ТЕМА: Александър Македонски

61.


ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ОКЕАНСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ



Междувременно пристигнаха Клеандър , Ситалк , Херакон и Агатон , които по заповед на царя бяха убили Парменион. С тях дойдоха пет хиляди пехотинци и хиляда конници, А след тях пристигнаха обвинители на сатрапите от областите, начело на които стояха. Извършените от тях престъпления не можеха да бъдат изкупени чрез смъртно наказание. Защото, след като бяха оплячкосали всичкото частно имущество на хората, те не бяха попречили на войниците да вършат всякакви злодеяния. Не се бяха въздържали и от ограбване на олтарите. Девойките оплакваха опозорената си чест, а първенците — нанесените обиди на жените им. Тяхната алчност и своеволие бяха направили името на македонците ненавистно за варварите. Между всички най-провинен беше Клеандър, който беше дал опозорената от него девойка за наложница на роба си.
Много от приятелите на Александър не отдаваха толкова голямо значение на другите престъпления, които им се приписваха, колкото на убийството на Парменион. Ако това останеше премълчано, можеше да оправдае обвинените пред очите на царя. Освен това те се надяваха, че гневът на царя ще се насочи към помощниците му при осъществяване на отмъщението. Защото не е продължителна властта, придобита с престъпление.
Царят устрои процес и заяви, че обвинителите не трябва да се надяват на успех. Упрекна ги даже, че не са имали предвид единствено неговия живот, ако искрено са желаели да е жив и здрав и да се завърне от Индия или поне ако са вярвали, че ще се върне. Окова тях, а шестстотинте войници, които са им служели най-предано,, заповяда да бъдат убити. В същия ден се изпълни смъртното наказание на инициаторите за отцепването на персите, доведени от Кратер.
Не след дълго пристигнаха Неарх и Онезикрит, на които беше заповядал да навлязат навътре в океана. Те му разказаха за това, което сами бяха видели и за което бяха чули. Разказваха, че островът, разположен на устието на реката, е богат със злато, но там нямало коне; че жителите му ги купуват от хората, които се осмеляват да доплуват до тях от материка, и плащали по един талант за кон; че морето е пълно с морски животни. Те излизали след прилива и по големина били подобни на големи кораби. Подмамени от свиренето на флейта, вървели след кораба и с такъв страшен шум се гмуркали във водата, че можели да го потопят. Още много неща те бяха научили от населението, а именно, че морето е наречено „Червено” не по цвета на водата, както мнозина мислеха, но по името на цар Еритър ; че недалеч от брега има остров, покрит с палмова гора и в средата на гората и ма колона — паметник на цар Еритър с надпис, написан на езика на местните племена. Прибавиха още, че корабите, които возят разни служители и търговци и чиито кормчии са били привличани от жаждата за злато, били отвличани на острова и после никой не ги виждал.
Царят, който желаеше да узнае нещо повече, заповяда да продължат да се движат покрай брега, докато не докарат флота си до устието на река Ефрат, а след това да тръгнат срещу течението на реката към Вавилон.
Той замисляше големи планове. След като покори всички страни на изток от морето, от Сирия да се отправи за Африка поради враждебното му отношение към Картаген. След като прегази пустинята на Нумидия, да се отправи към Гадес , тъй като съществуваше мълва, че там се намират Херкулесовите стълбове. Оттук възнамеряваше да проникне в Испания, която гърците наричат Иберия по името на река Ибер, и да мине покрай Алпите и крайбрежието на Италия, откъдето пътят към Епир е кратък.
Заповяда на управителя на Месопотамия подчинените му да насекат материал от ливанските планини и. да го докарат до град Тапсак в Сирия. Да построят седемстотин кораба. Всички да бъдат седемвеслови и да бъдат докарани във Вавилон. Изиска от царете да доставят мед, въжета и платна. Царете Пор и Таксил му писаха, че Абизар е умрял от болест, а Филип , управителят му, умрял от рана, и че тези, които го бяха убили, също са убити. На мястото на Филип той постави Евдемон , вожда на траките, а властта на Абизар предаде на неговия син.
Пристигнаха в Персагада. Тук живеят перси, чийто сатрап Орзин беше най-знатен по произход и по богатство. Водеше произхода си от някогашния персийски цар Кир. Богатството си беше придобил като наследство от прадедите и по време на дългогодишната си власт. Това богатство той беше умножил многократно. Той посрещна Александър с най-разнообразни дарове и възнамеряваше да надари не само него, но и приятелите му. След сатрапа вървяха табуни от коне и колесници, украсени със злато и сребро. На тях беше натоварена скъпа покъщнина, скъпоценни камъни, тежки златни съдове, пурпурни дрехи и сребърни пари на стойност три хиляди таланта.
Голямата щедрост на варварина стана причина за неговата смърт. След като беше почел всичките царски приятели по-богато от обещаното, евнухът Багоан, който беше изключително привързан към Александър, не получи нищо. И когато някой подхвърли, че Багоан е твърде близък до сърцето на Александър, Орзин отговори, че персите имат обичай да даряват приятелите на царя, а не неговите любовници и че персите нямат обичай да почитат мъже, които поради порока си са подобни на жени. Евнухът, като чу това, реши да използува влиянието си, придобито чрез ласкателство и позор, срещу знатния и невинен човек. Привлече с клевети и лъжи хора измежду своите сънародници, готови да му услужат и да направят лъжлив донос, когато той им каже. Всеки път, когато бяха сами, нашепваше лъжи на доверчивите уши на царя за Орзин, прикривайки причината за злобата, за да придаде още по-голяма тежест на клеветата.Орзин все още не беше заподозрян, но постепенно губеше влиянието си. Обвинението против него се подготвяше тайно, без да подозира заплашващата го опасност. Презреният любовник не забравяше за обидата даже в момент на срамни преживявания. Всеки път, когато разпалваше страстта на царя към себе си, обвиняваше Орзин не само в алчност, но и в измяна.
