуващите пияни войници. Но щастието, което определя славата и стойността на нещата, превърна и този войнишки порок в слава.И съвременниците, и потомците се учудват, че пияните войници са могли да вървят така по земи, все още не напълно покорени, а варварите са приемали безразсъдството им за самоувереност.



Цялото шествие беше следвано от палача. Защото и сатрапът Аспаст стана жертва на волята на Александър.