Лъжливите обвинения водеха към гибелта на Орзин. Наближаваше съдбоносният момент, който той не можеше да избегне. Александър беше заповядал да отворят гробницата на Кир, в която беше положено тялото му, за да направи жертвоприношение. Смяташе, че тя е препълнена от злато и сребро — така разказваха персите. Но освен полуизтъркан кръгъл щит, два скитски лъка и къс персийски меч в нея не намериха нищо. Александър постави златен венец в гробницата и покри ковчега със собственото си наметало. Беше учуден, че цар с толкова голяма слава и богатство е погребан така скромно като човек от простолюдието. Евнухът беше близо до рамото му. Той погледна царя и каза: „Какво чудно има в това, че гробът на Кир е празен, когато домовете на сатрапите не могат да поберат златото, измъкнато оттук? По-преди аз съм виждал тази гробница, но от Дарий знаех, че заедно с Кир са заровени три хиляди таланта. Оттук е щедростта на Орзин към тебе. Той не трябва да остане ненаказан. При това се осмелява да иска и благодарност за даровете си!” С тези думи евнухът разгневи царя, още повече че пристигнаха и други подготвени от него клеветници. Багоан и получените от него предизвикаха царя с лъжливи клевети. Преди да бъде предаден на съд, Орзин беше поставен в окови. Недоволен от наказанието на невинния, евнухът доуби със собствените си ръце обречения. Преди смъртта си Орзин му каза: „Бях чул, че някога в Азия са управлявали жени. Но това сега е съвсем ново — да управлява скопец.” Такъв беше краят на един от най-знатните перси, и то не само невинен, но и изключително верен на Александър. По същото време беше заподозрян, че се стреми към власт и Фрадат Царят не само беше започнал да възобновява наказанията, но и да вярва на най-долни клевети. Като че ли успехите изменят характера и рядко някой е бил достатъчно предвидлив за своето собствено благо. Царят неотдавна не се беше решил да убие Александър от Линцестида, наклеветен от двама доносници. Беше помилвал даже доносници от низко произхождение въпреки волята си само заради това, че другите ги считаха за невинни. Накрая дотолкова се промени, че по внушение на любовника си на едни даваше царства, на други отнемаше живота.
Още докато покоряваше Индия, получи писмо от Кен за събитията в Европа и Азия. Пишеше му, че Зопирион , поставен от него начело на Тракия, по време на похода му против гетите ненадейно бил връхлетян от страшна буря и бил унищожен с цялата си войска. Севт узнал това, разбунтувал неговите сънародници одрисите и те се отцепили.
След Тракия и в Гърция избухнаха вътрешни вълнения. Но с наказанията, които наложи на сатрапите заради техните безчинства над населението, както и с победите си над индите, Александър внуши голям страх у всички. Уплашени, тъй като бяха извършили подобни престъпления, те потърсиха наемни войски, за да ги подпомогнат, ако бъдат извикани, за да бъдат наказани. Постараха се да си осигурят и заеми и ако се наложи, да търсят спасение в бягство.
Александър узна това и разпрати писма до всички управители на области в Азия. В тях им нареждаше да освободят всички войници чужденци, които са на заплата при тях. Между тях беше и Харпал , негов най-близък приятел, някога изгонен от Македония от Филип. Александър го смяташе за един от най-верните си хора и след смъртта на Мазей го беше назначил за управител на Вавилон и пазач на хазната. Като използуваше доверието на царя, Харпал беше извършил много престъпни деяния. Сега взе от царската хазна пет хиляди таланта, събра шест хиляди наемници и избяга в Европа. Още преди това, прекарвайки живота си в разкош и разврат, той беше загубил надежда да получи прошка от царя и се беше решил да потърси чужда помощ срещу гнева му. Старателно беше подработил атиняните. Той знаеше както силата и влиянието им сред останалите гърци, така и скритата им омраза към македонците.
Изказа надеждата си пред своите привърженици, че атиняните, като научат за неговото идване и видят парите и войските, които води, открито ще присъединят оръжието си и кроежите си към неговите. Вярваше, че от народ неопитен и изменчив ще може да постигне всичко с помощта на нечестни и подкупни хора.
Той премина с тридесет кораба покрай Сунион, най-южния нос на Атика, откъдето бе решил да нападне пристанището на град Атина.
Александър узна това и еднакво озлобен както към Харпал, тъй и към атиняните, заповяда да се приготви флот, за да може веднага да нападне Атина. По време на тези приготовления тайно му беше съобщено чрез писмо, че Харпал е влязъл в Атина и с пари е подкупил аристократите, но скоро след като било свикано народното
събрание, му било заповядано да напусне града. Той избягал при гръцките войници, откъдето преплувал с кораб до остров Крит и бил убит от засада от негов приятел. Зарадван, Александър реши да не бърза с прехвърлянето в Европа. Заповяда всички гръцки държавици да приемат отново изгнаниците си освен тези, които са се обагрили с кръвта на съгражданите си. Гърците не се осмелиха да пренебрегнат заповедта, макар и да разбираха, че това е начало на отменяне на законите. Те върнаха и имотите на изгнаниците. Единствени атиняните, защитници не само на себе си, но и на цяла Гърция, тежко понасяха тази сбирщина от войници и свободни хора. Те бяха свикнали да се управляват не от царска заповед, а по бащини закони и обичаи и затова не допуснаха в града си изгнаниците. Бяха готови да понесат всичко, но да не допуснат при себе си тези хора, някога напуснали града им.
След като разпусна и изпрати в родината по-старите войници, Александър заповяда да се събере войска от тринадесет хиляди пехотинци и две хиляди конници. Смяташе, че с такава многочислена войска ще може да държи в подчинение Азия, още повече че на много места беше оставил гарнизони, беше основал много градове и ги бе населил с колонисти. Надяваше се те да се противопоставят на каквито и да са опити за отцепничество.
Преди да отдели тези, които смяташе да остави тук, издаде заповед всички войници да обявят дълговете си. Знаеше, че те са непосилни за повечето от тях. И макар че тези дългове бяха направени поради разточителството им, все пак реши да им ги изплати
Войниците смятаха, че той само иска да ги изпита, за да може по-лесно да отдели разточителните от скромните, и протакаха известно време работата. Той знаеше, че те не упорствуват, а ги е срам да си признаят дълговете. Затова заповяда да наредят маси посред лагера и да поставят върху тях десет хиляди таланта. Едва тогава войниците доверчиво започнаха да си признават. От тази огромна сума не останаха повече от сто и тридесет таланта. Така тази войска, победителка на най-богатите народи, излизаше от Азия повече прославена, отколкото забогатяла.

62.








ПРЕУСТРОЙСТВО НА ИМПЕРИЯТА



Войниците бяха разбрали, че Александър ще разпрати по домовете им едни, а други ще задържи. Помислиха, че той смята да остане в Азия. Недоволни и изоставили всякаква дисциплина, започнаха да злословят по целия лагер, да негодуват и все по-дръзко да искат отпуск, показвайки лицата си, обезформени от раните, и побелелите си коси. Не ги интересуваха заплахите на командирите. Забравиха и почитта си към царя. Дръзко го прекъсваха, щом започнеше да говори, крещяха високо, че никъде няма да вървят освен в отечеството си, за да умрат там. Най-после замлъкнаха, защото бяха забелязали, че се е развълнувал повече от самите тях, и зачакаха да видят какво ще направи. А той заговори: „Какво означава този внезапен ужас, тази толкова дръзка и безсрамна разпуснатост? Страхувам се да заговоря, вярвайте ми! Нарушавате заповедите ми и аз съм цар по милост, комуто не давате право нито да заговори, нито да ви разпита, нито да ви посъветва или мъмри. Наистина аз съм решил да изпратя едни в отечеството, а други малко по-късно заедно с мене ще ги последват. Какво означава това? Причините са различни, а всички вдигат еднакво шум. Бих желал да разбера дали са недоволни от мене тези, които ще си отидат, или тези, които ще останат.” Всички едновременно се развикаха, че всички се оплакват. Тогава той продължи: „В името на Херкулес, не може да се оплаквате всички по една и съща причина, тъй като по-голяма е тази част от войската, която разпускам, отколкото тази, която задържам. Съществува следователно по-важна причина, поради която вие се отмятате от мене. Кога цялата войска е напускала царя? Дори и робите не бягат едновременно от господаря си. Те изпитват срам, който спира някои да изостанат от другите. Забравил за чудовищното ви непослушание, ще се опитам да намеря лекарство за неизлечимите. Но, о, Херкулесе, загубих всякаква надежда у вас! Започвам да се държа с вас не като с мои войници, защото престанахте да бъдете вече такива. Унижавам се да говоря с войници, които неблагодарно са забравили дълга си. В разкоша, в който потънахте, вие започнахте да безумствате и забравихте за нищетата, от която се измъкнахте благодарение на моята милост. Безумие! Кълна се в името на Херкулес, заслужавате да остареете в нищета, тъй като по-добре се справяте в бедите, отколкото в благополучието.Неотдавна изпитвахте погнуса от данъкосъбирачите на Илирия и на персите в Азия за това, че са ограбили толкова племена. При Филип бяхте полуголи, а сега дрехите ви от пурпур ви се струват нечисти. Очите ви не могат да понасят злато и сребро. Жадувате за дървените съдове, за плетените щитове и ръждата по мечовете! Облякох ви скъпо и платих с хиляди таланти дълговете ви. А цялата царска покъщнина не струва повече от петдесет таланта. Това са моите богатства. Бързате да се върнете в Европа, да изоставите царя си точно в момент, когато повечето от вас нямаха пари за път, ако не бях изплатил дълговете ви, и то от азиатската плячка. И няма да ви е срам, надянали на из мършавелите си тела военните доспехи на победените народи, да отидете при жените и децата си, без да можете да им покажете наградите от победата. А на тези, които ще се върнат след вас, ако не друго, то поне оръжието ще им служи за доказателство.
Наистина, лишавам се от добри войници, бързащи към своите наложници, защото им са останали едва толкова пари, колкото да си заплащат това удоволствие. Няма да ви преча! Ето, разтварям границите за бягащите. Направете това по-бързо! Махнете се от очите ми! Аз ще пазя гърба на бягащите с персите. Не спирам никого. Радостно ще ви посрещнат децата и родителите ви, като ви видят, че си идвате без царя. Ще посрещнат бегълци и страхливци. Ще тържествувам, о, Херкулесе, при вашето бягство и където и да съм, ще ви отмъстя. А тези, на които ме оставяте, ще бъдат почитани и уважавани. Тогава ще разберете доколко една войска е силна без цар и каква сила има в мене самия!”
След това скочи и разярен тръгна сред войниците. Хващаше за ръка тези, които вече бяха набелязани, че са говорили най-дръзко. Предаде на телохранителите си тринадесет души, които не се осмелиха да се съпротивляват. Той бе повярвал, че освирепялото преди малко събрание ще се вцепени от страх, като гледа как водят на смърт тези, които не се бяха провинили в нищо повече от другите.Било с положението си, тъй като племената, които живееха под неговата власт, почитаха царете си като богове, било поради голямото уважение към него самия, но те се уплашиха. След това всеки поотделно даваше доказателство за послушанието си. Не се разгневиха от наказанието на бойните си другари, когато разбраха, че са убити. Сега никой не пропусна нищо, с което да покаже послушанието и покорността си. Когато на следния ден царят не ги допусна при себе си, а прие само азиатците, по целия лагер се вдигна страшна глъчка. Всички заявяваха, че е по-добре да умрат, ако той продължава да им се сърди. Още по-непримирим към тях, Александър заповяда да свикат на събрание чуждестранните войници. Македонците остави в лагера. Без преводач произнесе следната реч: „Когато се отправих от Европа към Азия, аз бях уверен, че ще успея да подчиня под властта си много велики народи. Не съм се излъгал, като съм вярвал на мълвата. Но към това трябва да се прибави и фактът, че аз срещнах тук храбри мъже с ненакърнена вярност към техните царе. Смятах, че потънали в разкош и от много щастие, вие сте затънали в разврат. Но, о, Херкулесе, вие също сте с несломим дух и големи физически сили и изпълнявате добре военните си задължениея. Като храбри мъже вие почитате верността не по-малко от храбростта. Казвам ви го за първи път, но го зная отдавна. И затова свиках от вас набор от млади войници и взех от вас телохранители. Имате същото облекло и същото оръжие, но послушанието и подчинението ви към властта са далеч по-силни, отколкотоу останалите. Азсамиятвстъпих в брак с дъщерята на персиеца Оксиарт и не се срамувам, че ще имам деца от пленница. Пожелах след тоза да създам още по-голямо поколение. Затова взех за жена дъщерята на Дарий и дадох право на най-близките ми приятели да се оженят за пленнички, за да залича всякаква разлика между победители и победени. Повярвайте ми, за мене вие сте природени, а не наемни войници. Европа и Азия са едно царство. Аз ви давам македонско оръжие. Аз вкорених тук чужди за вас наредби. Вие сте и мои съотечественици, и мои войници. Всичко придоби един цвят. Нито персиецът ще опорочава македонските нрави и обичаи, нито за македонците ще е позорно да подражават на персите. Длъжни са да признават един закон тези, които ще трябва да живеят под властта на един цар.”
След тази реч взе за телохранители перси, за помощници перси, за чиновници пак перси. Когато те поведоха на
смъртно наказание оковани македонците, подбудители на бунта, казват, че един от тях, влиятелен с авторитета и възрастта си, се обърнал към Александър с думите: „Докога ще храниш душата си със смъртни наказания, и то по чужд обичай? Твоите войници, твоите сънародници без доказателства се отвеждат на смърт, и то от робите им. Ако си решил, че заслужаваме смърт, то поне смени служителите при изпълнението на присъдите!”
Така го посъветва и най-близкият му приятел. Ако търпеше истината, би признал заблуждението си. Но гневът му премина в ярост. Повторно заповяда на тези, които се колебаеха да изпълнят заповедта, да ги удавят в реката така, както бяха навързани.И това наказание не прекрати бунта на войниците. Защото при приятелите му започнаха да идват цели отряди и го молеха, ако подозира някои за съучастници в предишното обвинение, нека ги накаже. И подлагаха телата си пред него. Нека разгневен да ги осакати в гнева си. Нещастниците се трупаха пред царската шатра и като оставяха оръжието си пред нея, по туники подлагаха голите си и здрави тела за наказание. Молеха го, плачеха. Казваха, че те не искат с жертвоприношение да изкупват вината си, че гневът на царя за тях е по-страшен от смъртта.
Продължаваха денонощно да стоят пред шатрата нищожни, отчаяни, разкайваха се. Твърдостта му устоя два дена. На третия, склонен от постоянните им молби, излезе и упрекна пак войниците, че са се провинили. След това заплака и той заедно с тях. Каза им, че им е благодарен, и ги отпрати да се разотидат.Това събитие показва с колко много жертви се изкупва милостта на царя. И като извърши жертвоприношение, Александър покани на угощение македонските и персийските първенци.Казват, че на това угощение били поканени девет хиляди души, всички пили от една чаша при благоприятни предзнаменования на гръцките и персийските гадатели за щастливия съюз между двете царства, които се сливат едва сега в едно и ще останат завинаги така. След това ускориха изпращането на войниците.
Бяха уволнени всички, които вече се чувствуваха отслабнали. На някои от старите си приятели даде отпуск. Между тях бяха Клит, по прякор Алб, също така Горгий, Полидамант и Антиген. На отиващите си изплати заплатите не само за прослуженото време, но им прибави още по един талант за из пътя. Заповяда синовете им, родени от азиатки, да останат при него, да не би, като се върнат в Македония и отново се съберат с родителите си и предишните си жени и деца, да възникнат разногласия и упреци. Обеща им, че той ще има грижата да ги обучава по бащин обичай във военното изкуство. Разпуснати бяха повече от десет хиляди ветерани. Проводи при тях Кратер, най-близкия от приятелите си. И заръча, ако на него му се случи нещо по пътя, да се подчиняват на Полиперконт. Написа писмо до Антипатер и му заповяда следното: да се отдава почит на заслужилите — увенчани с венци да бъдат в първите редици по време на игри и борби; невръстните деца на загиналите да получават бащината заплата.
Александър намери за добре да постави под властта на Кратер земите, граничещи с Македония, а на Антипатер заповяда да попълни войската си с младежи македонци и да дойде при него. Страхуваше се да не би поради разногласията между него и Олимпиада да се извърши някакво убийство. Защото както майка му, така и Антипатер бяха изпращали до Александър много писма, в които остро и предизвикателно се обвиняваха в неща, които често се отнасяха и до царя. Докато слуховете за убийството на Филип още се носеха по цяла Македония, майка му и сестра му Клеопатра се бяха оттеглили в Епир, наследство от бащата на Олимпиада.
Случайно, когато Александър държеше получени и от двамата подобни писма, най-довереният му приятел Хефестион се загледа в едно писмо с разкъсан печат. Царят не го спря, подаде му го, но го предупреди да ке съобщава никому написаното в него. Разказват, че недоволен от претенциозността на майка си, обвинил и двамата: нея, че му иска наем и лихва, загдето го е носила в утробата си, а Антипатер в това, че вече му става подозрителен, защото след победата над спартанците е станал много високомерен. Превишил е властта, предоставена му в продължение на толкова години. Понеже хората прославяха авторитета и честта на Антипатер, Александър му писа, че може вече да е побелял, но ако се взре човек в него, има за какво да се изчерви. Подтисна подозренията си и не показа какъвто и да е признак на отчуждаване. Малко по-късно мнозина подозираха, че Антипатер, сметнал, че го викат чрез измама при царя за наказание, е станал виновник за смъртта му.
За да попълни загубата на значителна част от войската си, царят изпрати най-добрите измежду персите в македонските редове. Даже отдели хиляда от тях, най-представителните, за телохранители. Отбра друга част от копиеносците, не по-малко от десет хиляди, за стража пред шатрата му. На помощ му дойде Певцестс двадесет хиляди стрелци и прашкари, които беше набрал от своята област. Царят ги раздели между частите на войската и отпътува от Суза.Александър премина река Паситигър и разположи войската на лагер до селището Кара. Премина с войската си само за четири дена областта Ситацена и достигна до град Сембана. Там остана седем дена. Този град бе в ръцете на пришълци от Беотия, които Ксеркс бе прогонил от родните им огнища и бе прехвърлил на Изток. Като доказателство за произхода си те пазеха родния си гръцки език. Понеже им се налагаше да търгуват, си служеха и с езика на варварите. Оттук навлезе в Багистан, област, изобилствуваща с плодни дървета и много други растения, необходими не само за храна, но и за наслада.През тези дни възникна голяма вражда между Ев-мен и Хефестион. Хефестион беше прогонил робите на Евмен от странноприемницата, която бяха заели за господаря си. Искал да настани там флейтиста Евий. Не след дълго, когато враждата изглеждаше почти затихнала, възникна отново, и то така, че се достигна до страшна кавга и горчиви и за двете страни нападки. С намесата и по заповед на Александър, даже придружена със заплаха към Хефестион, поне привидно, враждата се прекрати. Въпреки отправената му от царя благодарност Хефестион упорито отбягваше Евмен, който искаше да се помирят.Достигнаха в земите на Мидия, където се отглеждаха многобройни табуни коне. Наричаха ги мизийски. Бяха много едри и много красиви. Намериха само около 50 хиляди. Когато преминаваше през там, на Александър му бяха съобщили, че броят им е бил три пъти повече, но по време на безредията през войната разбойници отвлекли поголямата част от конете. Царят престоя тук около тридесет дена. Атропат, сатрапът на Мидия, му доведе сто жени варварки, опитни в ездата и въоръжени с малки щитове и брадви. Някои смятаха, че те са от племето на амазонките. След седем дена Александър пристигна в Ектабана, столицата на Мидия. Там устрои тържествено жертвоприношение и игри. В празнични угощения си отдъхна доста дни, за да се подкрепи за нови подвизи. Докато се увличаше в такива забавления, съдбата му донесе нова изненада. Тя прекъсна живота на най-близкия му другар, преди да прекъсне неговия.
Наблюдаваше борците, когато му известиха, че е умрял Хефестион, който вече седми ден лежеше болен от препиване. Изплашен, веднага се отправи за жилището му, но не можа да го завари жив. Смъртта го беше изпреварила. Това нещастие се стори на царя по-тежко от всичко, което му се беше случило през живота. Покрусен, той проля много сълзи. Но и по този повод се говорят най-различни неща. Едно е сигурно: за да му устрои колкото се може по-тържествено погребение, Александър не позволи да го погребат в Екбатана, а нареди на Педрика да го закара във Вавилон, закъдето и той се отправи.
За погребението на Хефестион отпусна двадесет хиляди таланта, нечуван дотогава случай. Заповяда да се обяви траур по цялото царство. За да не бъде забравен от войската, не постави командир на конницата, която командуваше Хефестион, и заповяда да я нарекат на негово име. Не позволи да подменят и знамената, а да останат тези, които бяха при Хефестион. Подготвиха погребални игри, за които събра три хиляди изтъкнати борци. Разказват, че малко по-късно тези борци са се борили на неговото погребение.
Никога приятели не са устройвали толкова продължителни игри и борби, чрез които да се почете паметта на мъртвец. Дори Евмен, като чувствуваше, че е навлякъл върху себе си негодуванието на царя заради враждата си с Хефестион, посвети оръжието си на Хефестион и даде много пари за неговото погребение. Този пример беше последвай и от други. Дотам стигна безсрамието на угодниците, че царят в скръбта и мъката си по умрелия позволи да го убедят и Хефестион да бъде провъзгласен за бог. Тогава дори и Агатокъл от Самос стигна до крайност — да плаче при преминаването на погребалната процесия край него. Пердпка си послужи с лъжа и се кълнеше, че по време на лов му се явил Хефестион и чрез мъртвеца е узнал това, че Агатокъл го е оплаквал не като мъртвец и не заради титлата по обожествяването, а заради спомена за предишното им другарство. Иначе храбрият и верен на царя мъж незаслужено щеше да понесе наказания заради приятеля си.
След като душата му се успокои от голямата мъка, Александър се отправи към земята на косеите, които владеят билата на планините, съседни на Мидия. Те са грубо и войнствено племе, свикнало да живее от грабеж. Персийските царе са се споразумявали с него да не се позволява на други племена да слизат в низините за разбойнически грабежи. Освобождавали ги даже и от данък. Защитени от местността, те отблъсквали персите, когато се прибирали, макар и по-добре въоръжени от тях. Ежегодно ги усмирявали и с дарове, тъй че когато отивали от Вавилон в Екбатана, където обикновено прекарвали лятото, да не бъдат нападани. С разделена надве войска той навлезе в земите им и за четиридесет дена ги усмири. Няколко пъти бяха разбити от царя, както и от Птоломей, който водеше част от войската. Накрая обещаха да се признаят за победени, ако получат обратно пленниците. Царят заповяда да се построят големи градове на подходящи места, за да не би, след като се оттегли войската, дивото племе да отхвърли игото. След това вдигна лагера и потегли за Вавилон в бавен ход, за да може войската, уморена от последния поход, да възобнови силите си.
Отстоеше на тридесет стадия от Вавилон, когато Неарх, когото беше изпратил напред през океана и устието на река Ефрат към Вавилон, го посрещна и го помоли да не влиза в този съдбоносен за него град. Това му било разкрито от халдейците, чието гадателско изкуство вече много пъти е доказвано. Той пренебрегна слазата на тези хора и отхвърли всякакви предупреждения. Воден само от неизменната си твърдост, изпрати повечето от приятелите си в града, а сам по друг път поведе войската покрай Вавилон и я разположи на двадесет стадия от него. Получен от Александър философа, царят презря предупреждението на халдейците, чието знание подцени, и влезе в града. Тук се бяха стекли пратеници почти от целия тогавашен свят. В продължение на няколко дена ги изслуша, а после отново се върна към погребението на Хефестион. То беше толкова тържествено, че не би могло да се сравни с погребалните игри в чест на нито един от дотогавашните царе.

63.
СМЪРТТА НА АЛЕКСАНДЪР



Силно желание обзе Александър да преплува река Палакопа и да стигне до земите на арабитите. Мястото там беше удобно за основаване на град за възрастните гърци, за болните и за тези, които доброволно бяха останали при него. След като направи всичко това, спокоен за бъдещето, се надсмя над халдейците, че не само е влязъл невредим във Вавилон, но и че ще си излезе. Но когато се връщаше през блатата край Ефрат, разпрострели се до Палакопа, попадна на зараза. Клоните, висящи над реката, смъкнаха от главата на царя диадемата. Много чудни неща се разказваха. Извършиха се свещенодействия по гръцки и персийски обичаи, но с нищо не можаха да спасят царя от смъртта.
Беше поканил Неарх на угощение, а после, когато го изпрати и вече се канеше да си легне, разреши на Мидий от Лариса да го придружи до спалнята поради настоятелните му молби.
Цялата нощ обилно се потеше. Почувствува се зле. Болестта се разви бързо и толкова го изтощи за шест дена, че той нямаше сили дори да говори. Войниците бяха покрусени. Въпреки забраната на пълководците да не го смущават всички настояваха да им се разреши да го видят. Ронеха сълзи, като че ли оплакваха мъртвец.
Най-голяма беше скръбта на тези около леглото му. Той ги огледа и им заговори: „Ще намерите ли друг цар, достоен за такива мъже, когато мене вече няма да ме има?"
Изглежда невероятно, но бе така. В облеклото, в което обикновено повеждаше войниците на поход, той стоя прав, докато прие поздрава и на сетния войник. След като войниците си отидоха, сякаш освободен вече от всичко, което дължеше на живота, се отпусна безсилен. Извика приятелите си по-близо, защото гласът му вече беше съвсем затихнал, свали пръстена от пръста си и го подаде на Пердика. Заръча тялото му да се отнесе в храма на Амон. Те разплакани го питаха кому оставя царството. Той им отговори, че го оставя на този, който е най-достоен. И добави, че е предвидил вече и в негова чест да се подготвят големи погребални игри. Пердика го попита кога да го обявят за бог. Александър отговори да го сторят, когато се почувствуват щастливи. Това бяха последните му думи. Малко след това издъхна.
Целият дворец се огласи от плачове, вайкания и ридания. След това всички потънаха в някакво вцепе нение. Тръпнеха в размишления какво ще стане по- нататък. Знатните младежи телохранители не можеха повече да стоят в двореца и да потискат голямата си скръб. Като обезумели заскитаха по целия град и го изпълниха с плачове и жалби. Тези, които бяха извън двореца, македонци и варвари, се смесиха. Не можеше в тази голяма скръб да се различават победителите от победените. Персите го назоваваха най-справедлив и умерен господар, македонците — най-добър и храбър цар. И сякаш се надпреварваха в скръбта си. Не само скърбяха. Имаше и такива, които негодуваха, че само поради завист боговете им го отнемат толкова млад, в цветуща възраст. Припомниха си как обучаваше войниците, как ги ободряваше, когато обсаждаше град или с пристъп превземаше крепостните стени, или когато на общите събрания награждаваше най-храбрите. Тогава македонците не искаха да му оказват почести като на бог, а сега признаваха, че са били нечестни и неблагодарни, че са го оскърбявали.
Сега, наведени над него в мъка и оплакване, те дълго мислеха за своята съдба. Дошли от Македония и преминали отвъд река Ефрат, те се чувствуваха изоставени, сред неприятели, които презираха неговата власт. Без наследник на царството, всеки щеше да тегли народа към себе си. След това гражданските войни щяха да станат неизбежни. Те предвиждаха всичко това. Отново щяха да проливат кръвта си не за власт над Азия, но за цар. С нови рани да запълват белезите от старите. Вече немощни старци, току-що загубили царя си, щяха да умрат за славата може би на някой си съвсем неизвестен.Нощта ги завари в такива размисли и засили страха им.
Войниците бяха въоръжени, вавилонците, накачили се на крепостните стени и по покривите на къщите, наблюдаваха да не пропуснат нещо. Никой не се осмеляваше да запали светлина и понеже беше тъмно, те се ослушваха дано доловят нещо. Изпаднали в безпричинен страх, те се блъскаха едни в други по тъмните улички. Персите отрязаха косите си по обичая и облякоха траурни дрехи. Те го жалеха заедно с жените и децата си не като победител и доскорошен неприятел, а като законен цар. И признаваха, че не са имали друг, по-достоен от него.
Скръбта излезе извън града и се разнесе и в близката област. Оттам вестта за голямото нещастие обходи най-напред голяма част от Азия отсам реката Ефрат, достигна бързо и до майката на Дарий. Тя разкъса дрехата, с която беше облечена, облече траурна и като разпусна косите си, падна ничком на земята. До нея стоеше една от внучките ѝ, неотдавна загубила Хефестион, чиято жена беше. Нейната скръб се сля с общата. Единствена от всички Сизигамбида предчувствуваше злините, които очакваха нейните близки. Тя оплакваше и своята съдба, и тази на внучките си. Прясната рана възобнови старата. Сякаш ей сега бе загубила Дарий и опечалена ще трябва да погребва двама синове. Оплакваше едновременно и мъртвите, и живите. Защото кой сега ще се грижи за внучките ѝ? Какъв ще бъде новият Александър? Отново ще бъдат пленнички, отново ще загубят царството си. Кой ще ги пощади, кой след Александър? Спомняше си осемте си братя, съсечени в един ден от Ох, най-жестокия цар. Спомняше си и за баща им, посечен след своите синове. От седемте деца, които беше родила, единствен остана Дарий, който израсна и живя в охолство, за да умре по-късно от жестока смърт.
Скръбта ѝ стигна до краен предел. С покрита глава и подвити колене, отделила се от внучката и внука, Сизигамбида се отказа както от храна, така и от светлина. На петия ден, откакто беше решила да умре, тя почина. Нейната смърт е най-голямото доказателство за милостта на Александър и за справедливостта му към всички пленници и особено към нея. Защото тя, която остана да живее след смъртта на Дарий, не можа да издържи да живее след смъртта на Александър.О, Херкулесе, справедливо беше всички да смятат, че неговите добри черти са му били вродени по природа, а пороците са дошли от щастието и възрастта. Притежаваше невероятна сила на духа и изключителна издръжливост в трудностите. С милостта си превъзхождаше царете. Проявяваше по-голямо свободолюбие, отколкото се искаше дори от боговете. Беше милостив към победените. Царствата, които завладяваше чрез войни, той или ги подаряваше, или ги връщаше на тези, от които ги беше отнел с война. Проявяваше непрекъснато пренебрежение към смъртта, страхът от която лишава други от смелост. Изпитваше жажда за похвали и слава повече, отколкото беше необходимо, но това бе обяснимо за неговата младост и големите му подвизи. Почиташе родителите си. Беше решил да обезсмърти Олимпиада, а за баща си Филип беше отмъстил. Проявяваше благосклоност почти към всички свои приятели и благоразположение към войниците. Кроежите му отговаряха на величието на духа му, на умението му, но не съответствуваха на възрастта му. Имаше чувство за мярка в своите желания. Задоволяваше страстта си в допустимите от природата граници. Всичко това е повече от достойно. Щастието му го беше подтикнало и към друго. Той започна да се сравнява с боговете и да иска да го почитат като бог. Вярваше на гадателите, които му внушаваха това, и пламваше от несправедлив гняв към тези, които отказваха да го почитат като бог. Замени македонското си облекло с чуждестранно. Прие нравите и обичаите на победените народи, които беше презирал преди победата. На младини у него се появиха избухливост и влечение към виното, но старостта може би щеше да ги уталожи. Всичко постигнато дължеше иай-много на своята храброст, но и на съдбата, която единствен него от всички смъртни неизменно покровителствуваше. Колко пъти тя го спаси от смърт! Колко пъти тя го е спасявала, когато безразсъдно се е подлагал на опасност! Тя сложи край на живота му заедно със славата му. Съдбата го изчака — той завладя Ориента и достигна до Океана, постигна всичко, което е достъпно за един смъртен.

64.
АРХИДЕЙ - ЦАР НА МАКЕДОНИЯ
Трябваше да се намери приемник на царя. Но голямо беше бремето на делата му, за да може да премине в ръцете на един. Името и славата му се бяха разпространили почти по целия свят. Най-известни станаха тези, които са имали дори и най-слаба връзка с неговата съдба.
Във Вавилон — защото тук беше прекъснат разказът — телохранителите на царя свикаха в двореца най-близките му приятели и вождовете. След тях надойдоха много войници, които искаха да узнаят в чии ръце ще премине царството на Александър. Много от пълководците, възпирани от множеството войници, не можеха да влязат в двореца. Затова глашатаят реши да пуска само тези, които познаваше. Но решението му не можа да се осъществи.
Отначало се подновиха риданията и плачът. След това в очакване на предстоящото решение всички престанаха да плачат и замлъкнаха. Тогава Пердика постави пред тях царския трон. На него бяха короната, дрехите и оръжието на Александър. Постави там и дадения му от Александър пръстен. При вида на тези неща сълзите и скръбта отново се засилиха. Пердика заговори: „Ето пръстена, с който подпечатваше царските документи и който той ми даде. Макар да не може да се измисли от разгневените богове по-голямо нещастие от това, което ни сполетя, все пак величието на извършените от него дела ни задължава да вярваме, че със земните си дела този велик човек се е приближил до боговете и че бързо ще го приемат като техен потомък, след като е изпълнил предопределеното му от съдбата. Понеже нищо друго не ни е останало освен трупа му, ние трябва да отдадем дължимото на тялото му. Не трябва да забравяме в кой град сме, между какви хора сме, от какъв цар и защитник се лишаваме. Трябва, мои бойни другари, да положим усилия, за да задържим победата над тези, над които е придобита. Необходим е държавен глава. Във ваша власт е да го изберете. Едно трябва да знаете — войнишката тълпа без вожд е тяло без душа. Роксана е бременна вече шести месец. Да се надяваме, че ще роди син, чието ще бъде царството по волята на боговете, когато възмъжее. А дотогава определете кой искате да ви управлява!” Така говори Пердика.Стана Неарх и каза, че когато се роди наследник от
царска кръв, никой не ще откаже да го признае, но че не е в обичая и характера на македонците да чакат неродения цар и да пренебрегват този, който е вече роден. Каза, че Александър има син, роден от Барзина , и на него трябва да се даде короната.Речта на Неарх не се хареса на никого. По техния обичай всички продължаваха да шумят и да удрят копията си по щитовете. Работата клонеше към бунт, тъй като Неарх не отстъпваше от своето мнение. Тогава стана Птоломей: „Достойна издънка, разбира се, ще бъде този, който ще заповядва на македонския народ — синът на Роксана или на Барзина. От споменаването на името му само Европа ще се срамува. Той е роден от пленничка. Защо победихме персите? За да им робуваме ли? След като и техните законни царе Дарий и Ксеркс ни нападнаха с хиляди войници и флот и искаха да ни поробят? Предлагам да се събираме около престола на Александър, който е тук, в двореца, и да се съобразяваме със завета му, когато стане нужда. Всички пълководци и военачалници да се подчиняват на това, което ще реши болшинството.” Едни поддържаха мнението на Птоломей, други — на Пердика. Заговори и Аристон. Той каза, че запитан кому да остави царството, Александър е препоръчал да се избере най-достойният. Според него най-справедливо е да бъде Пердика, комуто той предал пръстена си. Защото на смъртното легло Александър не е бил сам, а след като е огледал всички около него, е решил на кого от приятелите си да го даде. След като е решил върховната власт да се даде на Пердика, те не трябва да се съмняват, че Александър е преценил справедливо.
Всички настояха Пердика да вземе царския пръстен от престола. Той се колебаеше между желанието и стеснението и вярваше, че колкото по-умерено се стреми към това, което очаква, толкова по-настойчиво те ще му го предлагат. Колеба се дълго време как да постъпи. Най-после застана зад тези, които бяха най-близо до престола. Тогава Мелеагър, един от военачалниците, по-смел по дух, раздразнен от колебанието на Пердика, каза: „Дано боговете не позволят съдбата на Александър и наследството на това голямо царство да паднат на тези рамене! Хората не ще го понесат. Не говоря за по-знатните, отколкото е този тук, но въобще за тези, които не трябва да предприемат нищо против волята му. Не е важно дали ще смятате за цар сина на Роксана, когато се роди, или Пердика. Като се предлага за опекун, той ще заграби и властта. Затова на него никой не му се харесва за цар освен този, който още не се е родил. При всеобщото нетърпение напълно законно и даже необходимо е той единствен да изчислява месеците и да предсказва, че ще бъде момче. За него ли се съмнявате дали ще приеме, или ще отстъпи? Вярвайте ми, ако Александър е определил за цар този, мисля, че от всичките му разпореждания не трябва да се изпълни именно това. А защо не тръгнете да разграбвате царската съкровищница? Нали народът вече е наследник на тези богатства?” Каза това и се измъкна измежду въоръжените. Тези, които му дадоха път, тръгнаха след него, за да разграбят предложената плячка.
Кръгът на въоръжените около Мелеагър вече ставаше голям. Работата отиваше към бунт, когато някой от тълпата, непознат на повечето от македонците, се провикна: „Защо е нужно с оръжие и гражданска война да търсите цар, след като го имате? Вие пренебрегвате Архидей, син на Филип, брат на досегашния наш цар Александър и участник в свещенодействията и церемониите в двореца. Той е единствен наследник. Какво е направил, за да бъде лишен от правата, признати у всички народи? Ако търсите подобен на Александър, никога не ще намерите. А най-близък е той!”
При тези думи като че ли по заповед събралите се най-напред млъкнаха, а след това се развикаха едновременно, че трябва да се извика Архидей и че заслужават смърт тези, които са свикали събранието без него. Тогава, разплакан, Питон започна да говори, че сега най-достоен за съжаление е Александър, излъгал се в предаността и любовта на толкова много войници и граждани. Защото, като мислят само за царското име и неговата памет, не виждат какво ги очаква. Всичко им е като в мъгла. Без колебание започна да приписва пороци на тозн, комуто щеше да се предаде сега царството. Но това, в което го обвиняваше, предизвика повече озлобление към Питон, отколкото презрение към Архидей. Защото, докато го съжаляваха, сега започнаха да му симпатизират. Развикаха се, че не ще търпят за цар никого другиго освен този. който се е родил с това право. Настояваха да се извика Архидей. Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Архидей. Войниците го нарекоха Филип и го поздравиха за цар.Това беше гласът на народа. Но мнението на първенците беше друго. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Рокеана Пердика и Леокат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатер да поемат работите в Европа. След това всеки се закле, че ще признава властта на сина на Александър.Изплашен не без основание от наказание, Мелеагър се беше отделил със своите привърженици. Той повлече след себе си Филип и отново нахлу в двореца. Започна да крещи, че в интерес на държавата ще гласува за законния цар Архидей, син на цар и брат на цар. Нека всички му се доверят.
Нито развълнуваното море, нито морският прилив могат да предизвикат такова голямо вълнение, каквото вдига народът, когато му дадат отново, макар за кратко, свобода. Малко бяха тези, които признаваха властта на току-що избрания Пердика. Повечето бяха за Филип, когото преди презираха. Не оставаха дълго на едно мнение — ту се съгласяваха, ту се отказваха от предложенията си. Накрая склониха в иолза на царския син. Архидей напусна събранието, изплашен от авторитета на първенците. Войниците посрещнаха с мълчание неговото излизане, без да се отказват обаче от симпатиите си към него. Сега отново го извикаха. Той облече дрехата на брат си — същата, която беше на престола. Мелеагър облече ризницата и взе оръжието като телохранител на новия цар. Появи се и фалангата. Войниците удряха копията в щитовете, готови да се бият до кръв с тези, които си присвояваха власт, над която нямаха никакво право.Войниците се радваха, че властта ще остане в същата фамилия, че наследствената власт ще укрепи трона. Защото те бяха свикнали да се подчиняват на това име и се страхуваха да не би да ги управлява какъв да е, а искаха само който е роден, за да управлява. Изплашен, Пердика заповяда да заключат стаята, в която беше трупът на Александър. С него бяха още шестстотин храбри младежи. Присъедини се към него и Птоломей с кохортата на царските телохранители. Но не беше трудно да се строши ключалката от хилядите войници, които останаха навън.
Дори новият цар, заобиколен от войници, начело с Мелеагър нахлу вътре. Пердика извика настрана тези, които желаеха да пазят тялото на Александър. Нахлулите започнаха отдалеч да хвърлят копията си към него. Със свалени шлемове, за да могат да ги разпознаят по-лесно, първенците започнаха да молят младежите, привърженици на Пердика, да се въздържат от бой и да отстъпят пред царя и болшинството. Пръв Пердика сложи оръжие. И другите направиха същото. Но тъй като Мелеагър настояваше да не се отделят от тялото на Александър, те се усъмниха, че търси начин да ги убие. Затова се оттеглиха бързо от другата страна на двореца към река Ефрат.
Многобройна конница от най-отбрани младежи следваше Пердика и Леонат. Пердика се страхуваше, че пехотата няма да го последва и че ще го смятат за отделил се от останалата войска. Затова остана в града.Мелеагър не преставаше да убеждава царя, че заради претенциите му за власт Пердика трябва да бъде наказан със смърт. Защото, ако не обуздаят страстта му, щял да извърши преврат; че Пердика помни заслугите си пред Александър. Но никой не се доверява на този, от когото се страхува.Архидей изслушваше това, което му говореше Мелеагър, но не даваше вид, че се съгласява. Мелеагър счете мълчанието за заповед и изпрати от името на царя хора, които да извикат Пердика. Беше им заповядано да го убият, ако се колебае да дойде.Като научи за идването на царските хора, Пердика, придружен само от шестнадесет младежи от царската кохорта, се изправи пред прага на дома си и като ги нарече оръдия и роби на Мелеагър, така ги изплаши със строгостта на лицето си, че те побягнаха като обезумели. После заповяда да оседлаят конете и с няколко младежи се присъедини към Леонат, за да отблъсне с по-голяма сила нападателите, ако се появят такива.
На другия ден македонците прецениха, че е недостойно Пердика да бъде излаган на смъртна опасност, и решиха с оръжие в ръка да отмъстят на Мелеагър за дързостта му. . . Той разбра, че ще избухне бунт. Отиде при царя и започна да го моли да даде заповед за залавянето на Пердика. Царят отговори, че би заповядал само по своя преценка, но това, че Пердика е жив, не би трябвало да го..................
............................................

65.


смущава. Разтревожен от поведението на конницата, Мелеагър загуби почти три дена в размишления и колебания. Беше изплашен и не беше в състояние да вземе решение, защото и над него надвисна смъртната опасност, която той приготвяше за противника си. А вътре в двореца положението си оставаше същото. Посланици от всички народи идваха да се поклонят пред останките на Александър. Тук бяха и военачалниците. Въоръжената охрана изпълваше коридорите. Голямата скръб беше показател за най-голяма безнадеждност. Подозираха се един друг, никой не се решаваше да се приближи до когото и да било, не се осмеляваха да говорят, всеки се вълнуваше от свои тайни мисли. Сравнявайки новия цар със загубения, изпадаха в още по-голяма загриженост. Къде беше онзи, чиято заповед, чиято воля безпрекословно те изпълняваха? Зовяха го, защото бяха оставени между враждебни и покорени племена и народи, готови при първа възможност да отмъстят за големите кланета, които бяха претърпели. Такива размишления ги терзаеха, когато дойде съобщение, че конниците на Пердика завладели околностите на Вавилон и задържали храните, предназначени за града.
Започна да се чувствува недостиг на храна, а после настъпи истински глад. Останалите в града разбраха, че или трябва да се помирят с Пердика, или да се борят срещу него. Селяните, изплашени от разграбването на къщите и колибите им, бягаха в града, а гражданите, на които храната не достигаше, го напускаха. И на едните, и на другите чуждият дом им се струваше по-сигурен.
Обезпокоени от въстанието, македонците се събраха в двореца на съвет. Решиха да изпратят пратеници при конниците, които да им предложат да сложат край на раздорите. Изпратиха тесалиеца Пазий, Димил от Мегалопол и Перилай. Те предадоха нареждането на царя; върнаха се с такъв отговор: конниците не ще сложат оръжие, ако царят не им предаде инициаторите на раздора. При това съобщение войниците без заповед грабнаха оръжие. Обезпокоен от този смут, Филип каза: „Не е необходимо да се биете. Ще получат награда тези от вас, които първи сложат оръжие. Помнете, че имате работа с граждани. Да им отнемем отведнъж надеждите за помирение значи да ги тласнем към гражданска война, към която те и без това са се устремили. Нека да изпратим нови пратеници и дано да ги склоним. Вярвам, че при още непогребаното тяло на царя ще се съберат всички, за да му се отдаде заслуженото. Що се отнася до мене, предпочитам да върна тази корона, отколкото да потопя гражданите в кръв. Ако няма друга надежда за разбирателство, моля и настоявам: изберете по-достоен!” Той заплака, свали коронната от главата си и като протегна десницата си, в която я държеше, предложи да я вземе този, който се счита по-достоен от него.
Умерената реч на Филип, чиито способности само един ден преди това бяха потискани поради славата на брат му, предизвика голяма надежда. Всички започнаха да настояват да изпълни замисленото. Той изпрати пратеници, които да предложат Мелеагър да бъде приет за трети пълководец. Това беше постигнато лесно, защото Пердика искаше да отстрани Мелеагър от царя и смяташе, че ако остане сам, Мелеагър не ще може да се бори с двама. Мелеагър излезе напред с фалангата. Пердика тръгна срещу него, като постави най-отпред отряди от конници. Двете войски се поздравиха мълчаливо, като смятаха, че се събират и завинаги укрепват мира и дружбата. Но съдбата вече заплашваше с гражданска война македонския народ. Властта не можеше да бъде обща, а пък мнозина се стремяха към нея.
Отначало силите се сплотиха, после се разпръснаха. И както тялото, когато се претоварва, отслабва, така и това царство, което можа да устои под властта на един, сега се разпадна, след като премина в ръцете на мнозина. Ето защо с право римският народ признава, че дължи своето благоденствие на своя принцепс, който през нощта, която смятахме, че ни е последна, блесна като нова звезда. Той, о, Херкулесе, а не изгревът на слънцето върна светлината на света, потънал в мрак и лишен от вожда си. Свят, целият разкъсван от вътрешни разпри. А принцепсът! Колко пожари изгаси, колко меча скри! Колко голяма буря потуши със светлата си поява! Империята не само се раззелени, но и процъфтява! Дано не го докосне никаква завист, да процъфтява дълги години, да бъде вечно благополучието в дома му!
Впрочем, ще се върна към редовете, от които се отклоних, размишлявайки за нашето общо щастие.Пердика виждаше единствената надежда за спасение в смъртта на Мелеагър. Трябваше да бъде заловен този празноглав и неверен човек, бързо приспособяващ се и гибелен най-много за себе си. Пердика криеше решението си да притисне непредпазливия. Затова тайно подучи някои от подчинените му войскови части, като се преструваше, че не знае оплакването им, че Мелеагър се е изравнил по положение с Пердика.
Мелеагър изпадна в бяс от техните приказки и разгневен, разказа на Пердика това, което беше узнал. Пердика, правейки се на уплашен, съчувствено му изказа своето съжаление. Стигна се дотам, че решиха да заловят инициаторите на тези бунтовнически настроения. Мелеагър му благодареше и прегръщаше Пердика, хвалеше искреността и доброжелателството му към него. След това решиха по бащин обичай да се направи проверка на войската. Това им се виждаше справедливо, след като раздорът беше избягнат. Македонските царе имаха обичай да прочистват войската така: в края на равнината, на която извеждат войниците, се разхвърлят от двете страни вътрешностите на заклано куче, а в пространството между тях строяват войниците — от едната страна конницата, от другата — фалангата.
В деня, в който щяха да се свържат чрез свещенодействие, царят с конниците и бойните слонове стоеше срещу пехотата, командувана от Мелеагър. Конницата вече се придвижваше. Пехотинците още не бяха успокоени от неотдавнашните раздори. Очакваха и подозираха, че може да ги поведат към града, тъй като пред конниците имаше голяма равнина. Като се съмняваха дали справедливо обиждат бойните им другари, те стояха, готови за сражение, ако някой употреби сила. Двете войски се приближиха. Царят започна да язди около пехотинците. Настояваше да излязат подбудителите на раздора, за които Пердика иска смъртно наказание. Заплашваше, че ще хвърли срещу отцепниците конницата и бойните слонове.
Пехотинците се стреснаха от неочакваното зло. На Мелеагър не му стигаше нито разум, нито смелост. Реши да изчака, за да не предизвика съдбата. Пердика видя, че са уплашени и смутени. Отдели около триста войници, които бяха последвали Мелеагър, когато се беше измъкнал още от първото събрание след смъртта на Александър. Пусна срещу тях бойните слонове пред очите на цялата войска. Всички бяха стъпкани в краката на слоновете, без да се противопостави на това нито Филип, нито Мелеагър. Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война за македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика. Лично над него не беше употребено насилие и той стоеше спокойно между войниците. Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използуваха срещу него този, когото сам беше направил цар. Избяга в храма, за да не падне убит. Но и светостта на мястото не го спаси. След упорита съпротива той бе убит.
Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птоломей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филота определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър — в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония — на Евмен. На него му беше възложено да защищава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Арнарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах — Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Зогдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да бъде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели. Сега ги разделиха така и всеки укрепи властта си с надежда, че все някога ще се сложи край на разпалените страсти.
Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война. Оправдаваха се с това, че жителите на тези области принадлежали на едно племе в границите наедно царство. Не се задоволяваха лесно с това, което случаят им предоставяше. Виждаше им се много малко първото, което им попаднеше, и се надяваха на още по-голяма плячка. Така че всички се бяха постарали да разширят своите владения, преди да приемат онова, което им беше определено сега.Вече седми ден тялото на Александър лежеше на смъртното ложе, тъй като грижите на всички бяха насочени към укрепване на положението в страната. Климатът никъде не е толкова горещ, колкото в Месопотамия. Той става причина за смъртта на животни, останали на открито. Слънцето е толкова силно, че изгаря всичко като че ли с огън. Изворите с вода оредяват. Жителите хитро ги укриват. Те ги знаят къде са, но ги укриват от чужденците. Може би се разказва повече, отколкото е в действителност.Най-после останаха свободни, за да се погрижат за тялото на мъртвия. Приятелите на Александър забелязаха, че по него няма нито едно синьо петно и никакви признаци на разлагане. Даже силата, която се задържа от дишането, се беше запечатала на лицето му. Когато египтяните и халдейците получиха заповед да се погрижат за тялото му, те не се осмеляваха да протегнат ръка. Струваше им се, че още диша. Молиха ги много и накрая ги убедиха да се заемат с тялото, доколкото е позволено на смъртни да се докосват до бог. Очистиха трупа от вътрешностите, напълниха го с благоухания и го поставиха в златен ковчег. Поставиха на главата му символите на царската власт.
Повечето вярваха, че Александър е бил отровен, че Йолан, синът на Антипатер, един от неговите служители, му бил дал по заповед на баща си отрова. Твърде често Александър беше казвал, че е недоволен, задето Антипатер претендира за властта; че се е възгордял от победата си над спартанците; че се е смятал за по-голям, отколкото му се полага като управител и че всичко, дадено му от него, Антипатер е смятал за постигнато със собствените си сили. Смятаха, че Кратер с войска от ветерани е бил изпращан, за да го убие.
Силата на отровата, която се среща в Македония, казват, е такава, че изгаря и желязото; че само с допирането си разяжда копитата на животните. С името Стикс наричат извора, от който капе гибелната отрова. Пренесена била от Касандър и предадена на брат му Йолан, а от него била излята в последното питие на царя.
Тези неща, възприети от хората, скоро изгубиха значението си. Антипатер зае властта в Македония и даже навлезе в Гърция. След това я получиха неговите потомци, тъй като всички, които бяха по-близки на Александър, бяха избити.
Тялото на Александър беше пренесено от Птоломей, комуто се падна Египет, в Мемфис, а после, след много години в Александрия. И там са на голяма почит както името, така и паметта му.

История на Александър Велики Македонски

Квинт Курций Руф



ПРЕДГОВОР





„История на Александър Велики Македонски” не е историческо съчинение в научния смисъл на думата, а историческо повествование, в което вниманието на автора е насочено към необикновените подвизи на героя, към резките колебания в характера му, към чудесните пейзажи по местата, където той е пребивавал и воювал. В устата на героите, особено на Александър, са вложени много цветисти и задълбочени речи. Авторът обръща особено внимание на психиката на действуващите лица и особено на Александър. Той внимателно следи как наклонностите и очариванията на този човек се изменят или извращават под влияние на изключителните и неочаквани успехи. На места авторът дава собствен коментар.
Животът на Александър Велики Македонски е бил описан в десет книги, от които до нас не са достигнали първа, втора, краят на пета, началото на шеста и краят на десета. Поради големия интерес, който образът на Александър Велики е предизвиквал през вековете, много учени, филолози и историци са обърнали внимание насъчинението на Квинт Курций Руф и са се постарали да издирят всички запазени и разпръснати текстове от него.



Настоящият труд представлява превод на останалите и запазени до наше време книги от „История на Александър Велики Македонски”. Преводът е направен по съкратено издание, съставено от немския учен Едмунд Хедике през 1931 г. и издадено в Лайпциг.

За да има все пак историческа яснота и последователност, преводачът добавя в началото като приложение кратко съдържание на книги първа и втора, откъси от които се намират в оригинал в съставеното от немския филолое Карол Таухницки стереотипно издание, издадено през 1829 г. в Лайпциг.